В началото на миналата година до наличното в книжарниците издание на „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл в познатия на няколко поколения превод на Тодор Вълчев (издателство „Паритет“, 2021 година) се наредиха две нови, едното на „Сиела“ (превод Емил Минчев, редактор Ганка Филиповска), а другото на „Хеликон“ (превод Светлана Комогорова-Комата, редактор Иван Голев). Подобно единомислие в издателската политика би могло да се приеме за най-обикновено съвпадение – навярно в известна степен злощастно за замесените издатели заради неочакваната конкуренция, но пък щастливо за читателите заради възможността да се запознаят с друг прочит на романа. И все пак тази „случайност“ оголва икономическата логика, тласкаща набралата скорост в последните десетина години тенденция за публикуване на нови преводи на класически произведения, и ни дава една сравнително представителна моментна снимка на състоянието на книгоиздаването и превода у нас.
Първи впечатления
От трите налични издания две са с меки корици – на „Паритет“ (корична цена 14,99 лв., но от доста време може да се поръча от страницата на издателството за 8 лв.) и на „Хеликон“ (15,95 лв.).
Корицата на „Хеликон“ (художник Фиделия Косева) се отличава с изписаното подзаглавие „Поредното приключение на Шерлок Холмс“ (което в изданието на „Сиела“ е останало само на авантитула във вида „Друго приключение на Шерлок Холмс“, а при „Паритет“ е напълно пропуснато) и будещия леко недоумение вълк на преден план (в книгата кучето е описано като кръстоска между блъдхаунд и мастиф – две породи, които са много далеч от вълка). Художественото оформление на „Паритет“ от корицата до черно-белите илюстрации вътре е „заето“ от руското издание на „Иностранка“ и за разлика от руския издател, който е посочил авторите на илюстрациите, взети от първото издание на „Баскервилското куче“ като подлистник в „Странд“ (1901–1902 година) и първото книжно издание (1902 година), българският си е спестил тези подробности в авторското каре – флагрантно, но за съжаление често срещано нарушение на Закона за авторското право. Изданието на „Сиела“ е с твърди корици (художник Дамян Дамянов) и цена 15,90 лв. Прави впечатление, че изданията на „Хеликон“ и на „Сиела“ по никакъв начин не изтъкват новите си преводи, това не се отбелязва даже и в текста на четвърта корица, което в някакъв смисъл красноречиво говори за важността на превода в очите на издателя.
Нещо старо, нещо ново, нещо назаем…
Преводът на Тодор Вълчев е публикуван за първи път през 1956 година от „Народна култура“ и впоследствие е многократно преиздаван1. Може би защото ми е познат от детството, днес текстът не ми звучи остарял, въпреки изминалите 68 години от създаването му (а и може да се предположи, че при множеството си преиздания е търпял леки осъвременяващи редакции). Единици са случаите на по-стари думи или изразни средства (като употребата на „проблема“ – „една доста сериозна и необикновена проблема“), а броят на допуснатите грешки и неточности е сравним с тези в новите издания. При сравнение между трите превода, които за краткост ще бъдат обозначавани с ТВ, ЕМ и СКК, набиващите се на очи разлики могат да бъдат обобщени в няколко направления:
Транскрипция на имена
В трите превода дори и прости, често срещани имена са изписвани по различен начин, например Чарлз (ТВ, СКК) и Чарлс (ЕМ); Нортъмбърланд (ТВ) и Нортъмбърленд (ЕМ, СКК); Олдмор (ЕМ, СКК) и Оулдмор (ТВ). Тодор Вълчев като цяло спазва нормативното изискване да не се удвоява -уу- (Ъпуд, Кумб Трейси), което в новите преводи вече е разколебано (Ъпууд, но Кум Трейси – съвсем правилно без „б“, защото то не се произнася – при ЕМ и Ъпууд, Куумб Трейси при СКК). Докато ТВ и СКК се осланят на традиционното изписване на имена като (художника Готфрид) Кнелер и (полския баритон Ян) Рецке, ЕМ предлага правилния им фонетичен вариант Нелър и Решке. При тази пъстра картина читателят остава с усещането, че усилията на няколко поколения филолози да въведат ред в транскрипцията на английските имена не са се увенчали с особен успех.
Предаване на мерни единици
Мерните единици са инчове, мили, левги при ТВ (с обяснителна бележка под линия) и СКК (без обяснителна бележка), но сантиметри и километри при ЕМ.
Запазване/промяна на носещи чуждото реалии
Мистър, мис, мисиз при ТВ; господин, госпожица, госпожа при ЕМ и СКК; „Бейкър стрийт“ при ТВ и СКК, но улица „Бейкър“ при ЕМ.
