Спас Николов и преводът му на „Лед наш грядущий“

Преводачът виртуоз Спас Николов и неговата съдба

Спас Николов е имал душа на поет и сърце на пилот от Формула 1. Живял е на бързи обороти. Така е и шофирал – рекордът му между София (там живеел) и Велико Търново (там преподавал) с автомобил „Лада“ във времената преди прохода Витиня е 1 час и 54 минути. Поводът: раждането на сина му.

За него художественият превод е благородно призвание, на което той се отдава неуморно, всецяло и безрезервно. Във време, когато професията на литературния преводач е престижна, а летвата много висока, Спас Николов се откроява с таланта си. Той е един от създателите на катедрата по англицистика и американистика във ВТУ. Много студенти го помнят с любов и признателност за това, че ги е научил да превеждат, че е запалил у тях искрата. Въобще Спас Николов е огнена личност – харизматичен, смел и амбициозен. Работохолик, семеен човек с три деца, които да издържа. Наред с академичната работа води популярен кръжок по превод във ВТУ. Съставя христоматии и помагала, прави художествени преводи, редактира, не отказва помощ на прохождащи преводачи. Дава уроци по английски, занимава се със симултанен превод на конференции, превежда на английски новини за чуждестранните емисии на Радио София и БНТ. За телевизионния театър превежда десетки пиеси. Постановките на Би Би Си на пиесите на Шекспир, излъчвани от малкия екран във времето на социализма, звучат в негова интерпретация.

Спас Николов е много ерудиран, като не е от хората, които потискат събеседника със знанията си, а напротив, от рядката порода, които го издигат до своето ниво, карат го да се чувства по-знаещ и по-можеш. Познава много добре всякаква книжнина на български, включително Библията, което тогава е рядкост. Човек, който обитава свой собствен свят, но… зад Желязната завеса. По това време на хората, занимаващи се с английски език – тоест имат досег с „прогнилата“ западна култура, с идеологическия враг – се гледа с недоверие. На всичкото отгоре той има неблагоразумието да харесва писатели модернисти. Освен че са идеологически опасни, те не се нравят особено и на широката читателска публика. „Прозата на модернистите може да стресне и да отблъсне непосветения в литературното ѝ естество читател“, казва Спас Николов в студията си „Преводни проблеми при прозата на модернизма“¹. И добавя: „Миналата година след лекция за модернизма в Шумен възрастна интелигентна слушателка запита: „Защо изобщо се печати всичко това?“. Но Спас Николов вижда по-далеч. Той притежава екземпляр от „Одисей“ на Джеймс Джойс, един от малкото в България. Мечтае един ден да го преведе.

Но, уви, не притежава в достатъчна мяра прагматизъм и кариерен инстинкт. Не пораства в йерархията повече от главен асистент. В „Помагало по превод: български – английски“, издание на ВТУ от 1979 г., една от амбициите му е да помогне на бъдещите преводачи да развият „редакторско око“. С дидактическа цел разнищва недостатъците на поетични преводи от светила на англицистиката. Благодатен материал намира в две стихотворения от Христо Смирненски, „Москва“ и „Червените ескадрони“, чиито преводи на английски намира за неадeкватни. Ето един пример от първото стихотворение²:

Москва, Москва!
Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
Ти пак си огнено сърце
и с ясна пурпурна усмивка бдиш
над братски стиснати ръце.

Moscow, Moscow!
You blaze brightly, you pulsate once more!
You’re again a heart of fire 
And with radiant scarlet smile watch o’er
Hands clasped in fraternity.
                                                           PT

Oh, Moscow, Moscow!
Again thou art ablaze, pulsating fast,
Again thou art a heart of fire,
Brightly shining o’er horizons vast,
On guard against the foeman dire.
                                                           VP

Moscow, Moscow!
Again you fill the night with purple light!
Again your heartbeat thrills the lands,
Again you smile, benign and bright 
O´er brothers gripping hands.
                                                            SN

