„Кръстопътища“, Джонатан Франзен, превод от английски Владимир Молев, редактор Петя Петкова, издателство „Сиела“, 2023 г.
Годината е 1971, навред ври и кипи – марихуана, хипита, шествия за равни права, закучилата се Виетнамска война. А вдън Средния Запад, в Ню Проспект – измислено предградие на Чикаго, Хилдебрандови, нещастни посвоему, се изправят срещу демоните си поединично. Ръс, глава на многолюдната фамилия и младши пастор в „Първа протестантска“, бори криза на средната възраст и отчаяно се стреми да си върне „готиността“ и поне част от сринатия си авторитет чрез връзка с по-млада жена. Марион, съпругата, събудена от продължителна брачна летаргия, осъзнава, че докато е служила на другите, е изгубила автентичното си „аз“ и пътьом разръчква кошера на дълго потискани травми и обсесии. Първородният Клем се опълчва срещу баща си, като се отказва от колежа, за да замине за Виетнам. Желаната от всички красавица Беки открадва чуждо гадже, а пуберът Пери – свръхинтелигентен и всестраннно надарен, но малко социопат – потъва в наркотична зависимост. На пръв поглед всичките „с мед да ги намажеш“, но както винаги героите на Франзен не са черно-бели, добри или лоши, а съвсем като истински хора са объркани и разнолики и тъкмо това ги прави симпатични. Тъкмо техните непристойни щения и залитания в търсене на правилната посока тласкат действието напред, забързват го към неизбежната катастрофа.
„Кръстопътища“ е шестият роман на Джонатан Франзен, четвъртият, излязъл на български, начало на евентуална трилогия, която да „доведе“ семейство Хилдебранд до наши дни. Самият Франзен го определя като семеен (предходните не били съвсем такива) и твърди, че вместо да се впряга в нищенето на наболели социални проблеми или значими исторически процеси и събития, просто разглежда отношенията в едно семейство и конкретните емоционални изпитания, през които преминават персонажите. Все пак, въпреки универсалността на проблемите, ерата на Водолея неминуемо оставя своя отпечатък върху действието. Началото на седемдесетте години в САЩ е белязано от социални и политически катаклизми, нарояват се нови духовни движения („религия“ все още не е мръсна дума). Именно динамиката в една младежка група към местната църква и невидимите нишки, свързващи членовете ѝ, действат като катализатор за решенията на героите.
Прозата на „Кръстопътища“, значително по-мека и целенасочено поолекотена откъм стил в сравнение с предходните романи на автора, предразполага читателя направо да препуска по страниците. Хумор и ирония не липсват, но и те са приглушени. Ако разгръщате книгата с определени нагласи и очаквания, в първия момент се чудите дали самият Франзен не е поизгубил от своята „готиност“. Този нов подход обаче успешно „настървява“ читателя, не му дава шанс да поспре или да се отклони.
На български романите на Франзен четем в превода на Владимир Молев. Както сме свикнали, получаваме внимателно обгрижен текст – всяка дума е опипана, премерена, подбрана. Мекотата и плавността, които те плъзгат по страниците, са реализирани както на структурно ниво, така и в ювелирните микрорешения. Читателят не се спъва, а лети напред, точно както и при оригинала.
По обичайната авторова матрица проследяваме събитията през погледа на различните герои. Повествованието е третолично, но разказвачът нерядко „влиза в главите“ на персонажите – характерен похват за поетиката на Франзен. Специфичната реч и езикови жестове на героите също са запазени на български – Пери със сложния за крехката си възраст маниерен изказ („пространствено-времеви елизии“, „вселенска несправедливост“); младежите от групата с шарения им уличен говор: „друсалка, джиджано, козмонавти, шашми, спринцовкаджия, хахавелници“. Преводачът се е стремил да не лиши текста и от съответните стилистични фигури („Пери бодро се пери“, „запенен и запотен“), игри на думи („Орхуй“ и Орхус), религиозни алюзии, песнички, преборва се дори със сонет.
