Разбирането на текста от гледна точка на преводача

Вариант на този текст е изнесен като доклад на конференция във Великотърновския университет и публикуван под заглавие „Какво ни казва текстът“¹.

Разсъжденията си по темата ще започна с един цитат от „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол и преводите му на немски и български език (подчертаванията в трите цитата са мои):

“Then you should say what you mean,” the March Hare went on.
“I do,” Alice hastily replied; “at least – at least I mean what I say – that’s the same thing, you know.”“Not the same thing a bit!” said the Hatter. “You might just as well say that ‘I see what I eat’ is the same thing as ‘I eat what I see’!”²

“Dann sollst du auch sagen, was du meinst”, fuhr der Märzhase fort. “Das tu ich ja”, entgegnete Alice rasch. “Wenigstens … wenigstens meine ich, was ich sage – und das ist doch dasselbe.” “Das is überhaupt nicht dasselbe!” sagte der Hutmacher. “Genau so gut könnte man behaupten‚ ’Ich sehe, was ich esse’ ist das gleiche wie ’Ich esse, was ich sehe’!”³

– Тогаз кажете туй, което мислите – продължи Мартенския Заек.
– Това и правя – бърже отвърна Алиса. – Поне… поне мисля туй, което казвам…то е все едно, нали…
– Ни най-малко не е все едно! – каза Шапкаря. – Та вие значи искате да кажете, че „Аз виждам туй, което ям“ е все едно като „Аз ям туй, което виждам“!⁴

Днес едва ли някой би се наел да твърди, особено след излизането на прочутата статия на Грайс Meaning⁵, че to say и to mean, sagen и meinen е едно и също. Като особен вид ирония на лингвистиката и превода може да се схваща фактът, че Грайсовият Meaning бе преведен на немски като Bedeutung. Защото Грайс извежда Meaning от to mean в смисъл на meinen и го дефинира като намерение на говорещия, въплътено в езиково изказване. В немскоезичния лингвистичен дискурс още през 1952 година Ервин Кошмидер бе въвел понятието das Gemeinte⁶. А от 1965 година насам, след излизането на Grundbegriffe und Methoden inhaltsbezogener Text- und Sprachanalyse⁷, das Gemeinte се схваща като das Intendierte, като въплътената в изказване интенция, която не е непременно идентична със същинското значение на изказването.

Тук ще се осмеля да направя една забежка към диахронията. В старовисоконемски е съществувал глаголът meinan, в англосаксонски meinian, в старонаглийски moenan със значение „äußern, der Meinung sein“/„казвам, на мнение съм“. В старобългарски е съществувал глаголът мьнЬти със значение „gedenken, erwähnen“/„мисля, споменавам“ според Клуге⁸ или „мисля“ и „твърдя“ според Старославянский словарь⁹. В родствените германски и славянски езици е съществувало – както се вижда – почти идентично название за езикова комуникация, в което е въплътено едно наивно отъждествяване на казанато и мисленото, подобно на твърдението на Алиса в цитирания в началото цитат.

Английското mean е развило значенията „meinen“/„искам да кажа, имам предвид“ и „bedeuten“/„означавам“; съществителното meaning е съхранило в съвременния английски език само значението „значение“, но Грайс се опитва да му върне изконното значение на „мисленото“. Немският глагол meinen е съхранил значенията си „имам предвид/искам да кажа/на мнение съм“ и „казвам“, но съществителното Meinung е стеснило значението само до „мнение“. Старобългарският глагол мьнЬти не се е съхранил в съвременния бъгарски език, а съществителното мнение съвпада по значение с немското Meinung. По ирония на историческото развитие за съжаление в българския език не съществува лексема, която да съответства на английското meaning и на немското das Gemeinte. Българската лексема значение, подобно на немската Bedeutung, е подвеждаща като съответствие, тъй като тези названия насочват към семантичното измерение, докато meaning и das Gemeinte се отнасят до комуникативно-прагматичното измерение. Не особено приемливо съответствие би могло да бъде мисленото или може би интернационалното интендираното? Може би точно това се крие в абсурдния школски въпрос „Какво е искал да ни каже авторът?“. Каквото авторът е искал да каже, той го е казал. За нас е възможно да отговорим единствено на въпроса, как ние сме разбрали казаното, респ. мисленото. Като казвам ние, имам предвид най-вече преводачите.