За да не се персонализира дискусионният момент под преводите са изписани само инициали. В края на главата за поетичен превод от „Помагалото“ има легенда: „PT: P. Tempest, VP: V. Philipov, SN: S. Nikolov“³. Ето една по-невинна забележка към превода на VP: „Съмнение буди и привнесеното възклицание „О“ пред „Москва!“, което, многократно повторено, може да звучи сантиментално и дори абсурдно във войнствуващия контекст на поемата“⁴. Спас Николов предлага и свои преводи на разглежданите творби, с уговорката, че и в тях „съвършенството далеч не е постулат“⁵. Но усетът му за метрика, мелодика и образност е отличен, резултатът – убедителен. Светът е малък и след няколко години пътищата на критикуващ и критикуван ще се пресекат и те отново ще обсъждат тънкостите на българо-английския превод. Този път съответно в ролята на изпитван и на изпитващ. Краят ще е злополучен.

Да добавим и че Спас Николов е твърде темпераментен и избухлив. Защитава преводаческите си решения войнствено, като пълководец в битка. „Много е бил мачкан“, споделя негов близък. Навярно това е изострило вродената му импулсивност.

Годините минават, Спас Николов започва да се уморява от ежеседмичното пътуване между София и Велико Търново. В средата на 80-те години на XX век се явява на конкурс за асистентско място в Софийския университет. Изпитът включва превод от български на английски. Комисията не одобрява едно от решенията на Спас Николов. И той се впуска да го отстоява. Стига се до сцена, достойна за вулканичния нрав на една гениална личност от друга епоха, също известна със своята темпераментност – Бетовен. След този скандал, по думите на очевидци, почти стигнал до физическо стълкновение, на Спас Николов е казано, че за човек с такова държане няма място в катедрата по англицистика в Софийския университет. Една врата към професионално осъществяване и призвание се захлопва.

По това време Спас Николов пише дисертационен труд върху образността в езика на Хемингуей. Принос в науката, казват за изследването англицисти, които са имали възможност да го прочетат. Ученият е одобрен за стипендия и специализация в САЩ от „тяхна“ страна по програма, предшестваща „Фулбрайт“. Но от „наша“ страна не го „пускат“ да излезе от България.

За причините може само да се гадае, но вероятно досието на Спас Николов е интересно четиво – той е бил ярка личност и невинаги е внимавал какво говори. Например негови близки разказват за случай, при който возил Малкъм Брадбъри с колата си до Велико Търново. Преживяването било незабравимо за британския писател не само заради лошия път и лудешкото каране. През цялото време Спас Николов не спрял да му говори как се блазнел от мисълта да избяга на Запад. Брадбъри не бил сигурен дали това не е провокация… и представил своя български колега като противоречивия персонаж Плитплов в романа си „Валутни курсове“.

В средата на 80-те години на двадесети век в България при подобно „непускане“ за щастлива развръзка а ла deus ex machina има една-единствена предпоставка – здрав партиен гръб. Спас Николов няма такъв. Преди 9 септември 1944 г. баща му е минавал за ляв, след 9 септември – за десен и прозападен. Още една врата се захлопва. В Народна република България, за Спас Николов, който гори в работата си, не остават надежди и мечти за развитие. Ударът ще се окаже съкрушителен. Той подава оставка от ВТУ и през последните две години от живота си е назначен като преподавател по английски език в столично училище, известно като Бастилията. Често го заместват други. Пламъкът, горящ тъй силно у него, угасва. Над живота му се спуска мрак.

Спас Николов умира млад. Напуска този свят на 14 май 1987 г., 1 месец и 1 ден преди да навърши 44 години. „Смазан от системата“, казват. Трагедия, сякаш излязла изпод перото на Шекспир. За най-близките му – заради неизживените мигове, за българската култура – заради несбъдналите се преводи и ненаписани трудове.

Животът е кратък, изкуството вечно: Преводът на Спас Николов на „Лед наш грядущий“ от Юджин О’Нийл

Но Спас Николов продължава да живее в преводите, които е оставил. Далеч не всички са издадени и достъпни за читателите. Сред тях е и „Лед наш грядущий“, правен в началото на 80-те години на XX век. Това заглавие е дал Спас Николов на пиесата The Iceman Cometh (буквално „Разносвачът на лед иде“) от Юджин О’Нийл, призната за едно от двете му върхови постижения. Натъкнах се на машинописно копие от този превод в театрален архив, където той е престоял около четиридесет години.

