1
Предълго предисловие за масовата литература, хегемонията на превода от английски и как дългогодишното нормализиране на лошите преводи проправя пътя на гугъл транслейт с леки отклонения през Картаген, идеализираното самовъзприятие на издателите и преводачите, промяната в езика и принципа на лингвистична относителност. Любезният читател, който цени времето си и не се интересува от подобни общи приказки, може направо да премине към 2, където се разглеждат примери от „обработен машинен превод“ на една кримка, в които, честно казано, също няма нищо изненадващо и особено интересно, тъй че навярно е най-добре да погледне заключението („важното е да сме живи и здрави!“ – кой би възразил срещу това?) и с въздишка на облекчение да отмине нататък.
В последните 30 години в издаването на романи в България се наблюдава драстичен превес на преводите от английски: през 2023 година написаните на български романи са 397 (от тях 364 за възрастни и 33 за деца и юноши), а преведените от английски са 704 (от тях 603 за възрастни и 101 за деца и юноши). Преводите на романи от други езици остават далеч назад в класацията: от френски са под 50, от немски – под 40. С други думи, повече от половината от публикуваните романи (704 от общо 1380) са преведени от английски, като при детско-юношеските съотношението е дори 3:1. Доколко това положение е здравословно за развитието на българското литературно поле, какво влияние върху езика оказва доминацията на превода от английски1, дали тази хегемония е неизбежно следствие от глобалната хегемония на англоезичната масова култура и каква е ролята на издателите2 са въпроси, които наред с още много други от областта на превода и книгоиздаването – каква част от художествената литература се издава с чуждо финансиране, към кого е насочено то, какво успява да постигне и как могат да се подобрят немалкото недъзи на съществуващата система, – тепърва очакват своите изследователи. Извън всякакво съмнение е обаче, че именно преводите от английски определят облика на масовата литература – кримки, трилъри, любовни романи, фентъзи и фантастика, нашумялото в последните години детско порно (smut), че и голяма част от онази награждавана в чужбина популярна проза, която е на път да се превърне в „съвременна класика“.
„Каква ни е на нас Хекуба?“, навярно ще попита със смръщени вежди по-елитарният читател, тъй като е под нивото му да изроптае: „Абе що ме занимавате със слугински романчета и глупотевини за плебса?“, и ще потърси утеха в по-реномираните литературни издания, където се представят само „сериозни“ книги и лоши работи за превода не се говорят, даже за по-сигурно „рецензиите“ са написани така сякаш си нямат работа с преведен текст. И хубаво ще направи този читател, няма защо излишно да се скандализира от разни вглеждания в превода на масовата литература, която нехае за сбърчените от погнуса носове и покрай развлечението неусетно изгражда представите ни за света, за мястото на човека в него и за отношенията помежду ни. Нещо повече, тези „леки четива“ не само отварят прозорец към другия и към други краища на земното кълбо, а оформят възгледите ни за художествената литература и как трябва да се пише тя: за едно внушително мнозинство от четящите художествената литература се изчерпва с автори като Стивън Кинг и Нора Робъртс. Четенето на „романчета“ не е просто безобидно (или „затъпяващо“, ако слушаме по-снобски настроените сред нас) забавление, което в най-добрия случай само пасивно влияе благотворно на грамотността на четящия, стига коректорът да си е свършил работата – наред с познанията за други земи, други култури, други исторически периоди, то ни дава езика, чрез който мислим и се изразяваме3. Затова в среда, в която повече от половината издадени романи са преведени от един език, проблемите на превода като че ли имат по-голяма важност (а и самите проблеми са по-различни) в сравнение със страните, в които преводната литература е пренебрежим дял, щипка екзотика към органично появилите се на родна почва произведения. И на първо място излиза въпросът за качеството на превода и за отговорността на преводачите и най-вече на издателите, от които все пак зависи дали до читателя ще стигне лош или добър превод и които, постоянно ни се напомня, не са просто печатари и търговци, а са самоотвержените пазачи на храма на словото, предприемчивите, ерудирани и смели професионалисти, без които не можем, „хората с мисия, работещи за каузата“4.