Преводачът е най-висшата инстанция в съвременните модели на превода. Епохата на „свещения оригинал“ остана в далечното минало, свещеният оригинал бе детрониран и на трона се възкачи негово величество преводачът, който има правото да реши какво да превежда, как да превежда и дали изобщо да превежда.

Четейки текста на оригинала, преводачът трябва не само да го разбере в съответствие със своя хоризонт, но и да направи възможно разбирането му от страна на читателя на превода. Нормалният читател на преводи очаква от превода на първо място да премахне езиковата бариера. Но едва ли осъзнава, че езиковата бариера е същевременно и културна бариера, тъй като езиковата общност, в която текстът на оригинала е служил на комуникацията, същевременно е и друга културна общност, чиято „другост“ по разнообразни начини се отразява върху езика. Обикновено читателят на преводи наивно очаква преводачът „правилно“ да е разбрал оригинала и това правилно разбиране правилно да е изразил на езика на превода. Това очакване се смята за толкова естествено, че личността на преводача рядко се забелязва и освен при художествените преводи тя рядко се споменава. А не са редки случаите, когато критици, рецензенти и учени си позволяват да пишат за текстове, които са чели само в превод, като снизходително забравят, че някой преди това ги е превел, но по този начин те оказват стопроцентово доверие на този някой. Особено интересно явление в българската образователна система е учебната дисциплина Западноевропейска и антична литература. Докато за античната литература е донякъде естествено да се изучава и преподава по преводи, защото оригиналите са разбираеми за малък брой специалисти, обобщаващото название Западноевропейска литература съдържа в себе си алтернативната представа, че занимаващия се с този феномен или владее всички европейски езици (което е абсурдно, поне в степен да бъдат четени художествени текстове), или че чете всички тези литератури или поне някои то тях в превод (което също е абсурдно). Значи на преводача и в този случай е дадена неограничена власт и му се оказва неограничено доверие. Това, което преводачът е разбрал и което е съумял да предаде със средствата на другия език, определя в голяма степен онова, което една езикова общност ще разбере.

Понятието „разбиране“ не е дефинирано досега еднозначно. Максимилиан Шернер¹⁰ го определя като „успешно възприемане на текст от страна на реципиента“, като под „успешно“ не се разбира огледално реконструиране на интенцията на продуцента от страна на реципиента, а вграждане на предложената от продуцента информация в хоризонта на реципиента. Това понятие за разбирането може да бъде разширено, като се разграничат два вида разбиране: интуитивно и рационално. Интуицията рядко е предмет на обсъждане в теорията на превода. Изисква се обикновено същинският превод да се предшества от фаза на анализ на текста, но този анализ обикновено е рационален, обясняващ. Съществува обаче опасността, ако анализираме текста, като само го разчленяваме на съставните му части, като правим един вид дисекция, в резултат да получим труп. И после – при втората фаза на ревербализация – колкото и да се мъчим да конструираме от съставните части живо тяло, ще се получава винаги труп. Така че първата фаза на рационален анализ трябва да се предхожда от фаза на интуитивна рецепция, или казано по-просто: вчитане, вживяване в цялостния текст, без да се съсредоточваме въху отделни думи и изрази, да се опитаме да обхванем смислови единства, а не формални. Едва тогава рационалният, обяснителен анализ не би имал смъртоносно въздействие.

