„Слуховият рог“, Леонора Карингтън, превод от английски Гергана Гълъбова, редактор Иван Б. Генов, издателство „Колибри“, 2024
В края на юли на български се появи – с фанфари и масирана рекламна кампания – „Слуховият рог“ на Леонора Карингтън. Хвалебствени текстове за книгата (от Олга Токарчук и Али Смит) излязоха в „Литературен вестник“ и „Портал Култура“, а програма „Христо Ботев“ на БНР излъчи разговор с преводачката, в който, макар да е озаглавен „Слуховият рог“ или как се превежда апокалиптичен роман за възрастни и предаването да е с общо времетраене повече от половин час, собствено на превода е отделена около минута. От една страна е радващо, че все по-активно се използват христоматийни маркетингови прийоми за налагането на нови за българския читател имена (поздравления за издателство „Колибри“) и се следват световните тенденции за по-голяма видимост на преводача, който излиза от сенките и се превръща в деен участник в процеса на разгласа на произведението и в утвърждаването на непознати автори. От друга страна обаче изникват няколко въпроса: дали – и как – пренасочването на част от и без това оскъдния (финансов) ресурс – основното оплакване/оправдание в българското книгоиздаване – от „производството“ към рекламата се отразява на качеството на „стоката“? Дали комбинацията от масирана реклама и излизането под прожекторите на преводача не носи риск разговорът за превода да се сведе изцяло до тиражиране на предварително подготвени от издателя рекламни послания и лексиконно пърхане около личността на преводача, вместо вглеждане в самия превод? Също така – и тук ще спра, макар че списъкът с чуденките може да бъде продължен, – каква всъщност е ролята на медиите, занимаващи се с култура, и дали те не са останали без raison d’être с доброволния си отказ от своите отговорности?
Случайно посегналият към романа читател ще открие в него всичко, което му се обещава в текста на корицата – необикновена сюрреалистична история, абсурдни ситуации, странни ритуали, палави монахини, звероподобни хора, човекоподобни животни – и все пак навярно накрая ще остави книгата с известно неудовлетворение и смесени чувства. По-взискателните (или професионално изкривени) читатели може да помрънкат, че на чисто езиково ниво са останали немалко трески за дялане и си личат хроничните недъзи на превода от английски като буквализми, дразнещи тромави конструкции, проблеми с времената, наклоненията, свършения/несвършения вид на глагола и т.н., но пък те са като че ли в обичайното (за съжаление, доста голямо) количество. На пръв поглед, без сравнение с оригинала, текстът върви общо взето гладко, общо взето смислено, с озадачаващи пропадания тук-там, но и с чудесни, ярки попадения: трите римувани гатанки например звучат добре на български, прозвището Гамбитка за жената на доктор Гамбит е находчиво. Читателят е обгрижен с изобилие от поясняващи бележки под линия както от преводача, така и от редактора. И въпреки това може да затвори книгата с усещането, че е прекарал тези часове не с един от най-най-най (да се разбират само хубави неща) романи, както твърди Али Смит, а в компанията на някой от появяващите се в края на романа симпатични елзасци (като че ли по-разпознаваемото название на тази порода кучета у нас е немска овчарка), който игриво маха опашка и а-ха да проговори с човешки глас… но така и не проговаря. Тук всеки кучкар с право би отбелязал, че не е нужно кучето да говори, за да се разберете и да изпитваш радост от неговата компания, само че романът не е куче, комуникативната функция е смисълът на неговото съществуване и за нея той е изцяло зависим от думите, с които гради образи и алюзии, носещи неговите послания. И дори когато на пръв поглед представлява един шеметен карнавал от небивалици с чудати и понякога гротескни персонажи, той изгражда един цялостен свят, подчинен на вътрешна логика и закономерности.