Оптимистичната теория за превода от английски гласи, че след големия срив през 90-те години на XX век качеството неотклонно върви нагоре. В смутното – и славно! – първо десетилетие на днешното частно книгоиздаване ненаситно поглъщахме книги, в които в баровете висяха надписи „Забранено за миньори“ (minors – непълнолетни), а закоравелите гангстери – колко странен и чужд ни се виждаше този Запад! – си лягаха с нощни шапчици (nightcap – едно последно питие преди да се хоризонтираш в кревата). В началото на новия век обаче, твърдят оптимистите, с укрепването на издателствата положението значително се подобрява и днес, ако изобщо се обърне внимание на превода, то е за да се закичи с някое гръмко определение като „майсторски“, „чудесен“, „безапелационен“ (?!?) и даже „безкомпромисен“ (?!?х2). На другия полюс са като че ли по-малобройните и не толкова гласовити – все пак живеем в страната на черногледото мрънкателство и роптаенето под сурдинка – песимисти, които къде основателно, къде не, величаят „златния век“ на соц преводите и смятат, че оттогава не просто сме на дъното, а продължаваме да копаем надолу. Дали наистина възходът в книгоиздаването е донесъл и възход в превода от английски като че ли, за съжаление, няма как да знаем, тъй като липсват достатъчно надеждни данни – спорадичният преглед на 15-20 заглавия от общо 600-700 за година не може да нарисува общата картина. Истината, както обикновено, навярно е някъде по средата между двете крайности и един реалистичен поглед върху цялата съвкупност на масовата литература по-скоро би показал, че няма кой знае какви съществени промени в качеството на превода от английски през годините, а ако изобщо може да се говори за някакво оттласкване от дъното на 90-те, в последното десетилетие, напук на разцвета на книгоиздаването, кривата пак е поела надолу заради все по-широкото навлизане на машинния превод. От тази перспектива значимата разлика между „тогава“ и „сега“ е не толкова в качеството на превода, колкото във възприятието ни за него: ако преди 30 години това състояние се преживява като „срив“, то днес се смята за напълно нормално5.
Неразбирането на същността на превода – не един и двама издатели уверено са обяснявали, че това е елементарна дейност, взимаш речника и просто заменяш английските думи с български, нищо и никаква работа – и дългогодишният процес на нормализиране на лошия превод и превръщането му в „приемлив“ освен всичко останало постилат пътя към все по-активно използване на машинния превод в художествената литература. Така, донякъде парадоксално, налагането на превода с машина се явява едновременно следствие от упадъка и вървящото с него занижаване на критериите и причина за допълнително влошаване на качеството. Обещанието, че напредъкът на ИИ ще разкъса този порочен кръг, се оказва илюзорно: самото допускане, че един алгоритъм, работещ на основата на вероятността – било то статистическа или изчислена по сложна математическа формула от невронни мрежи – дадена дума да следва друга в определен контекст, може да превежда художествена литература изисква предефиниране на понятието превод – от един сложен процес на задълбочено четене, осмисляне и разбиране на оригинала (което винаги е субективно) с последващото му предаване на друг език (т.е. пренаписване, създаване на нов художествен текст, в който е отразена не просто наличната в оригинала информация, а и разчетеният от преводача емоционален и художествен заряд, който би трябвало да въздейства по определен начин на читателя) към машинално заместване на думи. Както се вижда в случая с „Петият син“, дори и в една „проста кримка“ машинният превод се проваля – българското издание нито успява да предаде информацията от оригинала (което все пак е ключово при гонитбата на един убиец), нито да създаде понятен, кохерентен текст, който да позволи на читателя да се потопи в действието и да следва нишката на събитията.
2
„Петият син“, Барбара Фрадкин, превод от английски Красимира Кирова, редактор Добромира Кирова, издателство „Авиана“, 2023 г.
„Петият син“ излиза на български през 2023 година, а ако се съди по посочената в авторското каре информация, преводът е правен предишната година. Макар текстът да носи всички белези на машинен превод, поради изминалото време, колкото и кратко да е то, няма как категорично да се установи коя програма е била използвана – за тези 2-3 години най-популярните инструменти като Google Translate (GT) и DeepL смениха няколко версии, обогатиха си речниците, започнаха да използват по-активно ИИ и днес като че ли не допускат толкова елементарни грешки. Идиомът I’m going to the john например вече ще бъде правилно предаден от алгоритъма като „Отивам до клозета“ (и „преводачът“ ще трябва след това да реши „само“ в кой регистър следва да е фразата в зависимост от ситуацията, речевата характеристика на героя и т.н.), докато в книгата е „Отивам при Джон“ – поредното безсмислено изречение, което кара читателя да се чуди какво се случва, кой е Джон, откъде се е взел в този момент и защо изчезва безследно. Този напредък обаче е частичен и GT, при който се установява високо съответствие с българското издание, все още не може да се справя с фразеологизмите и разговорната реч и предлага буквални преводи с първото значение на думата без оглед на контекста. Примерите по-долу имат за цел не просто да илюстрират несъстоятелността на „обработения машинен превод“, а да покажат слабите места на алгоритъма, произтичащи не толкова от бедни речници и недостатъчно голям масив от данни, колкото от разликите между езиците (най-вече в областта на граматиката) и защо без човешко осмисляне и разбиране не можем да говорим за превод (резултатите от GT са от март 2025 година).