Не е достатъчно, разбира се, при анализа да се установи от какво се състои текстът. Освен езикова информация текстът вкючва и познания за извънезиковия свят, без които разбирането би било невъзможно. Текстовете възникват освен това в определени ситуации и изпълняват в комуникацията определени функции. За да бъде разбран един текст, ситуацията на неговото възникване (място и време най-вече) и функцията му трябва да бъдат внесени от преводача в процеса на рецепция. Това изискване, което невинаги е изпълнено, особено при превода на по-стари текстове, при нормалния читател може да отпадне. Но ролята на преводача като реципиент е коренно различна от тази на други читатели. От преводача обикновено се очаква да поеме ролята на оригиналния автор. От превода се очаква да направи възможно разбирането на изходния текст. Отговорността на преводача е почти толкова голяма, колкото на юриста, от чието разбиране, респ. тълкуване, на текста на закона понякога зависи животът на обвиняемия. Реципиентът разбира текста, ако може да изведе от него комуникативното му намерение, с една дума да разбере „мисленото“. На практика множество фактори възпрепятстват възстановяването на авторовата интенция. Не само текстовете от древни времена и култури създават затруднение в това отношение. В идеалния случай, ако авторът е жив и ако бихме имали възможност да го попитаме, бихме успели почти напълно да възстановим неговите комуникативни намерения. Но той може да ни отговори, както преди години Йордан Радичков отговори на една студентка, която попита (при обсъждане на филма „Привързаният балон“): Какво искахте да кажете с това, че карате група мъже да носят едно магаре. Радичков отговори: Ами именно това – как група мъже носят едно магаре. Така че преводачът, като всеки читател, може да възстанови „мисленото“ от автора само в рамките на собствения си хоризонт.

Като реципиент преводачът има пред себе си най-напред формата на текста. Тази форма той трябва да интерпретира по някакъв начин. От постулатите на микрофизиката е известно, че наблюдаващият въздейства върху наблюдавания обект, като го променя в някаква степен¹¹. Не бива да се изненадваме следователно, че преводачът, колкото и да се опитва да бъде обективен и неутрален, ще промени обективно съществуващия текст чрез индивидуалния си поглед на наблюдател. Тук трябва да се добави и фактът, че в случая наблюдаваният обект – тоест текстът – вече представлява абстракция на онова, което авторът е искал да съобщи, защото езикът сам по себе си абстрахира, а езикът в текста конкретизира само една част от онова, което се съобщава. Освен това езикът като историческо явление е променлив. И освен това не е без значение кой употребява езиковите знаци в процеса на комуникация. Ако използваме разширената формула на Ласуел за комуникацията: Кой казва какво, как, на кого, кога, къде и с каква цел, трябва следователно да поставим особен акцент на въпросите „Кой казва“ и „Кога казва“.

Съществена роля при разбирането на текста играят и т.нар. предварителни знания. Непосредствено наблюдаваните езикови знаци функционират наистина като направляващи сигнали за разкриване на комуникативните намерения на продуцента, но същевременно предполагат и реципиентите да разполагат с някакав по-голям или по-малък запас от предварителни знания. От тази гледна точка би трябвало да разширим формулата на Ласуел с още един елемент: „Кой какво казва“ и „Какво не казва“. Не само индивидуално, но и в зависимост от типа език имплицитността може да се прояви в различна степен. Нека си припомним какво казва Хосе Ортега и Гасет в прочутото си есе „Блясък и нищета на превода“ (Miseria y Esplendor de la Traducción)¹²:

Не бихме разбрали из основи удивителното явление език, ако не разберем, че говоренето се състои най-вече от премълчавания.
Всеки народ не казва някои неща, за да може да каже други, защото да се каже всичко, е невъзможно. На това се дължи невероятната трудност на превода: там се налага на един език да кажеш именно онова, което този език обича да премълчава.