В оригинала този свят се мержелее „мътно, като в огледало“, но все пак достатъчно ясно, за да е видим за читателя. В превода той е допълнително забулен от мъглата на споменатите по-горе хронични проблеми на днешния превод от английски, а и някои от фундаментите му липсват. Доколкото голямата част от „обичайните проблеми“ са плод на недоглеждане, разсейване и умора (а в случая и на липсата на опит като че ли) и са закономерно следствие от масираното присъствие на английския в съвременното ежедневие, макар в съвкупността си те да допринасят значително за лишаването на читателя от естетическа наслада и затрудняват разбирането, обсъждането им е скучно и навярно е втръснало на всички ни, затова примерите за тях са изнесени в края на текста. Тук ще се спра само на някои по-интересни моменти.
За цялостния свят и хумора
В самото начало, на първа страница, когато главната героиня и разказвачка ни се представя, тя подчертава, че годините и ревматизмът не са пречка „да си почиствам стаята веднъж седмично, а в четвъртък – да правя физически упражнения, които са едновременно полезни и укрепващи“. По-нататък в книгата обаче Карингтън си прави изключително приятна (за неспортуващите читатели) гаргара с идеята за физически упражнения, едва ли не ги приравнява с мъчения, на които биват подлагани бедните старици в дома и този дисонанс запраща читателя обратно към първата страница да провери дали не е пропуснал нещо. Пропускът, както обикновено, се оказва при превода – в оригинала няма отделни физически упражнения в четвъртък, а метенето на стаята е наречено „полезно и поучително упражнение“ (sweeping my room once a week, on Thursday, a form of exercise which is both useful and edifying). Тази насмешливост е отчетлива характеристика на гласа на героинята и основа на хумора в книгата, която трудно се долавя в превода. За сметка на това той е смешен (компенсаторно? неволно?) по друг начин и там, където в оригинала няма такава идея. За призоваването на Хеката стариците „правят отвари и очистителни“ и „практикуват някои предварителни бълнувания“. Практикуването на бълнувания, предварителни или не, и пиенето на очистителни в ритуален контекст няма как да не предизвикат усмивка (и известно объркване). И в двата случая думата е ablutions – ритуално измиване/пречистване преди приношение/богослужение.
За точните думи
Освен че създава (нежелан?) комичен ефект, използването на думи от чужд на контекста лексикален пласт сгъстява мъглата пред очите на читателя и възпрепятства директните асоциативни потоци, които иначе биха го насочили към смисъла. В книгата има три ясно отчетливи лексикални пласта, които вплътняват образите на героите, придават достоверност на атмосферата и служат като своеобразен ключ за разтълкуване на казаното. Първият от тях е, най-общо казано, „библейско-християнската“ лексика, която преводачката леко „измества“ и запраща читателя в безплодно търсене на причината за някоя наглед дребна промяна: тази „Скала“ дали не е „камък“, както Христос нарича Петър? Какъв е този „мирис на святост“ (на български е възприето „благоухание“ за изтичащото от мощите на светец миро) и т.н. В като че ли единствения случай, в който се използва установен израз от този лексикален пласт – „благословена сред жените“ – редакторът добавя бележка под линия „Обръщението приблизително наподобява традиционните обръщения към Дева Мария“, което сякаш иде да рече, че други подобни алюзии няма. Вторият пласт е на езотеричното псевдорелигиозно учение на доктор Гамбит, чиито ключови понятия и изрази или имат отдавна установени на български съответствия, или могат да бъдат поднесени в същия теософски тон. Тук преводачката е избрала пътя на радикалното въвеждане на съвсем нови, странно звучащи и понякога нищо не значещи понятия: „Дефицитна личност“ (Deficient Personality – несъвършена, неразвита личност), „Астрални/Висши планове“ (Astral/Higher planes – астрални/небесни/висши сфери); „Вътрешното Християнство“, „Вътрешен смисъл“ (inner – скрит/дълбок/истински/съкровен). Това води до загадъчни изречения от типа на „…сме облагодетелствани от материализации от астралния план“ (we are favoured with materializations from the astral plane – оказва ни се благоволението да бъдем свидетели на проявления от небесните сфери/явявания свише). Третият лексикален пласт е свързан с култовите ритуали и практики, кабалистичните и алхимически трактати, таро и т.н., който в превода нерядко поражда комичен ефект като посочените по-горе примери с „очистителните“ и „бълнуванията“.