Преди Юджин О’Нийл театърът в САЩ е доминиран от мелодрамата и фарса. О’Нийл превръща сцената в литературна медия и творбата му „Дългият път на деня към нощта“ (1956) е считана за една от най-добрите американски пиеси. Самият той е силно повлиян от европейските гиганти от втората половина на XIX век, Ибсен и Стриндберг. О’Нийл e един от любимите писатели на Малкълм Лаури⁶ (1909–1957), чийто роман „Под вулкана“ (1947) е издаден в превод на Николов от „Народна култура“ през 1982 г. 

В предговора си към „Под вулкана“ само в няколко реда Спас Николов синтезира характерното за младините и стила на О’Нийл, и хвърля мост между двамата творци⁷:

Ясно е защо моряшкият живот зове младежа (Малкълм Лаури): първо, той има „викингска жилка“ […]; второ, изчел е целия О’Нийл, който – начетен, но крехък младеж със слаби дробове – също тръгва с корабите да укрепне в суровата житейска школа, а после пресъздава не мелодрамата на луксозната пасажерска палуба, а драмата в котелното и кубрика.

Тогава Юджин О’Нийл е първият и все още единствен американски драматург, носител на Нобеловата награда за литература (1936). Мотивацията на Шведската академия гласи:

За неговите драматични произведения, отличаващи се с мощ, честност и силни чувства, както и със самобитно схващане за трагедията. (Преводът е мой.)

Към този момент О’Нийл все още не е показал пълният си потенциал. Но „Стокхолмските старци“ се оказват прави в преценката си и вярата си в неговата „поетическа мощ“. През следващите години той ще напише най-добрите си произведения, т.нар. „късни пиеси“. Сред тях са шедьоврите му „Дългият път на деня към нощта“ и „Лед наш грядущий“.

Драматургът започва работа по „Лед наш грядущий“ на 8 юни 1939 г. и я завършва на 26 ноември. Пише бързо и еуфорично, има чувството, че „се е заключил със спомените си“. О’Нийл премисля „Лед наш грядущий“ дълго, цели десетилетия. Връщал се е към спомена за една особена година в живота си, 1912-та. (Действието на „Дългият път на деня към нощта“ също се развива през 1912 година.) Това е годината, в която той преминава своя болезнен „ритуал на посвещаване“⁸. Тогава 26-годишният Юджин вече е успял да се провали като студент, журналист, моряк и баща. Дави мъката си в алкохол в една долнопробна кръчма в Ню Йорк с постоянна клиентела от неудачници, „бити карти“. Затруднява се да намери обединяваща тема, върху която да напише пиеса, но през 1939 г. тя се оформя, катализирана от ужаса му от избухването на Втората световна война⁹. О’Нийл цени „Лед наш грядущий“ като една от най-хубавите си пиеси.

Мизансценът на „Лед наш грядущий“ наподобява платното „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. Мястото е бар в Долен Манхатън, сборна картина от три действителни питейни заведения. Годината е 1912-а. Барът, шеговито наречен „Удавническа среща“, е подслонил дванадесет (колкото са апостолите) неудачници, които са се вкопчили в уискито и в самозаблудите си. Обединява ги вярата в „светлото Утре“. Всеки от тях разправя как ще се стегне, ще излезе, ще се опита да си върне живота, но… утре, защо да бързат?! И тогава се появява търговският пътник Теодор Хикман (Хики) за един от редовните си запои. Вместо да почерпи тайфата с уиски и вицове, той се заема да ги обърне в нова вяра – че трябва да се отърват от безполезните си илюзии. И когато най-сетне успява, се оказва, че им е донесъл не спасение, а невъзможност да живеят, смърт преди смъртта.

Философското послание на творбата е мрачно и безутешно. Нищо не може да донесе спасение на човечеството – нито прогресът, нито цивилизацията. Човешкият живот е измама, блъф.

В своя ключова реч персонажът Лари Слейд, бивш анархист и един от говорителите на автора, казва:

Предизвикателствата пред преводача са няколко, като най-голямото е това да съхрани и „пренесе“ невредим до носителите на „другата“ култура емоционалния заряд на текста.