И още едно ограничение трябва да се има предвид. Преводачът, ако има добра интуиция и достатъчно предварителни знания, тоест в зависимост от своя хоризонт, може и да е в състояние да обхване всички измерения на изходния текст и да се приближи максимално до комуникативните намерения на неговия автор. Той обаче не е длъжен и невинаги е възможно да предаде всички тези измерения на своя реципиент на езика на превода. А при сложно конструирани текстове, при които са възможни повече от един варианти на разбиране, преводачът може да предостави на своя реципиент само едно от тези разночетения.

Именно последното обстоятелство означава, че е недопустимо да се абсолютизира „правилното“ разбиране и „правилният“ превод. Всяко разбиране има характер на хипотеза. Потвърждение на правилното разбиране (и на хипотезата) при прагматични текстове е практическият резултат. Ако въз основа на превода е било възможно да се пусне в действие някакъв уред, ако сладкишът е станал сполучлив, ако получим отговор на запитването си – значи преводът на упътването, на готварската рецепта, на писмото е бил правилен.

Как да оценим обаче правилността на художествения превод? Ако решим да проверим хипотезата си, като попитаме автора (в случай че е жив и имаме възможност да сторим това), можем да получим отговор като вече цитирания отговор на Радичков. Ще илюстрирам разсъжденията си с превода на стихотворението „Пукница“ на Николай Кънчев¹³. Единият превод е на Ана Димова, българска германистка, другият е на Габи Тиман, немска българистка. Очевидно е, че културният хоризонт, както и езиковата компетентност на двете преводачки са различни. И двете сме имали възможност да проверим хипотезите си, като попитаме автора, а лично аз често съм предизвиквала гнева му с „неправилните“ си хипотези. 

Проблеми създава още заглавието на стихотворението. Направих експеримент и попитах около 20 души какво според тях означава пукница извън контекста на стихотворението. Повечето от отговорите не се отличаваха от дефиницията в „Български тълковен речник“: спиртно питие, което се отразява пагубно на здравето, ако се прекалява с пиенето, от което човек може да пукне.

Нека сега видим как функционира това заглавие в контекста на стихотворението; смятам, че дори без да владеете български и немски език, можете да разберете разсъжденията ми по този повод:

Пукница

Вятърът си вее напосоки.
Вятърът си вее напосоки.
Вятърът си вее напосоки.

Летен ден надълго и широко
се е разположил в тази кръчма.
Седнал и самият аз, не питам
никога кой пие и кой плаща.
Мойта маса е безмитна зона.

Всеки своя ловен рог надува
в разговора за един кентавър
и не казва никой кой е казал
трезво на човека: слез от коня
и бъди човек ти, а кон – конят!

Слънцето без лъвски скок си взема
бавно своя лъвски пай от време.
Ние сме в оазиса, където
езерото му до дъно пием.
До провал се пие напровала.

Пука ни за цялата пустиня!
Пука ни за цялата пустиня!
Пука ни за цялата пустиня!

Sauferei

Der Wind weht, wohin er will.
Der Wind weht, wohin er will.
Der Wind weht, wohin er will.

Ein Sommertag lässt lang und breit
gemütlich sich in dieser Kneipe nieder.
Ich sitz da schon und frage nicht,
wer trinkt und wer die Zeche zahlt.
Mein Tisch ist zollfreies Gebiet.

Jeder in sein Jagdhorn bläst,
als es um den Zentauren geht,
und niemand sagt, wer es gesagt,
ganz nüchtern zu den Menschen: steig vom Ross
und sei du Mensch, das Pferd – ein Pferd!

Die Sonne ohne Löwensprung sich nimmt
den Löwenanteil von der Zeit.
In der Oase trinken wir
den See bis auf den Boden leer.
Zu Grunde saufen wir uns hemmungslos.

Wurscht is uns die ganze Wüste!
Wurscht is uns die ganze Wüste!
Wurscht is uns die ganze Wüste!

Превод Габи Тиман

Scheißegalität

Der Wind weht ohne Richtung,
der Wind weht ohne Richtung,
der Wind weht ohne Richtung.