За алюзиите
В книгата се срещат персонажи от и препратки към различни митологии, политеистични и монотеистични религии. Някои от тях (като че ли на случаен принцип) са пояснени с бележки под линия къде от преводачката, къде от редактора. Повечето от тези бележки са със съмнителна добавена стойност и пораждат повече въпроси, отколкото да дават отговори. В заклинанието за призоваване на Хеката например има пояснение на „инкала“: „На езика Зулу, думата означава почивка, релаксация, отдих“, и на „иктум“: „В оригинала iktum, вероятно сгрешено изписване на ictus – ритмично или метрично ударение“. Трудно може да се намери обяснение какво правят „почивка“ и „ударение“ в заклинанието, което като че ли се състои основно от изреждането на епитети/прозвища на древната богиня майка в различни религиозни традиции, защо се търси значението на думата на точно този език (може би Карингтън е знаела зулуски?), а не на някой друг африкански (тя може да означава например и рак); защо iktum да е сгрешено ictus, а да не е на асирийски, и т.н. В подобни случаи, когато не е ясно точното значение на препратката или има различни хипотези (някои изследователи на авторката са на мнение, че специално тези две думи са нейно творение и играят само звукова роля да придават ритмичност на заклинанието), навярно е по-добре да останат без пояснение или читателят да бъде запознат с различните хипотези в послеслов.
В бележката за божеството Сефира (Sephira) се твърди, че е вариант на гръцкия бог Зефир – дори да е така (а да не идва от кабалистичните сефири/сефириот – божествено проявление), оставянето на името в женски род може да подведе читателя, който от превода навярно така и няма да разбере, че става дума за Поларис, едновременно съпруг и син на богинята майка: „…ще пия отново с рогатия бог Сефира, Полярната звезда, със съпруга си и със сина си“ – от тази конструкция става ясно, че в пиенето ще вземат участие най-малко три, а защо не и четири личности (срвн. „мой съпруг и син“).
Много от алюзиите, останали без пояснителна бележка, са напълно непознати за българския читател, а тъй като са изписвани с главна буква, правилното им разтълкуване е допълнително затруднено. От текста читателят остава със смътното усещане, че Сидхе е някакъв противник на тамплиерите и заради главната буква го възприема като едно лице (всъщност става дума за сродни с елфите същества от келтската митология, които, ако следваме правилата за транскрипция, би трябвало да са „шии“, като в банши, където коренът е същият). С келтската митология е свързан и „Рат от Конор“ (среща се и като „Рат на Конор“ към края на книгата, Rath of Conor), където в първата част не е разчетена думата за крепост rath (Конорската крепост/Конорската твърд в по-легендарен ключ). Тези, които не знаят английски, едва ли биха се досетили, че Уолвъри е върколашки език. Изобщо цялата върколашката линия е някак сметена под килима в превода, което допълнително възпрепятства читателя да улови останалите тук-там податки за нея – там, където се появява Анубет, „жена с вълча глава“ (were woman), на български е предадено просто като жена: „армия от пчели, вълци, седем старици […] и една жена“ (при което няма как да не изникне въпросът дали авторката отграничава стариците от жените, внушение, което е точно обратното на „идеологията“ на Карингтън), а когато тази жена вълчица/върколачка ражда и героинята се пита как би трябвало да се наричат новородените – бебета, вълчета или кутрета, – на български това е предадено с „бебета, бебенца или кученца“.