Бележки под линия
И в трите превода бележките под линия са в изобилие, ако не и в излишък. Те са един от малкото маркери, които позволяват да се определи кой превод е по-стар – в ТВ има обяснения за тис, например, докато ЕМ и СКК приемат думата за достатъчно позната и не слагат пояснения. За отбелязване е, че при ЕМ и СКК броят на бележките е почти еднакъв, с лек превес за СКК, само че невинаги се отнасят до едни и същи неща и предложеното обяснение често се различава.
Стратегии и ходове
Бележките под линия дават възможност много лесно да отличим стратегиите, с които преводачите са подходили към текста. За разлика от ТВ и СКК, при ЕМ няма бележка под линия за Lepidoptera просто защото тази дума липсва в превода, тя е директно заменена с „пеперуди“. Същият подход е приложен и към френското Au revoir („Довиждане“) и английското West Indies, което ЕМ предава като „Карибите“, докато СКК запазва характерното за времето си „Западните Индии“ и го пояснява с бележка под линия (при ТВ е „Западна Индия“ без пояснение, което може да подведе читателя). Това е в унисон с цялостната стратегия на ЕМ за улесняване на читателя и одомашняване на текста – милите и левгите стават километри, „Бейкър стрийт“ е сменена с улица „Бейкър“, мистър Шерлок Холмс е „господин“. В името на тази цел ЕМ понякога разделя по-дългите изречения на две и опростява фразата. В резултат на това неговият превод е най-лесен за четене, най-„гладък“, като често това е за сметка на пропуснати нюанси и носещи духа на времето изразни средства и повествователни похвати, включително тук-там небрежно изтървани думи.
АКД: “A touch, Watson — an undeniable touch!” said he. “I feel a foil as quick and supple as my own.“
ТВ: – Удар, Уотсън, ловък удар. Насреща си усещам шпага, която е така бърза и гъвкава, както и моята.
ЕМ: – Този човек има стил, Уотсън! Това не може да му се отрече…
СКК: – Туш, Уотсън, неоспорим туш!*
* Термин от фехтовката; удар, нанесен според правилата, който носи точки – Бел. прев.
АКД: twelve stolid jurymen
ТВ: дванайсет тъпи съдебни заседатели
ЕМ: дванайсет съдебни заседатели
СКК: дванайсет невъзмутими съдебни заседатели
За разлика от ЕМ, СКК запазва всички тези особености и дори набляга на тях, като при изрази, чието начало може да бъде проследено от Библията, дава съответния цитат от българския превод на евангелието с пояснителна бележка под линия. В тези случаи ТВ и ЕМ залагат на предаването на най-общия смисъл.
АКД: Sufficient for tomorrow is the evil thereof
ТВ: Но нека не мислим за утрешния ден
ЕМ: Но какъв е смисълът да се тревожим за бъдещето, когато настоящето е тъй несигурно?
СКК: Доста е на утрешния ден злобата му.*
*Отново отпратка към Евангелие от Матея, гл. 6, ст. 34: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешния [sic] ден сам ще се грижи за своето; доста е на всеки ден злобата му“, из Проповедта на планината на Исус Христос – Бел. прев.
Стратегията на СКК за запазване на чуждото (мили, левги, „Бейкър стрийт“, Au revoir и т.н.) се допълва и от решението Шерлок Холмс и доктор Уотсън да си говорят на „вие“. Ако ТВ и ЕМ разчитат на обстоятелството, че като дългогодишни съквартиранти двамата герои са си достатъчно близки, за да си говорят на „ти“, СКК залага на утвърдената у родния читател (навярно до голяма степен скарана с действителността) представа за властващите в онзи период в английското общество формални отношения. При СКК учтивата форма се използва даже и в общуването с прислугата, като в един момент, доста ловко, за да се предаде гневният изблик, дистанцията се скъсява и сър Хенри се обръща към управителя с „Тогава напусни веднага! Уволнен си!“, а след това, щом страстите утихват, отново се завръща към нея: „Забравете онова, което ви казах“. Любопитна непоследователност по този въпрос проявява ЕМ, при когото Холмс и Уотсън си говорят на „ти“, но в посвещението авторът се обръща към Робинсън, с когото са „близки приятели“, не просто на „вие“, а на „Вие“: „Благодаря Ви“.