✤ Неспособност да се разграничи свършен/несвършен вид на глагола и еднократност/повтаряемост на действието
Вкъщи имаше цяла лавица от тях; парченца счупено стъкло, капачки за бутилки, стръв за риболов… неща, които всички останали току-що изхвърлиха. Но този следобед той дори не мислеше за блестящи неща, тъй като се скри на вълшебното си място…
GT: У дома имаше цяла лавица с книги; парчета счупено стъкло, капачки за бутилки, примамки за риболов… неща, които всички останали просто изхвърлиха. Но този следобед той дори не мислеше за лъскави неща, докато се скри в магическото си място…
At home he had a whole bookshelf of them; bits of broken glass, bottle caps, fishing lures…stuff everyone else just threw out. But this afternoon he wasn’t even thinking about shiny things as he hid in his magic spot
GT има склонност към свършения вид и така се получават изречения без смисъл – „току-що изхвърлиха“ вместо „просто изхвърляха“. Ако се води по него, „преводачът“ загърбва едновременността на действието („скрил се на вълшебното си място, той не мислеше“) и го замества с причинно-следствена връзка („тъй като се скри“). „Стръвта за риболов“ е блесна̀, разбира се.
✤ Неспособност да се идентифицира вършителят на действието в разговорна реч
Как е нашето синьокосо момиче, между другото? Все още ли искаш да остане с теб?
GT: Как е нашето синекосо момиче, между другото? Все още ли искаш да останеш с теб?
“How is our blue-haired girl, by the way? Still wanting to stay with you?”
Пропуснатият подлог във второто изречение е момичето: Все още ли иска да остане с теб?
✤ Неспособност да се предадат реалии
Двама служители от отдел „Идентификация“ в бели костюми на зайчета….
GT: Двама идентификационни офицери в бели костюми на зайчета…
A pair of Ident officers in white bunny suits
Ident officer е съкратеното разговорно наименование на Forensic Identification officer – служител от отдела за събиране на улики. „Белите костюми на зайчета“ са предпазно/защитно облекло, бели комбинезони/гащеризони.
✤ Неспособност да работи с контекст и да предава образи
„Ако обичаш детето…“ – помисли си Грийн. Не опашатият дявол на въображението му, а тази мрачна, остра реалност.
GT: Не дяволчето от въображението му, а тази мрачна, бодлива реалност.
Not the pig-tailed imp of his imagination, but this sullen, spiky reality.
Тук става дума за дъщерята на Грийн, която не е ангелчето/палавото духче с плитки, което си е представял (тя е живяла при майка си и той не е имал вземане-даване с нея до този момент), а е вечно нацупена тийнейджърка, цялата в пиърсинги.
Приятно шофиране в провинцията, със завоите при кленовете и всичко останало
GT: Приятно шофиране в провинцията, с въртящи се кленове и всичко останало.
Nice drive into the country, with the maples turning and all.
Приятна разходка извън града, сега кленовете тъкмо са в есенната си премяна…..
✤ Неспособност за разчитане на разговорно предаване на мерки
Бял мъж около трийсет, един и петдесет височина.
GT: Бял мъж на вероятно тридесет години, около пет-десет, една петдесет.
White male aged probably thirties, about five-ten, one fifty.
Всъщност мъжът е към 180 см, 70 кг.
✤ Буквално предаване на объркващи пасивни конструкции
Целият този хаос щеше да е рутинен, спрян милосърдно, когато той се изкачи в светостта на новото си Subaru и настрои радиото на любимата си рок станция. Но тази сутрин, преди да успее да се измъкне, телефонът иззвъня.
GT: Целият този хаос щеше да е рутинен, милостиво спрян, когато той се изкачи в новото си Subaru и настрои радиото на любимата си рок станция. Но тази сутрин, преди да успее да избяга, телефонът иззвъня.
All this chaos would have been routine, brought to a merciful halt when he climbed into the sanctity of his new Subaru and tuned the radio to his favourite rock station.