В „Лед наш грядущий“ О’Нийл осъществява и своя отколешна идея да напише пиеса, използвайки музикалната форма на симфония или соната. Структурната логика е симфонична, това обяснява и множеството повторения, и други загадки на този необикновен текст. Например сценичната продължителност от четири часа и половина.

Популярен анекдот разказва, че Лорънс Лангнър (1890–1962), продуцент на първата постановка на „Лед наш грядущий“ на Бродуей през 1946 г., навярно с надеждата да склони О’Нийл да посъкрати пиесата, му обърнал внимание, че мотивът „само илюзията, бълнуването, лъжливата мечта дава живот“ се повтаря осемнадесет пъти. „Джийн ме погледна – спомня си Лангнър – и отвърна с особено тих глас: „Точно такова беше и моето намерение – да се повтаря осемнадесет пъти.“¹²

Според познавача на творчеството на О’Нийл Травис Богард (1918–1997) „Лед наш грядущий“ може да се разглежда като симфонична пиеса: Хики е диригентът, а неудачниците са оркестърът, като действието преминава от хармония към атоналност и накрая се възвръща хармонията¹³. Възприемайки музикалната форма като структура на драмата, О’Нийл вероятно е воден от начина, по който музиката вълнува емоционално публиката, предполага Богард¹⁴.

Eмоционалното въздействие на пиесата се гради и върху речта на персонажите. О’Нийл е композирал за всички персонажи индивидуални идиолекти, които са комбинация от регионални диалекти и професионален жаргон. Преводачът трябва да прояви особена креативност и при речевите характеристики.

О’Нийл предава особеностите на диалектите, като използва фонетичен правопис. Сесил Луис, бивш капитан от английската пехота, и Джими Утрето, бивш военен кореспондент от Бурската война, говорят леко претенциозен английски с британски акцент. Ирландският акцент се забелязва в речника на съдържателя на заведението Хари Хоуп, също в този на шурея на Хоуп Ед Моушър, бивш член на циркова трупа, и на Пат Макглойн, бивш лейтенант от полицията. Барманите Роки и Чък са от италиански произход и говорят аргото на работническия Ню Йорк, както и трите жрици на любовта – единствените жени, които се явяват на сцената. Уилям Дейвид Кинг, редактор на критическото издание на „Лед наш грядущий“ от 2020 г., прави още по-подробен анализ на речта на драматичните персонажи. В „Бележка за диалектите“ в репликите на Джо Мот, бивш собственик на игрален дом за чернокожи, той чува типичното за уличен хитрец от афроамерикански произход; випускникът на Харвардския юридически факултет Уили Обън се отличава с красноречието на образования бостончанин; в репликите на пришълеца Дон Парит се чува ехо от Крайбрежието, т.е. Калифорния, а Хики притежава способността на търговеца да омайва със сладки приказки, като речта му издава, че е родом от Средния запад¹⁵. Целта на О’Нийл е била речта на всеки персонаж да е негов автентичен портрет, с който да грабне зрителя/читателя и да го затрогне със съдбата си. Това отново поставя на първо място предаването на емоционалния заряд.

Спас Николов е декодирал правилно авторовия замисъл и в преводаческите си избори се е постарал да предаде силното емоционално въздействие. Показателни за това са решенията му що се отнася до очуждаването и одомашняването на текста.

По правило Спас Николов е предал чрез транслитерация/транскрибиране почти всички географски наименования, реалии, имена на личности. В текста се споменават Хорас Уолпоул (29), Дик Тръмбъл (46), Харвард (на няколко места), дребен сподвижник на Тамани (6), „Тамани“ като заглавие на песен (202), Астория (68), Кони Айлънд (на няколко места), Джърси (81), Тексас (82), Синг-Синг (105), параходната компания „Кунърд“ (136), Чикаго (165), Алтуна (184). В по-редки случаи преводачът е прибягнал до калкиране, например: Армията на спасението (63), Западното крайбрежие (125); или до комбинация от транскрибиране и калкиране: законът на Рейнс (8), копоите на Бърнс (27) и яйчен флип с шери (125).