Различните подходи към използването на учтивата форма, най-вече в общуването с прислугата, показват колебанията в родните нагласи по този въпрос и трудностите при възпроизвеждането на несвойствени за българската действителност йерархични отношения и непознати реалии. Колебания кое какво е и кой е българският му еквивалент се наблюдават при назоваването както на прислугата, така и на висшата класа: butler е лакей (ТВ), главен прислужник (ЕМ) и управител (СКК); squire е земевладелец (ТВ, СКК) и благородник (ЕМ). И тримата преводачи се затрудняват с Cavalier, който в текста се използва в значението на роялист, поддръжник на краля в революцията от 1642 година – той е предаден като „горделивец“ (ТВ), „галантен рицар“ (ЕМ) и „храбрец“ (СКК).
За различните стратегии свидетелства и ръкописът на сър Чарлз Баскервил, който през 1742 година разказва произхода на легендата за Баскервилското куче. Съгласно стремежа си към гладък и четивен текст, ЕМ не прави никакъв опит за архаизация, при него на езиково ниво няма разлика между ръкописа от 1742 година и разказа на доктор Уотсън от 1901 година. За да предаде по-старото звучене, СКК прибягва главно до орнаменти от типа на „тъй щото онуй, що“ и изобилно използване на „ала“, „тогаз“ и „сигур“, като последните две вместо да внесат усещане за по-стар езиков пласт, привнасят просторечност, каквато в оригинала няма – все пак авторът е сър Чарлз. Най-последователен в състаряването на изказа на ръкописа е ТВ, който съумява да удържи по-особеното звучене на лексикално и синтактично ниво в целия текст.
АКД: came to love (if, indeed, so dark a passion may be known under so bright a name)
ТВ: залюбил (ако може черната страст негова да бъде названа с такова свято име)
ЕМ: се влюбил (ако можем да използваме такава сияйна дума за буйната и дива страст, разгоряла се в сърцето му)
СКК: залюбил (ако действително такваз тъмна страст може да се назове с подобно лъчезарно име)
Инверсията в „черната страст негова“ при ТВ е налице из целия ръкопис („приятелите негови“ и т.н.) и заедно с внимателното стилизиране с по-стари думи като „назван“, „человек“, „стакан“ успява да предаде атмосферата на текст, писан преди век и половина. Разбира се, неизбежно е тук-там да не прозвучи някоя фалшива нота като „забрадката на момата“ (при ЕМ/СКК – „шала/кърпата на девойката“). В посочения горе пример си проличава и стремежът на СКК пунктуално да отрази опозицията dark–bright в оригинала, която ЕМ приема за маловажна и предлага по-разгърнат вариант.
Въпросът кое е важно (и съответно следва да се запази) е основният въпрос, който преводачът решава ежесекундно, при всяка дума, като понякога решенията му влизат в противоречие помежду си. Пример за това е foolscap paper, стандартният печатен лист по това време, малко по-дълъг от днешния А4. ТВ, за когото важното е, че това е обикновен/стандартен лист, го превежда просто „лист“; СКК го предава като „лист малоформатна хартия“, а ЕМ, в разрез със стратегията си за гладкост и четивност, заради която понякога жертва детайлите, изведнъж решава да е изключително подробен с „лист във формат 33 на 44 сантиметра“. Макар днес да е много по-лесно да се направят нужните справки какво точно е означавала една дума в конкретно място и в конкретен исторически период, изобилието от натрупаните през вековете значения също толкова лесно може да подведе преводача, а при превръщането на инчовете в сантиметри да се допуснат грешки – всъщност точните размери са по-скоро 21,6 на 34,3. И все пак не заради точните размери е интересен този случай, а заради съзнателната или подсъзнателната мотивация зад решението на преводача да придаде такава важност на обикновен лист хартия.