Предразположеността на GT към свършения вид на глагола намира място и в напълно неестествени за българския език фрази като „изкачвам се в колата“, а буквалното следване на конструкцията в оригинала подвежда читателя, че нещо вече се е случило, хаосът е „спрян милосърдно“, вместо да предаде условното наклонение.
✤ Буквално предаване на синтактичните конструкции на оригинала
Грийн погледна към коридора достатъчно дълго, за да зърне изражението на Шарън, докато тя се бореше с Тони в някакви дрехи.
GT: Грийн погледна към залата достатъчно дълго, за да зърне изражението на Шарън, докато тя се бореше да облича Тони в дрехи.
Green glanced out into the hall long enough to glimpse Sharon’s expression as she wrestled Tony into some clothes.
Дори и GT някога да се научи да прави разлика между „да облича“ и „да облече“ и да се усети, че след „обличам“ на български невинаги има нужда да се добавя „в някакви дрехи“, той няма как да стигне до естествената, жива разговорна реч (освен ако самата разговорна реч не се промени и не зазвучи като гугъл транслейт), нито да се откъсне от обичайните за английския, но досадни и затормозяващи на български конструкции за предаване на една сцена, срвн. „Грийн хвърли поглед към коридора и мярна изражението на Шарън, която (в този момент) се мъчеше да напъха Тони в…“. Навярно ако се направи едно изследване за употребата на такива конструкции с „докато“ в преводи от английски, ще се види, че те са в пъти повече отколкото в писаните на български текстове.
✤ Неспособност да предава фразеологизми и разговорни идиоматични изрази
Шарън се отказа от чисто новата им къща в предградията в знак на протест, така че всяка нова криза, която се появяваше на повърхността, бе по вина на Грийн.
GT: Шарън се беше отказала от чисто новата им крайградска къща в знак на протест, така че всяка нова криза, която изплуваше, беше по вина на Грийн.
Sharon had relinquished their brand new suburban house under protest, so each new crisis that surfaced was Green’s fault.
„в знак на протест“ – under protest – неохотно, с много мрънкане
Да, кучетата не ти причиняват тъга в края на тежкия ден.
GT: Да, кучетата не ви причиняват мъка в края на тежък ден.
Yeah, dogs don’t give you grief at the end of a hard day.
Не ти пилят на главата/не ти създават ядове след като си се прибрал скапан от работа
Но точно когато се канеше да помоли, долу чу нов взрив от чук.
GT: Но точно когато се канеше да си помоли, той чу нов удар от долния етаж.
But just as he was about to beg off, he heard a renewed burst of hammering downstairs.
помоли – beg off – да отклони поканата/да си намери оправдание (да не отиде); „долу чу“ – отдолу се чу.
вероятно предотвратява спомените си – fend off – бори се със спомените си
работи в училище, навсякъде – of all places – работи в училище, представи си
✤ Буквализми
Минута по-късно сержант Брайън Съливан се качи нагоре по стълбите и блъсна главата си във вратата.
GT: Минута по-късно сержант Брайън Съливан се качи нагоре по стълбите и блъсна главата си във вратата.
A minute later, Sergeant Brian Sullivan clumped up the stairs and shoved his head in the doorway.
блъсна главата си във вратата – shoved his head in the doorway – надникна през прага
Тук примерите могат да бъдат умножени до безброй, ето само някои от тях:
„обаждане“ – calling – вместо посещение;
„създаване на селски обществени полицейски центрове“ – creating rural community police centres – полицейски бюра/представителства в предградията;
„усилията им са насочени към войните за престъпност в центъра на града“ – inner city crime wars – гангстерските/междубандитските войни в центъра;
„разлагащите се магазини в ъглите“ – decaying corner stores – западащите малки/квартални магазини
✤ Остатъци от машинния превод
Ако лишените от смисъл изречения, липсата на съгласуване, скованото следване на конструкциите в оригинала, буквализмите и т.н. могат да минат за изключително лош „човешки“ превод – направен от човек, който не владее достатъчно добре нито английски, нито български, – то в текста са останали достатъчно следи (в това число и неразборията в употребата на тире и кавички в пряката реч), че крайният резултат е повърхностна обработка на суров машинен превод. Например:
Хана имаше […] и толкова много блестящи неща в ушите си, че той не можеше да ги преброи толкова високо.
GT: Хана имаше […] и толкова много блестящи неща в ушите ѝ, че той не можеше да преброи толкова високо.
and so many shiny things in her ears that he couldn’t count that high.