Другаде (все пак в далеч по-малко примери) Спас Николов е прибегнал до заместването на такива понятия с типични за българската действителност или до неутрализирането им. Но го е направил „по слух“, тоест само там, където споменаването на нищо неговорещо на публиката/читателите име, би препънало гладкия разказ и така би отнело от емоционалното внушение на конкретната реплика. Някои такива примери са: Tammany politician (34) – местен политик (34); de Brooklyn boys (17) – сини слонове (19); the Coast (20) – морето (20); Wobblie (27) – нашего брата (27); Brattle Street (36) – Катедралния площад (36); The Bull Moosers (59) – Републиканците (56); W.C.T.U, което е съкращение за Women’s Christian Temperance Union (71) – Световната организация на въздържателните дружества (69); cheerleader (118) – церемониалмайстор (118); The D.T. ward in Bellevue (200) – отделението за алкохолици (184); I could smoke Sweet Caporals (195) – да си пафкам „Честърфийлд“ (179); Hoosier suckers (195) – рибоците от фермите (179); you got in trouble out on the Coast (154) – забъркал си се в някаква Калифорнийска история (141).

Извадени от контекста, някои от тези решения, при които е проявена по-голяма преводаческа инвенция, биха се сторили озадачаващи. Да разгледаме един пример:

Репликата е на Уили Обън, „въплъщение на американската мечта, висок, богат, бял, протестант, възпитаник на Харвардския юридически факултет“¹⁶. Така си го представя Хосе Куинтеро (1924–1999), режисьорът, чиято постановка на „Лед наш грядущий“ извън Бродуей през 1956 г. жъне феноменален успех и не слиза от афиша две години, като се играе 565 пъти, рекорд сред американските постановки на О’Нийл¹⁷. Речникът на Уили е речник на колежанин, както по отношение на отделни думи, които употребява, така и на хумора¹⁸. Това е видно от горния пример. Хенри Уодзуърт Лонгфелоу (1807–1882) e поет и преводач, роден в Ню Ингланд, но прекарва по-голямата част от живота си в Кембридж, Масачузетс. Преподава в Харвард, който се намира там. „Лонгфелоу олицетворява аспирациите на американските писатели към възвишен стил и не би толерирал никакъв вид танци на Братъл Стрийт (където е живеел), коментира Уилям Дейвис Кинг¹⁹. Транслитерирането на името на улицата би убило хумора, тъй като на редовия български зрител/читател едва ли е известна университетската кариера на Лонгфелоу, нито домашният му адрес. Затова Спас Николов е избрал да жертва географската точност в името на въздействащия образ. За да покаже колко възмутително недопустима би била подобна гледка, е използвал импликацията на кан-кана като неприличен танц, който би възмутил блюстителите на морала, сред които достойно място има Църквата. Подсилил е това внушение с определението „Катедралния“ вместо, да речем, „Главния“ площад.

В следващия пример Спас Николов си е позволил обаче да пропусне наименование, отново за да остане верен на поетическото внушение на оригинала.

Това е изречението, с което Хари Хоуп казва „Амин“ за Хики, след като полицейските агенти са го отвели, вероятно към неговата Голгота, електрическия стол. Моментът е кулминационен. Оттук насетне в пиесата отново се възцарява хармония. Matteawan е наименованието на болница за невменяеми престъпници, съществувала в началото на XX век в Ню Йорк. В българския превод Спас Николов е пропуснал наименованието, което би озадачило българското ухо и би внесло дисонанс. За американския зрител името на болницата е познато понятие, като например за българския Карлуково. Евентуалното транскрибиране/транслитериране на екзотичната дума би извадило българския зрител от потапянето в пиесата, и то в нагнетен с напрежение миг. От друга страна, употребата на по-неутрална дума, например „лудницата“, би направила репликата неуместно злонамерена. Спас Николов е проявил чувство за мярка, превеждайки вложения подтекст „и да му е леко“.

