Една разбъркана, необуздана шума…
Собственик на едноименно издателство, Лъчезар Минчев е редактор, художествен оформител, съчинител на рекламни текстове, на текстове за обложки на публикувани от неговото издателство книги. Между тези книги видно място заемат произведенията на колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес, чиито авторски права г-н Минчев е купил от барселонската литературна агенция „Кармен Балселс“. Ще се спра на някои особености в развиваните от издателя дейности. Конкретният повод е романът на Гарсия Маркес „Окапалата шума“, публикуван през 1979 г. от изд. „Народна култура“ в двутомника „Избрани творби“ и преиздаден от изд. „Лъчезар Минчев“ през настоящата година. Правя го в качеството си на преводач на посочената книга и като човек, небезразличен към начина, по който испаноезичната литература се представя в нашата страна.
Издателят като редактор
Редакторският подход на г-н Минчев съчетава два основополагащи за него принципа: „Така го е казал авторът“ и „Така го казвам аз“.
Вторият принцип бихме могли да наречем и „не по врат, а по шия“. С неговото приложение се запознах viva voce благодарение на своеобразния маниер на телефонно редактиране, към който се придържа г-н Минчев. Така при няколко позвънявания бяха обсъдени деветте предложения за корекция, част от които след неколкократна молба ми бяха изпратени на личната поща в прикачен файл. Тъй като не бях склонна да приема някои от тях, г-н Минчев, този път епистоларно, отхвърли всякакви претенции с категорична аргументация, свеждаща се до „точка по въпроса“, „не може“, „така е правилно“, „така трябва да бъде“, които забавно ми напомниха думите на Чеховия герой Василий Семи-Булатов: „Этого не может быть, потому что этого не может быть никогда“. Г-н Минчев отхвърля например твърдението, че „едно място“ и „едното място“ са в равна степен евфемистично означение на онова скромно място, което по принуда посещават всички. И скандализиран отсича, че не може, двата израза означават различни неща, възможно е някой некомпетентен човек да се е изразил така, но самият той още като малък е ходел само „на едното място“. Какво да се прави, очевидно другаде не може да се ходи, още повече че в предпочитаната форма две от буквите наистина напомнят за двете нули.
Като илюстрация на редакторския принцип „Така го казвам аз“, ще посоча няколко от несъгласуваните нито устно, нито писмено поправки в превода. Изразът „имам чувството“ системно е заместван с „имам усещането“, предлогът „заради“ – с „поради“, „след обяд“ със „следобед“. Известно време от Тълковния речник на българския език беше изгонен дублетът „взимам“. Сега, за сметка на остракизираната някога форма, г-н Минчев не допуска употребата на „вземам“. На много места кратката форма „си“ на възвратното притежателно местоимение „свой“ е заменена с „ми“ (напр. вместо „поглеждам към майка си“ – „поглеждам към майка ми“). Тъй като в рекламния текст за „Сто години самота“ пише, че езикът и граматиката в творбата са осъвременени, се питам дали за г-н Минчев някои възвратни форми не са вече отживелица.
Когато става дума за дублетност или за равностойни синонимни замествания, човек може да махне с ръка, но за съжаление, при повечето забелязани корекциии, които в нарушение на ЗАПСП изобщо не са съгласувани с преводача, поправката е грешна. В случаи като например „убива ми“, вместо правилното „убива ме“ (глаголът „убивам“ е преходен и в значението „причинявам неудобство или болка при допир или натиск“), г-н Минчев се е водил може би от заявеното убеждение, че издателството не бива да допуска „разнобой“, и то не само при транскрибиране на чужди имена, но изобщо, и след като в наскоро издадената книга „През август ще се видим“ четем „острите камъни ѝ убиваха“, значи навсякъде в това значение глаголът трябва да е непреходен, и точка.
Вторият основополагащ принцип, издигнат от г-н Минчев в императив, е „Така го е казал авторът“, или „Така пише“ – формула, която по собствените му думи произнася с натъртване и чието стриктно прилагане нарича „художествен буквализъм“.