Тук буквалното „не можеше да преброи толкова високо“ е поправено на „не можеше да ги преброи“, но вече излишната част „толкова високо“ явно неволно е останала в текста.
Дори да е изключително добросъвестен и старателен, „преводачът“ няма как от този миш-маш на суровия машинен превод да произведе разбираем кохерентен текст, който да носи информацията и въздействието на оригинала – за тази цел той ще трябва просто да се откаже от подстрочника на алгоритъма и да си превежда по „бабешкия“ начин. Но ако целта е да се спестят време и усилия, се стига само до повърхностно „замазване“ на глупостите на алгоритъма, което закономерно води до безсмислен и нечитаем текст.
Шарън Грийн беше залитнала през входната врата час по-рано, главата ѝ биеше силно и под натиск да се съгласи. Съкращенията на болничните бюджети щяха да я накарат да приеме. Психиатричните сестри винаги са били емоционално изтощени, но тъй като пациентите се разболяваха и престоят им в стационара беше по-кратък, това беше физическото изтощение, което тя забелязваше най-много. Беше прекарала голяма част от смяната си, опитвайки се да пребори депресия от леглото в банята и се чувстваше гранясала от главата до петите.
Кой и на кого оказва натиск да се съгласи? За какво? Какво ще приеме Шарън? Каква е причинно-следствената връзка между разболяването и по-краткия престой в стационара – не би ли трябвало да е обратното? В депресия ли е Шарън и как се бори тази депресия от леглото в банята? Дори и да има пред себе си книгата, българският читател няма как да намери отговор на тези въпроси – цитатът не е изваден от контекста, с него започва нова глава и той задава контекста на случващото се след това. В оригинала обаче подобни объркващи въпроси изобщо няма, там в общи линии се казва, че Шарън се е прибрала каталясала, боли я глава, едва се държи на краката, съкращенията на болничните разходи ще я довършат/ще ѝ видят сметката, състоянието на пациентите е все по-тежко, а престоят им в болницата все по-кратък и че се е опитвала да примъкне 140 кг човек с депресия от леглото до банята и цялата се е вмирисала:
Sharon Green had staggered through the front door an hour earlier, her head pounding and her feet on fire. Hospital budget cuts were going to do her in. Psychiatric nursing had always been emotionally draining, but as the patients got sicker and their inpatient stays briefer, it was the physical exhaustion she noticed most. She had spent much of her shift trying to wrestle a three hundred pound depressive out of bed into a bath, and she felt rancid from head to toe.
За отбелязване е, че на машинен превод стъпват и бележките под линия на „преводача“:
Старецът харесва своя адски огън и жупел, нищо от това „обръща другата буза* и кротките ще наследят земните глупости**“.
* фраза в християнската доктрина от Проповедта на планината, която се отнася до реагиране на нараняване без отмъщение и допускане на повече наранявания, бел. пр.
** онези, които се отказват от светската власт, ще бъдат възнаградени в небесното царство, бел. пр.
Необходимостта от тези бележки под линия е най-малкото спорна, ала все пак по-интересно – и важно – е друго: знаменателно е, че „преводачът“ може да остави изречението в този си вид (с несъгласуваното „обръща“ и „земните глупости“ вместо „глупостите за обръщането на другата буза и кротките ще наследят земята“) и да сложи „пояснение“, което всъщност е първото изречение на съответната англоезична статия в Уикипедия, преведено с GT. Навярно това говори за някакъв стремеж към професионализъм, но постига точно обратния ефект: подсилва усещането, че читателят си има работа не с истински превод, а с имитиращ продукт. Външните признаци са налице: думите са на български, подредени – поне привидно – в изречения и абзаци, има даже и бележки под линия, но същината я няма – тези изречения често нямат смисъл и не успяват да сътворят понятен текст, а дори когато имат смисъл, той няма нищо общо с оригинала. Въпреки че немалка част от книгите на издателството са награждавани в родината си и преводът им е подкрепен било от Canada Council for the Arts, било от Publishing Scotland, този подход към литературния превод от английски (за преводите от други езици нека се произнесат специалистите) явно е правило за „Авиана“, ако се съди по наличните в електронните книжарници първи страници на някои от романите6. Дали ще се утвърди като правило и за целия сектор и какви ще са последиците от този прогрес към иизация… е, какво толкова, важното е да сме живи и здрави.