Ein Sommertag hat sich weit 
und breit gemacht in dieser Kneipe.
Da sitz auch ich und frage nicht,
wer zecht und wer bezahlt.
Mein Tisch ist unverzollbar.

Jeder bläst sein Jägerhorn
beim Reden über den Kentaur,
und keiner sagt, wer nüchtern
zum Menschen sagte: steige ab vom Pferd,
sei Mensch du und lass das Pferd Pferd sein!

Die Sonne ist kein Löwe, doch sie nimmt
sich langsam ihren Löwenanteil Zeit.
Wir sind in der Oase, wo wir
den Teich bis auf den Grund austrinken.
Zu Tode trinkt man sich todsicher.

Scheißegal ist uns die ganze Wüste!
Scheißegal ist uns die ganze Wüste!
Scheißegal ist uns die ganze Wüste!

Превод Ана Димова

Няма да правя цялостен коментар на преводите. Смятам, че и двата превода са „правилни“, но са съхранили за немскоезичния читател различни измерения на многоизмерния поетически текст на Николай Кънчев. Показателен е например преводът на първия стих. Вятърът си вее напосоки. „Напосоки“ може да се разбира като „без посока“ и „произволно, както ми хрумне“. В единия превод е предпочетена липсата на посока, в другия произволността, своеволието, като по този начин вятърът е персонифициран. Цялостната ситуация на застой, безвремие и всеобща безотговорност предполага според мен липсата на посока. Единственото движение в мъртвилото на пълната незаинтересованост и безцелност е вятърът, който обаче също вее без цел и посока. Но и другата гледна точка не е безпочвена. Защото незаинтересоваността и безотговорността на едните позволяват, дори пораждат своеволието на другите.

Интересно e също как е разбран и преведен стихът До провал се пие напровала. Николай Кънчев често използва парономазията в своите стихове, като внушава, че привидното етимологично сходство понякога не бива да се схваща като случайно и създава по този начин неочаквани семантични връзки в текста. Парономазията в единия от преводите не е съхранена, защото е използвано точното речниково съответствие на напровала – „невъздържано“ – hemmungslos. В другия превод семантичните съответствия са пренебрегнати в известен смисъл – вместо до провал се пие е използван изразът zu Tode trinkt man, „до смърт се пие“, за да е възможна парономазията, възникваща при употребата на наречието todsicher, „с абсолютна сигурност, както смъртта е сигурна“. 

По подобен начин е разрешен проблемът при превода и на последния стих, който пряко насочва към заглавието на стихотворението: Пука ни за цялата пустиня! Пука ни функционира заедно със заглавието Пукница като парономазия и образува рамката на цялото стихотворение. Пукница вече не е само ракия, от която човек може да пукне, а название на цялата ситуация на незаинтересованост и безотговорност от страна на ония, които си пият пукницата и не им пука дали някой ще пукне, дали те самите ще пукнат. Николай Кънчев е създал неологизъм, съществително от глагола пукам, респ. отглаголното съществително пукане, но в контекста на стихотворението то представлява и амфиболия, тъй като едновременно присъстват няколко значения: освен стандартнтото „ракия, от която човек може да пукне“, „много лакомо и безмерно ядене и пиене“ (значение 4 на „пукам“ в БТР) и „абсолютна неангажираност“ (от израза „пука ми“ в смисъл „не ме е грижа, не ме интересува“).

Но пукница чисто акустично може да се свърже с други съществителни, възникнали по този словообразувателен модел. Например названията на различни видове ракии според суровината, от която са направени: сливовица, крушовица, гюловица, дрянковица, джибровица. Или иронично стихотворението може да се нарече наздравица, за каквато пиещите напровала едва ли се сещат в своя непукизъм, защото те живеят в безизходица в своята пивница или кръчмица, живеят в една шумотевица, небивалица, безсмислица, лутаница, караница, защо не лудница, като всеки си пише своята измислица, приумица, от което последица е просто една драсканица, или може би една отживелица, а за Николай Кънчев, който си отиде несвоевременно от този свят, сега това може да се приеме и като задушница. Суфиксът –ица, както се вижда, създава едно многоизмерно семантично поле на хаотичност, която в моето езиково съзнание, като носител на българския език и човек, превеждал автори като Паул Целан, неминуемо се появява при четенето на многоизмерни текстове.