При липса на подобни съображения Спас Николов добросъвестно е превел названията на географските и топографски наименования, които придават колорит на текста. Освен това имат и други функции. Да разгледаме един пример от необикновено дългия (около 15 минути) монолог на Хики в четвърто действие, който представлява и негова изповед/самопризнания:

Изречението I picked up a nail from some tart in Altoona маркира повратен момент в отношението на Хики към неговата ангелоподобна съпруга Евелин. Отношенията им са поносими „преди“ Алтуна (малко градче в Пенсилвания), но не и „след“ Алтуна, където Хики се заразява с венерическа болест, която предава и на жена си. Тя му прощава и това – и чашата прелива. Защото има граници за прошката, която човек може да понесе, и Хики намразва Евелин, буквално до смърт. Тоест името на градчето е и своего рода психологически жалон. Спас Николов го е усетил и предал. Удачно е и решението му да редуцира pick up a nail, разговорен израз, който означава „заразявам се с гонорея“ до „пипнах го“. Напълно правдоподобно, предвид типичната за българина пуританска свенливост по отношение на назоваването на сексуалните въпроси и стигматизиране на венерическите заболявания. Също така преводачът е намерил подходящ за стиловия регистър еквивалент на You may be lucky for a long time, but you get nicked in the end в нашенската пословица „Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода – накрая се строшва“. Хики притежава сладкодумството на търговеца, освен това той е човек от Средния запад, от фермерските щати.

Това решение не е единична хрумка. Спас Николов удачно е интерпретирал и някои интертекстуални и интеркултурни елементи чрез посредничеството на българската традиция. Нека разгледаме още един пример:

Фразата on the water wagon, съкратено on the wagon, означава „да се въздържаш от алкохолни питиета“. Става дума за теглени от коне водоноски, с които са пръскали мръсните пътища, за да не се вдига прах – честа гледка в САЩ в миналото. Идиоматичната употреба на израза датира от началото на XX век, като има различни версии за етимологията му. Спас Николов е намерил добър еквивалент – и времево, и от гледна точка на смислова натовареност, – с който да го предаде.

Преводачът е проявил изобретателност и при превода на реалии от типа на популярни песни, които не са придобили гражданственост в културата приемник.

You’re as welcome as the flowers in May e стар южняшки поздрав, който произхожда от текста на ирландска балада. В баладата ирландско момче от графство Корк, което е заминало за Ню Йорк, се прибира у дома и майка му го посреща с този рефрен. Изразът е и заглавието на сантиментална балада с текст и музика от Дан Дж. Съливан, издадена в Ню Йорк през 1902 г.²⁰ В пиесата репликата произнася Хари Хоуп, но това е бил любим израз на Джо Смит, един от чернокожите приятели на младия Юджин О’Нийл в Гринич Вилидж. Джо Смит е прототип на персонажа Джо Мот, бивш съдържател на игрален дом за чернокожи. След като овдовял, Джо Смит се преместил в апартамент на втория етаж в стара сграда, и You’re as welcome as the flowers in May бил обичайният му поздрав към всеки, който се престрашавал да изкачи стълбите до жилището му, както отбелязват биографите на О’Нийл Артър и Барбара Гелб²¹.

Спас Николов е потърсил български еквивалент на творба, която приветства предвестник на пролетта. Намерил го е в стихотворението на Елин Пелин „Добре дошел, кос, / наш пролетен гост! / Ей! / Я запей, / песен звънка / залюлей!“. И в този случай решението на преводача показва отлично познаване и възсъздаване на най-различните регистри на българския език.

Заключението, че всяко преводаческо решение на Спас Николов е внимателно претеглено, не е преувеличение. Той не си е позволил да осакати текста, съкращавайки имена и понятия по идеологически или други извънлитературни съображения. А такива прецеденти има, например преводът на „Смъртта на търговския пътник“ от Артър Милър, направен от Илия Люцканов за постановка в Народния театър през 1964 г., както е видно от подробното изследване на проф. Корнелия Славова²². (Това е първият и все още единствен превод на „Смъртта на търговския пътник“ у нас и, парадоксално, тя продължава да се играе по него и до днес!) Но от друга страна, Николов е дръзнал да прояви по-голяма свобода, воден от стремежа да не накърни поетическото внушение на творбата, при това с джентълменски вкус и мярка.