В превода подобни грешки, пропуски и недоглеждания са неизбежни и стига да са в определени граници, както в случая, те не накърняват достойнствата на текста. Всъщност и в трите превода има пропуски и недоглеждания, които при ТВ говорят най-вече за липсата на достъп до адекватни справочни издания и речници в средата на петдесетте години на миналия век, а при ЕМ и СКК за недостатъчно добра работа на редактора. В новите издания са останали буквализми като „Харесвам шегите не по-зле от всеки друг“ при ЕМ (при СКК „Аз разбирам от шеги“); будещи недоумение записки върху „маншета на ризата“ при ЕМ и „ръкавния маншет“ при СКК (при ТВ е точната дума „ръкавел“); неточности като „чистокръвна хрътка“ за blood hound при ЕМ и СКК (при ТВ предадено като „блъд хаунд“ с пояснение в бележка „Порода кръвожадно куче със силно развито обоняние“); „свирец“ при СКК за curlew (с правилното „дъждосвирец“ при ЕМ, това са две различни птици); „иберийски“ при СКК, препращащо към Иберия/Испания (при ЕМ правилното „ивернийски“ с пояснителна бележка „Иверни – древно ирландско племе“); колебания в системата на времената като „Такива… бастуни бяха носили едновремешните семейни лекари“ при ЕМ вместо „носеха старомодните семейни лекари“ (the old-fashioned family practitioner used to carry); неразчитане на идиоми като keep faith with someone – „Но ако бе запазил вяра в мен“ при СКК вместо „ако ми беше останал верен“ и т.н., и т.н. За липсата на редакторско око свидетелстват и противоречащи на логиката твърдения като това, че [въвеждането на] „защитни тарифи […] би сринало цените на нашия внос“ при СКК (защитните тарифи всъщност увеличават цената на внесените стоки), вместо „ще намали (обема на) вноса“ (diminish the value of our imports), което при ЕМ е предадено с мъглявото „покровителствените мита […] ще подкопаят значението на вноса“.
Доколкото, противно на първоначалните очаквания, новите преводи са толкова близо до стария на езиково ниво, че почти не се отличават от него, струва си да се отбележат два момента, които, макар и с епизодично проявление, поради липсата на друго могат да минат за „новост“, бележеща изминалото време и развитието на езика. Единият е употребата на преизказно наклонение във вестникарска статия тип биографична справка при ЕМ: „сър Чарлс спечелил богатството си… изтеглил парите си…“ вместо обичайното за жанра сегашно историческо време, като навярно това е отражение на засилващата се употреба на преизказно наклонение в днешната преса. Вторият е в предаването на мислите на героите, което по традиция на български е в сегашно време (при ТВ „Значи не сър Хенри, а мен е преследвал този потаен човек. И самият той не ме следи, а си има помагач (може би хлапака), който ходи по дирите ми; ето това е неговият отчет“), но това правило е отдавна разколебано и в новите преводи се минава изцяло към минало време при ЕМ („Явно този потаен мъж дебнеше мен, а не сър Хенри! И не ме бе проследил лично, а бе изпратил свой агент, може би същото момче, по дирите ми, и това беше неговият отчет.“) и до голяма степен при СКК („Значи този потаен човек следеше мен, а не сър Хенри. Не беше тръгнал подире ми сам, а беше пратил по следите ми съгледвач – може би момчето, и това е докладът му.“).
За истинския нов превод и реалността в книгоиздаването
В статията си „За истинския нов превод, или колко е важно за преводача да бъде дребнав“ доц. Гергана Фъркова посочва, че „новите преводи се изразяват в съществени изменения и ясно манифестирани приноси за по-адекватното разкриване на смисъла на оригиналното произведение. Тяхната цел на първо място е по-вярната интерпретация и по-пълното предаване духа на първоизточника“. Новите преводи на „Баскервилското куче“ трудно могат да прескочат летвата на тези критерии – макар и в никакъв случай да не са по-лоши от стария, те не предлагат съществени изменения и по-адекватно разкриване на оригиналното произведение. В този смисъл, струва ми се, с една внимателна редакция за отстраняване на неточностите и леко езиково осъвременяване старият превод на Тодор Вълчев би могъл спокойно да продължи да изпълнява ролята си. Единственото обяснение за появата на двете нови издания е в икономическата логика, която залага на принципа да предлага каквото се търси (като издателства с големи вериги книжарници и „Сиела“, и „Хеликон“ определено са наясно какво се търси), стига да е евтино и що-годе прилично, поради което не обръща особено внимание на превода и пести от редакция. Освен че е в ущърб на българския читател, това е и недалновидно, тъй като – ако излезем от конкретния случай с изданията на „Баскервилското куче“ – когато основният стремеж е не да изкараш най-добрия продукт, на който си способен, не да култивираш своя читателска аудитория и да отваряш нови хоризонти, а да откликваш на масовото търсене на евтини четива, пазарът се наводнява с посредствени, неразличими едно от друго издания и в ожесточената надпревара за вниманието на читателите остава само едно конкурентно предимство – цената. Което също си има цена.
- „Баскервилското куче“ се появява на български език само 17 години след оригинала в превод от руски на Асен Белковски (издателство „Хемус“, 1919 година). Две години по-късно книгата излиза като „Кучето на Баскервилите“ в превод от английски на Любен Весов в библиотека „Жестоки разкази“. Тъй като тези преводи много отдавна не са в оборот, тук не се разглеждат.↩