Ще започна с превърналия се в „птица на раздора“ турилик, чието народно название на испански е “alcaraván”. Не е вярно твърдението на г-н Минчев, че Никой друг от преводачите на Габо не е предлагал алкараванът да се нарича другояче. В „Сто години самота“, където птицата се споменава на три места, навсякъде е „свирец-дъждовник“. Г-н Минчев се учудва, че от трите имена на тази птица – сивоок или жълтоок дъждосвирец и турилик, съм избрала неблагозвучното турилик, вместо красивото и лирично дъждосвирец. Ето един скромен argumentum ornithologicum, чиято цел, за разлика от Борхесовия, не е да докаже, че Бог съществува, а само да покаже колко лесно човек може да бъде подведен, когато се осланя единствено на бегла информация, почерпена от „статия мъниче“ в българската уикипедия. В нея четем, че „Туриликът (Burhinus oedicnemus), също сивоок или жълтоок дъждосвирец, е птица от семейство Туриликови (Burhinidae)“. Ако г-н Минчев си беше направил труда да потърси в сериозни източници, щеше да разбере, че макар да спада към семейство Туриликови, в книгите на Гарсия Маркес става дума за друг вид турилик. Видът Burhinus oedicnemus е разпространен в Европа, Азия и Африка, докато западното полукълбо, по-точно Централна и Южна Америка, е местообитание за Burhinus bistriatus, или Hesperoburhinus bistriatus. (На испански популярните названия за евразийския и американския вид са съответно “alcaraván común” и “alcaraván americano”.) Щеше да открие също, че на английски тези птици се наричат “curlews”, на руски – „авдотки“, и да проследи наименованието им на много други езици. Г-н Минчев допуска, че смятам алкаравана за злокобна птица, която крещи. С особената символика, отнасяща се до тази птица, както и с поверията, свързани с нея (обажда се на кръгъл час и когато усеща миризма на умряло), издателят би трябвало да е запознат, защото тя се появява още в ранните разкази на Гарсия Маркес. Достатъчно е човек да прочете разказа “La noche de los alcaravanes” (в сборника „Очи на синьо куче“ е озаглавен „Нощта на алкараваните“), за да се убеди, че „алкараванът сладур“, от който г-н Минчев така се възторгва, не е съвсем безобиден. Издателят очевидно не прави разлика между езиково значение и авторова метафора. На български (с изключение на петела) „песен“ и „пея“ се отнасят за пойни птици; на испански – за всякакви птици: canto del ruiseñor, canto de la gaviota, canto del cuervo…Пеят славеи, чайки, сладкопойната чучулига и дори гарванът, грачещ грозно, зловещо. Разбира се, освен с общата дума, испанският език разполага и с различни наименования за повечето специфични звуци – грак, крясък, кряк, писък и др. Не знам на Златкова откъде ѝ е хрумнало да крещят, пише на своя сайт г-н Минчев. В изречението на испански „Сега всички турилици ще запеят“ няма никаква метафора. Пък и да имаше, метафорите не се обясняват. Те затова са метафори. Но няма. Това си го мисли едно малко момче, което няма причина да мрази мъртвеца, когото погребват. По принцип всички мъртъвци са опростени и погребенията им преминават кротко и тихо. Препоръчвам на госпожа Златкова да прочете в речника какво е метафора. Не е вярно и че на испански всички птици само пеят. Изглежда, госпожата не е чувала за глагола trinar – чуруликам, нито за глагола graznar – грача. Има и глагол gritar – викам, крещя, който най би отивал на желанието ѝ турилиците да крещят, и ако Габо е искал, е щял да го напише. Но той е написал cantar – пея. Освен че не е разбрал моето обяснение, от горните пространни разсъждения се вижда, че в плен на свръхинтерпретативно увлечение, г-н Минчев си представя, че когато изнесат ковчега с омразния доктор, когото жителите на Макондо не искат да видят погребан, ще настъпи умиротворение, ще жалеят земя и небо, звяр и природа и алкаравани песни за него ще пеят. Бихме могли да допуснем обаче, че солидаризирайки се с градчето, птиците ще нападнат ковчега и ще разкъсат тялото на мъртвеца. Нека все пак да не се впускаме в празни догадки и да не дописваме автора.