И в двата представени тук превода многоизмерността, създадена чрез тази амфиболия, е изчезнала. Sauferei (в немски език обичайно название за пиянство, запой) запазва измерението на безмерното пиене, Scheißegalität (думата е неологизъм на преводачката, създаден по обичаен в немския език словообразователен модел, и е разбираема за немскоезичните читатели, означава приблизително „лайнян непукизъм“) насочва към връзката с последния стих Пука ни за цялата пустиня и насочва към измерението на незаинтересоваността. Тази едноизмерност е донякъде компенсирана в единия превод чрез алитерацията (съществуваща впрочем и в българския текст) Wurscht ist unsdie ganze Wüste! В другия превод е създаден неологизъм от грубия и вулгарен израз Das ist mir scheißegal – Scheißegalität (евентуално: „пука ми на лайното – лайнян непукизъм“). Впрочем изразът Das ist mir wurscht (евентуално: „пука ми на салама“) е също достатъчно груб. И двата израза са адекватно съответствие на българското пука ми.

Смятам, че никой от преводите не може да има претенция за по-правилен или по-добър. Може би стихотворението на Николай Кънчев трябва да се чете на немски и в двата превода паралелно, а може би трябва да се направят още няколко разночетения. За съжаление, на практика това е невъзможно да се прави при превеждането на всеки текст. Значи читателите на преводи са осъдени да виждат винаги една плоска версия на многоизмерния оригинал. Казал го е още Гадамер¹⁴ в своята „Истина и метод“: Всеки превод, който се отнася сериозно към задачата си, е по-ясен и по-плосък от оригинала.

---

1. Сборник, посветен на 70-годишнината на Хилмар Валтер. Велико Търново, 2004, с. 25 – 35.↩
2. Carroll, Lewis, Alice in Wonderland. Wordsworth Editions Ltd. 1993, p. 88.↩
3. Carroll, Lewis, Alice im Wunderland. München 2002 (8.Aufl.), S. 101. Übersetzt von Harald Raykovski.↩
4. Карол, Луис, Алиса в страната на чудесата. София: Отечество, 1978, с. 60. Превод Лазар Голдман и Стефан Гечев.↩
5. Grice, H.P., Meaning. Philosophical Review 66 (1957), pp. 377-388.↩
6. Koschmieder, E., Die noetischen Grundlagen der Syntax. 1952.↩
7. Glinz, Hans, Grundbegriffe und Methoden inhaltsbezogener Text- und Sprachanalyse. 1965.↩
8. Kluge, Friedrich, Etymologisches Wörterbuch der deutschen Sprache. 22. Aufl., völlig neu bearbeitet von Elmar Seebold. Berlin/New York, 1989.↩
9. Старославянский словарь. Москва, 1994.↩
10. Scherner, Maximilian, Theorie und Technik des Textverstehens. Düsseldorf, 1974, S. 10.↩
11. Weizsäcker, Karl F. von, Atomenergie und Atomzeitalter. Frankfurt/Main, 1957, S. 59.↩
12. Ortega y Gasset, José, Miseria y Esplendor de la Traducción – Elend und Glanz der Übersetzung. Deutsch von Katharina Reiß. München, 1977, S. 75. Преводът мой.↩
13. Кънчев, Николай, Балът на невинните. София, 1992.↩
14. Gadamer, Hans Georg, Wahrheit und Methode. In: Gesammelte Werke, Bd. I, Tübingen, 1990, S. 289.↩