Тъй като българският читател е достатъчно добре запознат с културния и социален контекст на Щатите от онова време, а и понеже книгата не изобилства от непознати реалии, на преводача не се е наложило да прибягва до одомашняващи и обяснителни стратегии, да „понагласява“ понятия, за да заработят в културната среда на целевия език. Тук-там се наблюдават някои по-свободни решения, което, разбира се, е съвсем валиден подход, особено ако работи в полза на текста.
Един от първите въпроси, които си зададох, беше защо sheepskin coat е станало „авиаторско кожухче“. Ръс изважда от нафталина въпросното кожухче, с надеждата, че то, досущ като добре познатото ни чохено контошче – символ на стремлението към изгубената младост – ще му вдъхне живец, автентичност, ще излъска образа му в очите на доста по-младата госпожа Котрел. И тъй като „простият“ кожух не би свършил подобаващо работа, т.е. не звучи достатъчно свежо и прелъстително за съвременния читател, преводаческото решение да се избяга малко встрани от буквалното значение направо лепва на контекста.
Други по-свободни интерпретации на наглед дребни детайли обаче стоят малко самоцелно – джинсите (faded jeans), които са се оказали „разнищени“, вместо изтъркани; the electric NFL Football, който е станал „електрическо ръгби“ (да, за родната действителност е все едно ръгби ли е, или американски футбол, който така или иначе не е никакъв футбол, но пък става дума за култова игра от онова време в Щатите…). Абсолютно незначителни ли са тези детайли? Да. „Печели“ ли се нещо с промяната им? По-скоро – не.
Въпреки че в стремителен подволотелизъм старателно сравнявах оригинала и превода в търсене на поводи за заяждане, те се оказаха незадоволително (но очаквано) малко. Всъщност съвсем спорадични, като например недоразчитането на някоя дума – един „корал“ на територията на навахите, който на английски всъщност е corral, или пък неприравняването/необясняването на така лелеяния от Клем среден успех от 3,50, от което оставаме с впечатлението, че младежът едва се справя с науките, докато той е почти отличник.
За целия текст (с респектиращите си почти 600 страници) изпуснатите изречения пък са около три. Изтърването на едно от тях обаче си струва да се спомене, защото е нарушило лайтмотивна нишка в саморефлексията на Пери – петнайсетгодишната „друсалка“, който често потъва в размишления за това какво е да си добър, дали изобщо е възможно да ни движат чисто алтруистични подбуди, и всъщност се възприема като непоправимо жалък и недостоен (поне преди да познае кокаина). Пери често квалифицира себе си като worm – непринудено самоопределение, което чудесно концентрира в себе си усещането на героя за собственото му падение и морална нищожност, а повторението спомага за нагненяване на чувството на себеомраза и себепогнуса. Тъкмо това нагнетяване се е изгубило на български:
He had read, partly out of curiosity, partly to gauge just how miserable a worm he could be, the entirety of his mother’s premarital correspondence with his father…
… отчасти да види колко ниско може да падне едно жалко нищожество като него…
Being a furtive and curious little worm, he knew every nook in First Reformed.
Тъй като беше потайно и любопитно зверче…
А що се отнася до изпуснатото изречение:
Unable to think of one thing, he was forced to conclude that she hated him on principle, because he was an evil, selfish worm, and that she was testifying now merely to redress the abstract injustice of his being praised by other people.
In his cheap parka, his dorkoid rubbers, his arrant craving, he was every inch the repulsive little worm.
С евтината си канадка, със селските си галоши, изгарящ от неутолима жажда, той се чувстваше като някакъв гнусен малък плужек пред нея.
Roder made a face, as if repulsed by a worm.
… погнусен от плужека пред себе си.
Подобен е бил подходът на преводача и към лайтмотива за „готиността“, за онова необичайно качество, което Ръс смята, че е притежавал на младини, но е изгубил (най-вече заради инертната и понапълняла Марион). В оригинал думата е edge/edgy, за нея, уви, нямаме съвсем подходящ еквивалент на български. Към различните появявания на тази дума преводачът е опитвал различни стратегии, които на локално ниво вършат чудесна работа (напр. „блясък“, „шик“, „държа козове“), това разнообразие от варианти обаче сякаш размива наситеността и прекъсва нишката на внушението:
In anticipation of it, he’d smuggled out of his house and into the church his final selection of blues records and a grimy old coat, a sheepskin thing from Arizona, that he hoped might lend him a bit of an edge. In Arizona, he’d had an edge, and, fairly or not, he believed that what had dulled it was his marriage.