За идеологията зад света на Карингтън
В „Слуховият рог“ Карингтън осмива както псевдорелигиозното учение на доктор Гамбит, така и традиционното християнство и прокарва анархистки и феминистки идеи. Този основен елемент от книгата като цяло е загубен при превода. На фона на всички главни букви в оригинала, библията навсякъде е изписвана с малка буква, докато в превода е с голяма; на българския читател са спестени атаките срещу патриархалния ред и властта на мъжете, тъй като навсякъде men е превеждано с „хора“, докато в оригинала се следва разделение между men и human beings, например: „Хората са много трудни за разбиране“ (“Men are very difficult to understand,” said Carmella. “Let’s hope they all freeze to death. I am sure it would be very pleasant and healthy for human beings to have no authority whatever.), както и „Горко на децата на Земята, които се кланят на хорската троица“ (trinity of men – на трима/троица мъже, т.е. Бог Отец, Бог Син, Светия дух; така противоречието между „мъжкото християнство“ (с неговия псевдонаучен/псевдорелигиозен вариант на доктор Гамбит) и почитта към богинята майка, символизираща женското начало, върху което е изграден романът, остава трудно доловимо в превода).
За сюрреализма
В резултат на това смотаване на някои важни пластове от книгата българският читател лесно може да се плъзне по карнавалната шарения на повърхността, без да стигне до заложените в нея идеи. А когато към това се добавят и множеството недоглеждания, които възпрепятстват разбирането и внасят несъществуващи в оригинала абсурди (вж. примерите в приложението), на български „Слуховият рог“ изглежда много по-сюрреалистичен текст (в смисъл на шантав и непонятен), отколкото е всъщност.
За редактора
Ако някой любезен читател е стигнал до тук, сигурно вече няколко пъти си е задал въпросът: „Е, добре, де, какво е правил редакторът?“. Няма как да знаем какво е правил редакторът вътре в текста – вижда се само какво не е направил, – но може да проследим дейността му по бележките под линия. Повечето са със спорна необходимост – обяснения какво е маршмелоу, кой е Адонис и колко всъщност са битките при Ипър (три!). Една от тях като че ли показва, че той така и не си е изяснил къде се развива действието в книгата и въпреки всички репери за местоположението, указващи Мексико, посочва, че Санта Бригида се намира „в провинция Лас Палмас на Канарските острови (Испания)“. Бележката към отровата за плъхове „Последна вечеря“ пък гласи: „Иронична препратка към „Последната вечеря“ на Леонардо“. Традиционно приетото на български название „Тайната вечеря“ пак би вършило работа за търсения комичен ефект – отрова за плъхове „Тайната вечеря“, – но след като е бил пратен за зелен хайвер на Канарските острови, ошашавеният читател няма как да не се запита защо се замесва Леонардо. Закачката не е ли просто с библейската тайна вечеря? Дали редакторът не намигва провиденчески към откриването на олимпиадата в Париж?
Ако всичко изговорено дотук е оставило впечатлението, че става дума за някакъв извънредно лош, „неспасяем“ превод, бързам да го опровергая: не, няма нищо извънредно в него. Макар да носи всички белези на чернова на начинаещ преводач, която след упорита и внимателна работа с отговорен редактор би могла да се превърне в приличен текст, преводът уютно се вписва в обичайното ниво1. Може би именно заради занижените стандарти времеемкият процес на доизпипване на текста е бил прескочен в издателството, а това не е справедливо нито за авторката (дано Карингтън не последва съдбата на Али Смит у нас, която – навярно най-вече заради недотам добрите преводи – така и не намери заслуженото си място), нито за самата преводачка, която е пропуснала ценен шанс да развие уменията си, нито за читателите. Които пък е крайно време да потърсят сметка какво получават за парите си от тези, на които ги дават: издателите.