Ето още няколко примера, илюстриращи приложението на редакторския принцип „така го е казал авторът“. „Още ли ти се ходи?“ – майка пита детето си, което малко преди това ѝ е казало, че му се ходи по нужда. Щом писателят е казал “¿Ya te pasó?” (Мина ли ти?), си казва редакторът, значи и на български трябва да е така, въпреки смисловата разлика в двата езика. Същото дете върви по чардака със затворени очи и познава по миризмата покрай чия стая минава. Пред стаята на дядо му мирише на ром и камфор, пред майчината – на нови карти, а по-нататък ще му замирише на затворен прозорец и хасе. На испански едно от значенията на думата “género” е „тъкан, материя“, а бялата памучна материя, наричана „хасе“, е “género blanco”. Уточнявайки, че става дума за „бяло хасе“, чрез един явно тавтологичен за епохата израз редакторът конгениално дописва автора и превръща детето в синестет. „Вие не сте вярващ“ поправя на „вие сте безбожник“, защото в оригинала стои думата “ateo”, нищо че тя може да се преведе и като „атеист“, и като „невярващ“. На испански адвербиалният израз “a secas” не означава „сухо“, а „само, единствено“. „Ама ти страшно си надебеляла“ редакторът поправя на „Страшно си надебеляла, жено“ – очевидно не знае, че езикът е не само семантика, но и прагматика. В случая думата “mujer” (жена) има стойността на междуметие и изразява учудване. “Lo que pasa es que…”, което в превода е предадено като „работата е там, че…“, г-н Минчев замества с „Това, което става е, че…“. Това, което става, всъщност е, че човек се пита дали придържащият се към подобен буквалистичен подход става за редактор. Не съществува съвършен превод. Всеки от преводачите на Маркесовите творби безспорно щеше да спечели от съвместната работа с един способен, отлично подготвен редактор. Щяха да спечелят и читателите.
Покъртителен е къртовският труд, хвърлен от г-н Минчев за възстановяване на „изконната“ пунктуация във всички преведени книги на Гарсия Маркес. Издателят няма кой да му пише – нека заимстваме една утвърдена от него конструкция, – че копирайки пунктуационната система, характерна за испанския език, вместо да отрази само авторовите особености в употребата на препинателните знаци, изпада в един вид пунктуационен буквализъм. Този буквализъм ad absurdum, осъдил на безпощадно гонение тирето – знак с различни функции в двата езика, е довел до бурното размножаване на запетайки, плъпнали като червейчета по страниците на книгите, гъмжащи като библейски мушици и песи мухи. Трудно е наистина да бъде разубеден един човек, в чиято глава се е загнездил един едър бръмбар, който жужи: „Така пише“.
Издателят като съчинител на рекламни текстове
Нека оставим обаче тази скучна материя на граматиците и да се насладим на един „проникновен“ текст за Прочутият роман на Габриел Гарсия Маркес „Сто години самота“ в ново и допълнено издание! От него ще научим, че Това е роман-паметник на рода Буендия, който обхваща 100, 200 или повече години (вие решете колко) от създаването както на него, така и на легендарното селище Макондо, което обитава, до неговия край; че Книгата е пълна със събития, житейски и обществени случки, страсти и подробности; че Героите в нея са много и поведението им е най-разнообразно; че Има и много хумор, както и много прочути изречения, които ще останат завинаги в световната литература, заедно с целия роман; че Въобще това е книга за нещо много голямо от неговото начало до края му.
Г-н Минчев пише за „Сто години самота“: Романа го знам наизуст. Дотам, че вече обърквам кой кой е и какво прави. Трябва да погледна в текста, за да си припомня. Вероятно по същата причина или защото е бил изцяло отдаден на високата си редакторска мисия, в бележката, предоставена на книгоразпространителите, г-н Минчев не е предал съвсем точно някои подробности от съдържанието на „Окапалата шума“ на чичо Габо, както фамилиарно-гальовно нарича колумбийския писател. Един издател, който пише на своя официален сайт, че става дума за книга, много добре изработена, с вече добър и точен превод; който категорично заявява: Всичко вече е поправено, текстът е както трябва и както Габо заслужава; който е така трогателно предан на големия писател, би трябвало да е прочел внимателно този съвсем не обемист роман. Ако успоредно с проявеното редакторско усърдие беше вникнал в неговото съдържание, вероятно без особено усилие щеше да разбере, че времевата рамка не е половин ден. Времето, в което протича реалното действие в книгата, е от пладне до три следобед, или още по-точно в рамките на половин час, ако се изчислява от влизането в стаята с обесилия се доктор до изнасянето на ковчега с тялото му. Не знам на какво се дължи объркването на издателя, довело до твърдението, че докторът, около чието нежелано от жителите на Макондо погребение се разгръща действието, е спасил живота на полковника още преди да бъде приет в дома му. От думи на полковника, както и на дъщеря му, ясно се разбира, че докторът е спасил живота му преди три години, когато всички вече са го били отписали и е получил последно причастие. Дори елементарната логика би трябвало да подскаже, че ако спасяването на живота е станало „някога“, полковникът щеше да приеме в дома си един познат човек и нямаше да има нужда от препоръчителните писма на полковник Аурелиано Буендия. Г-н Минчев е побързал да поправи на своя сайт двете допуснати грешки, посочени от мен в социалната мрежа. Значи има полза от четенето във Фейсбук – това пространство, по думите му, за разтуха на хора със свободно време. Поправките са нанесени и на сайта на „Хеликон“, но в някои книгоразпространителски сайтове стои старият текст.