… щеше да му даде някой коз отгоре. В Аризона беше държал всички козове…
…the simple fact was that he, Russ, had lost his edge and couldn’t relate to young people anymore.
… е останал без никакви козове…
But his complaint with Marion was that she was heavy and joyless, unexciting to him, dulling of his edge.
… че заради нея е помръкнал блясъкът му
Even pulling up stakes and relocating to rural Indiana, which he’d felt obliged to do when Marion became pregnant and his applications for more exotic postings were rejected, had seemed like an edgy move…
… изглеждаше като нещо авангардно в очите на околните
… he was bittersweetly reminded of the edge that he and Marion had lost.
В ума му изплуваха сладко-горчиви спомени за шика, който бяха имали с Марион“ (Отделен е въпросът дали можеш да „имаш шик“…
Frances had restored him to his courage, his edge, by believing he was capable of more.
Франсис му беше върнала смелостта, беше му върнала козовете в ръката.
„Кръстопътища“ се чете с такава лекота, че читателят едва ли би обърнал внимание на подобни „драми“, понесен от превратностите на семейно-мащабната драма, особено когато няма какво да го „извади“ от текста. Като главни виновници за разсейването на читателя често се нарочват бележките под линия (тук се броят на пръсти). Битува и схващането, че силно маркираната лексика – в частност турцизмите – много бодат очите и трябва да се избягват на всяка цена. Сакън да не извадят читателя от конкретния географо-исторически контекст и да го запокитят към (прага на) Ориента. Въпреки че тази позиция несъмнено е оправдана (стряскани сме неведнъж от подобни примери), тя е и несъмнено еднопланова. Враждебността към турцизмите, безусловното им отричане лишават българския превод от цял един езиков пласт, който освен със специфичен колорит, се отличава с естетвеност и честотност и рискуват изфабрикуването на скован, стерилен език, сякаш създаден в лабораторни условия. А все пак няма знак за равенство между книжовен и литературен език. Затова и инвънмерно се изкефих, когато забелязах доста елегантното, дори дискретно „отиграване“ на някои турцизми в превода на „Кръстопътища“ – тези решения работят успешно, дори в специфичната реалност на американския Среден запад („да върти геврека е на Оли кефа“, „Пропастта между това да си нямаш хал хабер от езика на навахите и да го говориш като майчин изглеждаше не по-голяма от микрон“, „Не ще да вземе акъл от мен, но теб ще послуша“). (Работили са при същия преводач и същия автор и в други контексти – напр. „Чистота“.) Така че явно може (не е забранено) и който може, го може.
От друга страна, читателят би могъл да се озове извън текста поради куп други причини, някои от които, уви, и най-старателният преводач едва ли може да предвиди. В „Кръстопътища“ за мен такъв момент беше, когато става ясно, че Марион е поизменила истината за своето минало пред съпруга си: There really had been a man, who really had been married, albeit not to her, and she’d felt obliged to warn Russ that she was previously used goods, което на български е „Наистина се беше забъркала с мъж, който наистина беше женен, макар и не за нея, но Марион се беше чувствала длъжна да предупреди Ръс, че не е първа преснота“. Тъкмо тази „първа преснота“ веднага ме пренесе при есетрата втора преснота и Булгаков, което не е непременно лошо, а и едва ли е нарочно (макар да не изключвам съвсем да е трикстерско намигване от страна на преводача, щото нали алтернативи – бол).
Всъщност вместо търсене на псевдокусури в един изпипан и вдъхновен превод, този текст се надява да зачекне някои от вечните поводи за преводачески препирни – кога има смисъл да кривнем от буквалното, кое вади читателя от текста, как да преведем лайтмотив и т.н. А що се отнася до това какво е „искал да каже“ преводачът (първият и най-задълбоченият тълкувател на текста) и дали можем да надникнем в обосновката му при вземане на решения, по-скоро – не, освен ако той сам не си каже.