ПРИЛОЖЕНИЕ
✤ Грешно разчетени думи
Много от странностите в текста, препъващи читателя на български, са плод на недоглеждане или разсейване: внезапната поява на един хладилник в драмата с отровния фъдж например навярно е резултат от разчитането на fudge като fridge; „моралното изтощение“ е mortal – смъртно/до смърт; „астралните планове“ са не plans, а planes; „след взривяването на абатството“ (Abbess – игуменката); „много от дамите получават нецензурни писма“ (uncensored letters – нецензурирани писма, свободно получават писма) и т.н.
✤ Грешно разчетени/неразбрани изречения
Фрази и изречения, които освен че не следват оригинала, нямат никакъв смисъл и логика в контекста на написаното: „бутилка портокалово вино“ (портвайн); „Места като Далечния север са откъснати от цивилизацията…“ (Домовете за стари хора [както в превода се предава Institution] са откъснати от цивилизацията също колкото Далечният север – Institutions like the far north are also cut off from civilization); „Ще те сполети неприятна изненада за злословието ти, зловредна дърта блуднице.“ (You are going to get a nasty surprise about that backbiting, malignant old Trollop.) „…мислете си за мен при всяко хранене, докато чоплите черен хляб и пиете вода, вместо да се натъпчете…“ (think of me at each meal eating black bread and drinking water whenever you want to eat – мислете си как съм на черен хляб и вода, докато вие се тъпчете) „В Англия несъмнено щяха да им наложат смъртно наказание, така че по-скоро щях да рискувам и да не си замълча, тъй като никой не би могъл да ме убеди в моралността на това умишлено да изпратиш някого на смърт“ (в оригинала: „щях да рискувам и да си замълча“); „две капандури, през които се процеждаше светлината от стаите“ (в оригинала: „светлина в стаите“); „Едва ли някой би могъл да даде такава достойна титла на променливите емоции, които повечето от вас изпитват пред безсмъртния си Аз.“ (One could hardly give this dignified title to the fickle emotions most of you use instead of an immortal Self – едва ли може да се даде това достойно име [да се нарекат душа] на непостоянните чувства, които у повечето от вас заместват безсмъртната личност/същност); „свещеникът-пришълец“ (the snooping priest – слухтящият/любопитният свещеник); „с чисто себична цел се питах“ (From a speculative point of view I wondered); „Чух как Наташа весело се усмихва“ (I heard Natacha give a happy laugh); „разположи всички статуи на светците така, че да обърнат поглед надясно“ (she had put all the statues of the saints right side up – обърнала ги е както трябва, т.е. преди това те са висели с главата надолу); „Той застана на стълбите някак променен и по-самотен от всякога. […] Висока квадратна шапка беше нахлупена ниско над прекрасното му лице (in some way changed, but more himself than ever […] his immensely wizened face); „затворници на чашата“ (gaolers of the cup – тъмничари на чашата) „Козлетата го послушаха“ (The goats would have none of it – не му се връзваха/доверяваха/не го слушаха); „Импулс, задвижван от атоми“ (Atom-propelled impulsion – задвижване с атомна енергия); „глутницата се движеше заднишком“ (the pack bringing up the rear – глутницата ни прикриваше/движеше се последна/отзад); „прескачахме траншеите“ (as we peeped over the trenches – надничахме/подавахме глави от окопите) и т.н., и т.н.