Издателят като художествен оформител
Според г-н Минчев преводачът няма право да изрази мнение за художественото оформление и по-точно за обложката на книга, която е превел. Обущарю, не по-горе от обувката! Корицата на тома също заслужава внимание с фино изобразените есенни листа и елегантните цветове, пише на издателския сайт за оформлението на „Окапалата шума“. Гледам тези листа, така далеч от смрадта на онази шума, събрала човешки измет и отпадъци, с която читателят се сблъсква още на първата страница от книгата, и се сещам как преди много години се сблъсках със страхливата издателска цензура, която не приемаше заглавието заради неконтролируеми асоциации (както се разбра по-късно) с шумкарите. Г-н Минчев негодува, че съм се заяла с корицата, и заявява на своя сайт, че корицата е отделен жанр в книгоиздаването. Тя трябва да е приятна, а не гадна. А нашата не само е приятна, а е направо красива.
Издателят като автор на бележки на официалния сайт на издателството
Нека не оставяме без внимание тази толкова важна „ипостас“ с пълнокръвно присъствие на сайта на издателството. Монолозите, които произнася там издателят, дават представа не само за това как разбира книгите, които публикува, но и за острите нападки, с които се нахвърля върху всеки, изразил критично мнение, върху всеки, дръзнал да не хареса нещо от издателската му дейност. Добре запознат с практиката от едно ненавистно минало, когато хора, мислещи „по друг начин“, биваха пращани в психиатрични заведения, г-н Минчев не се поколеба да напише на официалния сайт, че може би не отговарям за поведението си и имам нужда от медицински специалист. Човек се пита това сайт на издателство за художествена литература ли е, или сметище, където се разчистват сметки.
Колкото до неточностите, самохвалните излияния и дискредитирането на онези преводачи и редактори, които са се докосвали много преди г-н Минчев до творчеството на Гарсия Маркес, за голямо съжаление, те хвърлят сянка и върху името на големия латиноамерикански писател. Дали той щеше да е щастлив, ако можеше да разбере какво пише за книгите му един самозабравил се издател? Ако можеше да види своя снимка като затворник зад стъклото на една врата – снимка, под която стои надписът: Габриел Гарсия Маркес, щастлив, в Издателство „Лъчезар Минчев“. С цялото си поведение издателят хвърля сянка и върху уважаваната литературна агенция „Кармен Балселс“.
Постоянството, с което г-н Минчев пише, променя, удължава, скъсява и накрая изтрива, за да възкреси наново някои бележки на своя сайт, напомня за тъчащата денем и разплитаща нощем Пенелопа, или за да уважим биологичния пол – за Аурелиано Буендия с неговите златни рибки. Независимо от вариациите обаче, във всички бележки неизменно присъстват онези стилови белези, които го характеризират. „Стилът – това е човекът“, гласи известният афоризъм, повтарящ една мисъл на френския естествоизпитател Бюфон от речта при приемането му за член на Френската академия. Името “Buffon”, разбира се, не бива да се бърка с паронима “bouffon” (палячо, смешник).
Собственик на издателство, редактор, художествен оформител, съчинител на рекламни текстове, на текстове за обложки на публикувани книги – каквито и да са ролите, които г-н Лъчезар Минчев изпълнява в своето издателство, той е длъжен да спазва Закона за авторското право и сродните му права. Закон, който не само наруши, но и отрече нарушението.