- Сигурно някъде в дълбините на БАН и университетите има специалисти, които изследват развитието на езика и могат да посочат какви промени настъпват в него под влиянието на английския или напротив, да оборят това впечатление – добре са дошли! За простия ползвател на езика изглежда, че дори и да оставим настрани доловимата в разговорната реч промяна в лексиката (наплива на чуждици, измененията в смисъла на редица думи и т.н.), в художествената литература (в това число и създаваната на български) вече се вижда и промяна в граматиката, в използването на времената и наклоненията, в конструкциите, с които се предава последователност или едновременност на действието, в отношението тема/рема (къде в изречението се поставя тази информация, която е нова за читателя и/или върху която пада смисловото ударение) и т.н., и т.н. Безспорно промяната в езика е нещо естествено и в глобализиращия се свят тя все повече ще се ускорява, а заедно с нея – съгласно принципа за лингвистична относителност на Уорф – ще се ускорява и промяната във възприемането на света и мисленето ни. От тясно прагматична гледна точка належащият въпрос е дали процесът е толкова напреднал, че съпротивата срещу него да е отживяла времето си, дали онези тромави, сковани, дразнещи ухото преводи, често будещи недоумение, докато не си преведеш фразата на английски, все още попадат в графа „лош български“.↩
- В повечето издателства се усеща остра липса на владеещи други чужди езици редактори, поради което те рядко обръщат поглед към неанглоезичните литератури и вместо да разширяват хоризонтите на българския читател, заливат пазара с (често посредствени и взаимозаменяеми) англоезични бестселъри, като в името на икономиите, вместо да изчезне, се затвърждава практиката през английски да се превеждат произведения, създадени на друг език, например японски, въпреки наличието на подготвени преводачи.↩
- Разбира се, художествената литература не е нито единственият, нито най-мощният инструмент за изграждане на езика. И все пак, за разлика от междуличностното общуване, киното, електронните медии и т.н., тя носи санкцията на „писаното слово“, на идеала и образеца, с който да се съобразяваме, и това ѝ придава по-голяма тежест като „законодател“ в тази област.↩
- За идеализираното самовъзприятие на гилдията вж. „Читателски практики в България 2006-2022“, съставител Ал. Кьосев, с. 255-264. Подобно самовъзприятие се наблюдава и при преводачите, които също се смятат за „хора с възвишена мисия“ и своего рода безсребърници (за разлика от издателите „печалбари“). Тази идеализация на издателите и преводачите до голяма степен (де)формира и образа им в обществото, като не допуска въпроса за качеството на свършеното от тях. На принципа „на харизан кон зъбите не се гледат“ читателят трябва да преглътне всичко, което му се поднася само защото то плува в лепкавия сос на патетичните излияния как-работим-от-чувство-за-мисия-без-пари-и-сме-посветили-много-време-и-усилия, въпреки че дали си гладувал и будувал до късна доба, за да превеждаш или редактираш даден текст, не е никаква гаранция за качеството на крайния резултат, даже напротив, и въпреки че всъщност конят не е харизан, а читателят си го купува.↩
- Със сигурност не е нужно да се връщаме за енти път към причините за този развой, те са всеизвестни: ниското заплащане, което води до депрофесионализация, липсата на държавна политика към сектора и т.н., и т.н., но все пак – едно си баба знае и все за Картаген си бае – изкусително е да цитирам знаменателното изказване на издател от посочения по-горе сборник „Читателски практики“: „Качеството на предлагания продукт, наречен книга, няма значение за пазара, а има значение как той ще бъде представен на пазара“. Докато не бъде преодоляно това дълбоко вкоренено – особено по отношение на превода – разбиране, едва ли може да се очаква някаква промяна към по-добро.↩
- Първото изречение на „Златният акър“ на Филип Милър е показателно за ограниченията на машинния превод и чудесно напомняне, че за превода на художествена литература са необходими познания не само за езиците, а и за културата. „Нед Силвър беше заглушен с трясък“ (Ned Silver was being banged out) е всъщност „Изпращаха Нед Силвър с овации/тропане“, тъй като става дума за все още живата традиция в редакциите на Острова при напускане или пенсиониране на някой журналист той да бъде изпращан с ръкопляскане и тропане по бюрата. Загадъчното изречение малко по-долу „Сега той представляваше само една реч и нощ в подгизнала кръчма, далеч от поредния спомен“ е „Сега само очакваната реч и почерпката в някоя долнопробна кръчма го деляха от превръщането в далечен спомен“ (Now he was just a speech and a night in a sodden pub away from being another memory). Нататък „преводът“ продължава в същия дух.↩