✤ Буквален превод
Буквален превод на ниво дума, фраза, цяло изречение без оглед на синтактична конструкция и смислов акцент: „медитация“ (размисъл, тук в религиозен – християнски – контекст, молитвено вглъбение), „галантност“ (смелост), „горкото нещо“ (poor thing – горката/горкият), „стадо“ (паство), „Страдащи кобри!“ (Проклети/Гадни змии/пепелянки – обида към жени); „ще ви помоля да преминете през деня контролирано и организирано“; „скандинавските хористи“ (Nordic choirboys – идващите от север, те са от Ирландия); „окачихме капак на прозореца“ (hanging a cover over the window – преди това става ясно, че прозорецът се покрива с одеяло); „да импровизирате факли от върба и листове, накъсани на ивици“ (sheets – чаршаф/платно); „работна кошница“ (workbasket – панер с принадлежности за шиене), „бродирани аксесоари“ (needlework accessories – принадлежности за шиене/бродиране); „много злобна по отношение на сладките неща“ (mean – стиснат); „Тя е слюнчест чувал с разлагаща се плът“ (She’s a drooling sack of decomposing flesh); „Много трагично, но не съвсем без поетика и справедливост“ (Very tragic, but not altogether without poetic justice – съвсем заслужено); „…но знаех, че няма как да стане дума за това“ (и дума не можеше да става за това); „Не можеш да прекаляваш с вниманието си към тях“ (You can’t be too careful – Трябва да си изключително внимателен/предпазлив).
✤ Непоследователност в предаването на думи
Мистериозните трансформации на хора и предмети, объркващи читателя, също са внесени от превода: trunk се появява в българския текст като „ламаринен сандък“ (няколко реда по-долу се уточнява, че „вътрешността е от масивно дърво“), „куфар“ и „багажник“ (на кола); понятието Work от псевдорелигиозното учение на доктор Гамбит се превежда ту като Работа, ту като Дело; crêpe-de-Chine cami-knickers се подвизават първоначално като „прасковените ѝ Креп-дьо-Шин [sic!] дамски ретро бодита“, а впоследствие като „дантелените бикини“ (необичайното изписване на крепдешин си е заслужило „обяснителната“ бележка под линия „Китайски креп“); от храстите се чува „гласът на воден бик“ (и читателят си представя птица), но малко след това трябва да намести този образ върху „стадо водни биволи“; „прадядо Имреш“ става „чичо Имреш“ и т.н.
✤ Непоследователност в използването на вие/ти формата
В пряката реч (и в писмата) героите преминават от учтива форма вие към ти и обратно към вие, заради което плътно следващият нишката читател постоянно се връща да провери кога и как са се умножили участниците в разговора и установява, че те са си все така двама стари приятели. Допълнително объркване в пряката реч се получава от поставянето на тире там, където някоя реплика, част от по-дълго изказване, се изнася на нов ред – читателят остава с впечатление, че това е вече реплика на събеседника.
✤ Непоследователност в употребата на времената, наклоненията, формата на глагола
Отклоненията от нормативната употреба на времената, наклоненията и свършения/несвършения вид на глагола не позволяват на читателя да се опре на стабилен ориентир кое се е случило, кое се случва сега и кое може да се случи, както и на кое говорещият е свидетел, кое е преразказ на чужди думи и кое – умозаключение. По разбираеми причини (за ясното установяване на хронологията и обстоятелствата е нужен контекст, осигуряван от дълги откъси, или припомняне на събития, описани преди това) тук няма как да се дадат много примери. И все пак ето един за умозаключение: „Като си представях пътуването, […] виждах как принцът лека-полека проявява интерес към усмихнатия кавалер в каретата. Маскираната игуменка предизвика извратения интерес на младежа. […] Това ухажване обаче не могло да стигне [умозаключение: едва ли е стигнало, след като….] по-далеч, защото когато пристигнали в манастира, принцът още смятал игуменката за мъж“. И друг пример от хроника, предаваща събитията в крепостта на тамплиерите: „Всички те излизаха от страшната камера, разтърсени от конвулсии [авторът на хрониката е свидетел на излизането], а пред очите им се мержелееше ужасяващо рогато привидение [би трябвало и авторът да е видял това привидение, щом е свидетел, срвн. оригинала: raving of a frightful horned apparition that glitters as of burnished gold – излизайки, рицарите бълнуват, т.е. казват какво са видели вътре в „камерата“; тази част с „искрящо като лъснато злато“ е напълно пропусната на български]. Сетне, потекла [тук с преизказното наклонение изведнъж се явява съмнение дали все пак авторът на хрониката е бил свидетел, срвн. with blood pouring from their eyes] от очите и устата им кръв, те умират [изведнъж се минава в сегашно време, което би имало смисъл ако целият епизод е предаден с него: те излизат от „камерата“, бълнувайки за привидението, от очите им руква кръв и т.н.], проклинайки Граала“.
