Размишления по казус от „Вътрешният замък“ на св. Тереза Авилска, превод от испански Анна Златкова, редактор Анна Б. Николова, издателство „Комунитас“, 2016 г.
В изблик на стълбищно остроумие ще изложа тук няколко неизречени контри относно стратегията на преводаческа ненамеса, повдигната като казус в разговора ни с Анна Златкова за превода ѝ на „Вътрешният замък“ от св. Тереза Авилска.
Нямам особени възражения срещу възприетия от някои преводачи подход към пропуските и грешките в оригинала – оставянето на проблемното място и отбелязването на проблема в преводаческа бележка намирам за спорно, но все пак в определени ситуации валидно, а понякога може би и неизбежно отиграване, което най-често произтича от настройка на страхопочит и смирение пред думите на писателя, от разположение вдясно по оста напорист–неохотен преводач1, а и от позиция на безопасност. Заяждането ми тук не е срещу подхода, а срещу често заявяваната аргументация за него, а именно, че преводачът няма право да се намесва в оригинала.
Първо, преводът е намеса в оригинала. Ако оригиналът наистина беше неприкосновен, изобщо нямаше да го превеждаме. Фантазиите за идеална еквивалентност са любопитна част от историята на преводачеството, но в преводознанието понятието „еднаквост“ се използва най-вече за да се демонстрира неговата непостижимост или поне относителност, дори на най-ниско лингвистично равнище (както показва Роман Якобсон с примера за доста разминаващите се съдържания на привидно еквивалентните думи за „сирене“ на английски и руски2), камо ли когато става дума за пренос на по-големи и убегливи неща като действия, ефекти и култури. Твърде често (може би постоянно) преводачът извлича от оригинала някакви доминанти, така наречените от Умберто Еко нуклеарни съдържания3, отказвайки се по принуда от онова, без което, поне според клетата му преценка, текстът ще бъде ощетен най-малко – така например китайската фраза „работещите на полето мъже“, която в оригинал е съвсем естествена и кратка, може да стане (и е ставала в мой превод) просто „мъжете“, ако вече е ясно от контекста, че се намираме на поле, а определението „работещи“ не е достатъчно съществено, за да се пожертва заради него художествената плавност). Оттам и симпатичната дефиниция за превода като казване на „почти същото“ и заявлението на Ханс-Георг Гадамер, че преводът е „постоянен отказ от пълнота“ и че в превода „винаги трябва да липсва нещо от онези смислови обертонове, които звучат в оригинала“4. Тази недъгавост обхваща всички равнища на текста – информацията и изразителността, думата и съобщението, смисъла и прозодията. Заради необходимостта от всевъзможни хватки при междуезиковото пренасяне на едно съобщение някои учени разглеждат превода като синоним на намеса5. В такъв случай е любопитно да се зададе въпросът къде школата на ненамесата поставя границата между позволено и непозволено – защо например е окей един идиом да се замени със съвсем друг с претенцията за асиметрично съответствие между езиците (няма как да твърдим, че you’re pulling my leg е съвсем същото като пързаляш ме), а коригирането на сгрешен цитат или факт се възприема като изстъпление.
Второ, бележките под линия също са намеса. Те са най-агресивният от всички паратекстове и променят както облика на страницата, така и читателското изживяване. Там, където в оригинала читателят е предразположен да се потопи в повествованието (и в идеалния случай – да забрави както за преводача, така и за писателя), в превода току бива изваждан от него, за да му бъде съобщено, че тук писателят има предвид еди-какво си, а преводачът е взел такова решение, понеже еди-що си. Илюзорно е утешението, че така преводачът не се намесва в оригинала и остава верен на писателя, който в общия случай охотно би приел предложение за корекция от страна на преводача, а впрочем би могъл и да има силни принципни възражения срещу бележките под линия. В „Да кажеш почти същото“ Умберто Еко описва множество случаи, в които заедно с преводачите на неговите произведения са внасяли съществени изменения в текста, само и само да не се стига до разсейващи паратекстуални обяснения – в този смисъл тук имаме възприемането на бележката като по-брутална намеса в текста, отколкото изместването на оригинала.