През 2002 г. бъдещият носител на Нобелова награда за литература за 2023 г., норвежкият драматург и писател Юн Фосе (р. 1959), и шведският драматург Ларш Нурен (1944–2021), считан за наследник на Стриндберг, се срещат на кафе в бара на хотел в Стокхолм. Ларш Нурен е превел на шведски пиесата на Фосе „Ще дойде някой“ за постановката ѝ в ръководения от него стокхолмски театър „Рикс Драма“. Нурен пита колегата си какво мисли за превода. Фосе отговаря: „Много е хубав. Пее своя собствена песен. А един добър превод би трябвало да го прави“²³.

Преводът на Спас Николов на „Лед наш грядущий“ пее своя собствена песен. С публикуването му на български език – макар и със закъснение – той би обогатил нашата културна среда, като направи достъпно едно велико произведение в интерпретацията на гениален преводач. Изкуството е вечно.

---

1. Николов, Спас. „Преводни проблеми при прозата на модернизма“, сп. „Литературна мисъл“, 1985, кн. 1, с. 102.↩
2. Николов, Спас. В „Част  I – Превод на поезия“ от „Помагало по превод: български – английски“, Великотърновски университет „Кирил и Методий“, 1979 (в съавторство със Соня Дякова и Богдан Атанасов), с. 9↩
3. Пак там, с. 51.↩
4. Пак там, с. 9.↩
5. Пак там, с. 6.↩
6. В българските издания на „Под вулкана“, горецитираното и преизданието на „Лист“ (2022), името на автора е изписано като Лоури. Тук избирам Лаури, тъй като тази транскрипция е по-близка до оригиналното произношение и е препоръчаната в четвъртото издание на „Българска транскрипция на английските имена“ от Андрей Данчев, изд. „Изток-Запад“, 2010.↩
7. Николов, Спас. „Ако цивилизацията ни изтрезнееше…“. Предговор към Лоури, Малкълм. Под вулкана, Народна култура, 1982, с. 6.↩
8. Stanich, Linda K. The Iceman Cometh as Etnographic Text, The Eugene O’Neill Review, Vol. 13, No. 2 (Fall 1989), p. 57.↩
9. Шафър, Луис: Sheaffer, Louis, O’Neill – Son and Artist, Little, Brown and Company, Toronto, 1973.↩
10. Цитатите са по изданието O’Neill, Eugene. The Iceman Cometh, Critical Edition, Edited by William Davies King. Yale UP, 2020. Номерата на страниците са посочени в скоби.↩
11. Цитатите са от O’Нийл, Юджин. Лед наш грядущий, машинописно копие, библиотеката на САБ, превод от английски Спас Николов. Номерата на страниците са посочени в скоби.↩
12. Bogard, Travis. The Eugene O’Neill Songbook, MMB Music, 1993, В „Послеслов: пиесата като симфония“, с. 238.↩
13. Пак там, с. 239.↩
14. Пак там, с. 240.↩
15. O’Neill, Eugene. The Iceman Cometh, Critical Edition. Edited by William Davies King. Yale UP, 2020. В Characters от Уилям Дейвис Кинг, с. 257.↩
16. Quintero, José. If You Don´t Dance They Beat You, St. Martin’s Press, 1988, с. 152.↩
17. Славова, Корнелия. Американската драма на българска сцена: театърът като превод на култура, изд. „Полис“, 2014, с. 66.↩
18. Chothia, Jean. Forging a Language. A Study of the Plays of Eugene O’Neill, Cambridge UP, 1979, с. 118.↩
19. O’Neill, Eugene. The Iceman Cometh, Critical Edition, Edited by William Davies King. Yale UP, 2020, в Notes and Glossary, с. 228.↩
20. Sullivan, Dan J. You’re as welcome as the flowers in May, Jos. W. Stern & Co., 1902, Library of Congress, Notated Music.↩
21. Gelb, Arthur and Gelb, Barbara. By Women Possessed: A Life of Eugene O’Neill. Marian Wood Books/Putnam, 2016, с. 536.↩
22. Славова, Корнелия. Американската драма на българска сцена: театърът като превод на култура, изд. „Полис“, 2014, сс. 132-150.↩
23. „На кафе с Юн Фосе и Ларш Нурен“, 30.09.2002 г., Уебсайт за театрални новини.↩