✤ Произволна замяна
Растенията и животните от оригинала често са променени в превода, което внася хаос в символиката (кукувицата е станала кукумявка например) и хвърля в недоумение читателя; ако в оригинала изобщо не се среща зюмбюл, в превода той се появява два пъти: „Мод се измъкна иззад зюмбюла“ (криела се е, за да не бъде видяна) извиква представата за зюмбюл с размерите на бобеното стъбло на Джак или за Мод като Палечка (всъщност става дума за увивния храст орлови нокти); вторият зюмбюл в оригинала е ружа.
✤ Произволно предаване на мерни единици
Мерните единици ярдове и футове са предадени направо като метри: 3 ярда – 3 метра, 90 фута – 90 метра (а всъщност е малко повече от 27 метра).
✤ Непоследователност и нелогичност в употребата на главни букви
В оригинала всички понятия, имена на конкретни предмети (Наблюдателницата) и думи, използвани с по-особен смисъл, са с главни букви с изключение на библията, която е с малка. В превода те понякога са с главни, понякога – не, което разколебава устоите на изградения в съзнанието на читателя свят – например наблюдателницата с малко „н“ едно и също ли е с Наблюдателницата с голямо „Н“?
✤ Разколебаване на реперите, указващи местоположение и времеви период
Прислужницата Росалинда, за която знаем, че е от съседното село (pueblo), говори испански и т.н., в българския текст не е индианка, както би било логично, а е „индийка“, „индийски“ е и чекръкът, „индийски“ са и намерените (в Мексико) древни златни накити.
✤ Бележки под линия
В един момент в книгата се казва, че монахините имали навика да надничат през ключалките, но игуменката ги е излекувала от него като с тънка игла, промушена през ключалката, е избола едно-две-три очи и „ключалките се превърнаха в obscurum per obscurius“. Латинските думи са обяснени със следната бележка на преводача: „[Да обясниш] непонятното с помощта на още по-непонятното“ (лат.).“ Как така ключалките са се превърнали в (обяснение за) непонятното с помощта на още по-непонятното навярно ще остане непонятно за обикновения читател, но онзи, който се е разходил до Канарските острови и е търсил отровата за плъхове при Леонардо, може и да си даде сметка, че навярно тандемът преводач-редактор цели да засили до крайност сюрреалистичните краски и че всъщност тази бележка е шеговито намигване и признание за преследваната стратегия при бележките под линия: да се обяснява непонятното с още по-непонятното. (Ако се намери някой педант да държи толкова на смисъла и логиката, може да си преведе латинските думи буквално: ключалките са станали от непроницаеми още по-непроницаеми).
- А нивото ни е такова не защото липсват хора с талант, не защото ни липсва образование по превод – разполагаме с предостатъчно магистърски програми, ателиета и студиа, – а просто защото заплащането е толкова ниско, че за превода на художествена литература се открадва по някой час след работа, когато си уморен и мозъкът ти не работи, не помниш предишния път дали си писал сандък, куфар или багажник, и нямаш време да се ровиш в речници и да четеш, да четеш… Защото преводът изисква най-вече време, а колкото и да дразни възвишения ни слух вулгарната максима, че времето е пари, единици се радват на материална осигуреност, която да им позволи да не мислят за прехраната и сметките и да се посветят изцяло на това занимание. И докато преводачите (и редакторите) не започнат да получават що-годе нормално заплащане за времето, усилията и труда си, нивото ще си остане такова или ще продължи да пада.↩