Моето твърдение е, че когато бъде засечена грешка, дилемата никога не е между намеса и ненамеса, а винаги и неизменно – между намеса и друг вид намеса (опцията грешката да бъде игнорирана изключвам като твърде инертен ход). Бележката, макар и понякога необходима (а в нашите ширини – и обичана), е нахлуване, изневяра и преводачески провал пар екселанс. В крайните измерения на това разбиране преводачът би могъл да бъде обвинен, че в бележките относно засечени неуредици в оригинала разкрива собствената си колебливост, малодушие и безотговроност, че натрапва отказа си да пише изрядно, че бърка тренировката с мача. И също – че прави мечешка услуга на писателя, разкривайки и подчертавайки под линия грешка, която читателят в оригинал вероятно не би доловил. Което ме довежда до едно от принципните възражения не само срещу аргументацията на подхода на ненамесата, но и срещу самия подход.
Преводачът е отговорен за кохерентността на текста, както и, с извинение за патоса, за състоянието на световната литература. Вътрешнотекстуалната адекватност е не по-малко важна, а според някои мислители на превода – и по-важна6 от междутекстуалната вярност към оригинала. Това означава, че преводът преди всичко трябва да е издържан от гледна точка на целта си да достигне и да докосне целевия читател, бил той конкретен или абстрактен (разбира се, без скандални отклонения спрямо оригинала, макар че границите на скандала са друга мъглива територия, която си струва да се обследва в някоя следваща разработка). Школата на антибележкарството навярно би твърдяла с известни уговорки, че един белетристичен текст без обяснителни бележки притежава по-силен потенциал за художествено въздействие, отколкото осеяния с бележки текст, напомнящ за научен доклад. Очевидно спорна спекулация, но все пак важна от гледна точка на мисленето за превода.
Тъй като генералното нарочване на намесата не е валиден ход за справяне с тази ситуация, вместо него оправдание на проблематизирания тук подход в превода на „Вътрешният замък“ може да ни даде разработената от Катарина Райс теория за преводаческите методи в зависимост от типовете функционалност на текста7. Опирайки се на класификацията на Карл Бюлер, Райс разглежда три типа текстови функционалности: информативна (с най-отявлен пример – енциклопедия), експресивна (стихотворение) и оперативна (политическа реч), които предполагат различни преводачески стратегии (разбира се, повечето текстове са функционално хибридни, но обикновено, според Райс, с една доминантна функция, която обаче не е обезателно да бъде дублирана в превода). В рамките на тази теория може да се разсъди, че отчетливият оперативен телос на „Вътрешният замък“ (св. Тереза Авилска иска да инструктира монахините кармилитки как да се молят по-добре) не е императивен за преводния текст. В зависимост от представата за своя целеви читател преводачът може съзнателно да избере дали да запази оперативната функция, тоест дали да се съобрази с ясно заявената цел на текста да доведе до определено действие, или насочеността на превода ще е доминантно информативна с осезаеми елементи на експресивност. В първия случай бележките несъмнено са лошо решение, тъй като разсейват от потока на изложението (представете си проповед с бележки под линия), но по-важното е, че подкопават авторитета на писателката и така понижават убедителността на текста, тоест тъкмо неговата оперативност. От друга страна, бележките и така наречената ненамеса биха били уместни, ако текстът се пренася преди всичко с информативна цел, какъвто ми се струва, че е въпросният случай. За мен лично интересното в книгата не бяха съветите за усъвършенстване на молитвата, а запознаването с ума и въображението на една християнска светица. С оглед на това ми бяха интересни дори нейните мнемонични накуцвания, които, бих казал, са съществена част от цялостния ѝ образ. Може обаче да се помисли за изнасянето им като бележка в края на книгата, доколкото натрапчивостта им значително превъзхожда необходимостта от тях за непосредственото възприемане на текста.
- Очертана от Лили Мейер в статията ѝ Eager or Reluctant? A Translators’s Dilemma.↩
- За жалост, не ми е известно статията On Linguistic Aspects of Translation да е превеждана на български.↩
- В „Да кажеш почти същото“ в превод от италиански на Дария Карапеткова, „Колибри“, 2021 г.↩
- В „Истина и метод“ в превод от немски на Димитър Денков, „Изток-Запад“, 2020 г.↩
- Вж. например сборника Translation as Intervention в съставителство на Джереми Мъндей.↩
- Например Катарина Райс и Ханс Вермеер, които разработват влиятелната теория на скопоса в книгата си Grundlegung einer allgemeinen Translationstheorie – друга осезаема липса в българското преводознание.↩
- В своето непреведено на български произведение Texttyp und Übersetzungsmethode. Der operative Text.↩