„Един ден“, У Цин, превод от китайски Стефан Русинов, редактор Светлана Минева, издателство „Сиела“, 2013 г.
В последната година от следването си имах страхотната възможност да посещавам лекциите по превод на Стефан Русинов. Курсът беше чудесен увод в теориите и практиките на превода, благодарение на който разбрах колко мисъл и усилия стоят зад всеки превод и колко дълъг, трънлив и самотен е пътят на преводача. Доказателство за това, че преводът е трудоемко занимание и че за постигането на качествен краен резултат са необходими не само талант и усет, а също така знания и умения, е първият превод на Стефан Русинов – „Един ден“ на У Цин. Ако го сравним с някой от последните му преводи, можем да заключим, че за да се стигне до един такъв великолепен резултат като „Живи“ на Ю Хуа или някоя от частите на трилогията „Трите тела“ на Лиу Цъсин, преводачът трябва не само да превежда и чете колкото се може повече литература, но и да осмисля творческия си процес, да осъзнава решенията, които взима, и подходите, които възприема, да открие „вълшебната формула“, комбинацията от методи, които да работят за конкретното произведение, за да изгради хармоничен и естествен художествен текст.
Следва да изложа своето некомпетентно мнение относно някои аспекти от превода на „Един ден“ и да дам малко идеи за подобряването му.
Първото, което ми направи впечатление, докато сравнявах превода на „Един ден“ с китайския оригинал, е, че изходният текст е схванат много добре и почти липсват смислови грешки. Елементарно условие да си преводач е да познаваш достатъчно добре родния си език, както и езика, от който превеждаш, само че достигането до такова високо ниво на владеене на китайски е нелесна задача, особено поради спецификите на китайската граматика, тъй като едно изречение може да се тълкува по няколко различни начина и невинаги е ясно от контекста какво е имал предвид авторът. Хаотичното повествование и объркващите изречения могат да се окажат сериозна спънка при превода на „Един ден“, но не личи преводачът да е изпитвал каквито и да е затруднения.
Според мен целта на У Цин е била да внуши на читателя представата, че чете приложението за писане на бележки в телефона му, в което той, като в дневниче, е разсъждавал върху случващото се в живота си, или че е допуснат до личния лаптоп на писателя, където той споделя натрапчивите си мисли и развива фантасмагоричните сценарии, безспирно изскачащи в съзнанието му. Това внушение е постигнато и защото авторът първоначално публикува разказите на своя уебсайт, където читателят се запознава с текста по един спонтанен и небрежен начин и не обръща особено внимание дали са спазени правилата за пряка реч, отделяне на абзаци и т.н. Естествено, това усещане за непринуденост и едва ли не незначителност на написаното, което изпитваме, когато четем от екран, трудно може да се пресъздаде на хартиен носител.
Пунктуацията и графичното оформление, които по никакъв начин не са променени при превода, по-скоро създават объркване, отколкото запазват замисъла на писателя. Преди да прочета оригинала, си мислех, че липсата на тирета преди началото на пряката реч и странното отделяне на абзаците е несъзнателен пропуск, а не художествен похват. Безброй пъти съм се връщала да препрочета изречението, предполагайки, че не съм го разбрала или че в него има някаква грешка. Ярък пример за това е диалогът между У Цин и баща му: „Баща ми, и да не си се върнал повече. Викам, няма да се върна повече. Баща ми, свали си всичките дрехи и бельото, ти нямаш нищо“, където в оригинала е 父亲说 „баща ми каза“, докато преведено на български като „баща ми“, не става ясно дали това е обръщение, или задава репликата на бащата.
Начинът, по който Стефан Русинов решава да предаде вулгаризмите от китайски на български език и да изгради стила на текста, е това, което едновременно прави и съсипва превода. Ако се абстрахираме от оригинала и гледаме на превода като самостоятелен текст, разказите са много забавни и увлекателни, но ако трябва да отговорим на въпроса дали целевият текст представлява добър превод, ще сме принудени да признаем, че той не отговаря на някои от основните изисквания, а именно да предава духа и стила на оригинала.
Стилът на изходния текст е разговорен, вулгарните изрази несъмнено присъстват, но не са думи, които не се използват в ежедневието, докато повечето вулгаризми в превода на Стефан Русинов са особени и рядко се срещат в разговорната реч. В разказите се срещат доста вулгарни изрази с йероглифа 屁, който означава буквално „пръдня“ или преносно „глупости, нелепици“. Стефан Русинов е взел решението във всички изрази, в които се съдържа йероглифът, да преведе 屁 като „кур“, съответно „ще спиш кур“, „ще си ходим кур“, „от кълнене има кур полза“ и пр. Разбирам намерението му да запази последователност, но когато на български липсва подобна високочестотна вулгарна дума, смятам, че е по-уместно към всеки израз да се подходи индивидуално, например „ще спиш дрънци“, „ще си ходим, ама дрънци“, „от кълнене няма грам смисъл“. По същия начин постъпва и с изразите, съдържащи йероглифа 操: „ебах ти красотата“, „еби му, върху леглото бяха“, „вали, да го еба“ и въпреки че е по-често срещана, използваната дума прави изразите по-вулгарни от оригинала.
Засилването на грубите думи отнема от въздействието и иновативността на композицията, като измества фокуса от „рамката“ към „индивидуалните драски на четката“. Вулгаризмите определено внасят повече хумор в разказите, които иначе на български ще са малко сухи, а същевременно заради своята пресиленост отвличат вниманието и сякаш принизяват текста. Очевидното разрешение на този проблем е да се намали интензитетът на вулгаризмите, но едно друго възможно измъкване би било да се предприеме нещо по-драстично с графичното оформление – например текстът да бъде изцяло лишен от всякаква структура и пунктуация. Това решение, освен че би неутрализирало разсейващия ефект на засилените вулгаризми, има потенциала да придаде завършек на експерименталната същност на оригинала, тъй като, както е в момента, малките правописни пропуски тук и там изглеждат по-скоро като неволни грешки.
Въпросът за транскрипцията на китайските имена винаги е бил малко спорен и всеки китаист като че ли си има собствени разбирания и подход. Проблемът при предаването на китайските имена в „Един ден“ обаче е, че стратегията, предприета от Стефан Русинов, е непоследователна. Част от грешките може да са вследствие от лоша редакторска работа, която се усеща и на други места, но има случаи, в които за едни имена е решено да се отделят двете срички на собственото име с апостроф, а в други е оставено слято, например „Хуан Ду‘йен“ и „Джан Циян“.
Освен бележките под линия, в края на книгата са поместени „Речник на китайските реалии“ и „Някои имена“. След като вече е взето решение да има бележки под линия, речникът е някак ненужен и излишно затормозява читателя, особено предвид малкия обем на книгата. По-странното в случая е, че някои думи са обяснени в бележка под линия, но ги има и в речника, докато други присъстват само в речника, макар да са важни за сюжета, като думите „баодзъ“ и „Чумън“. Също така имената, за които преводачът е избрал да даде повече информация в „Някои имена“, са различни от пояснените в бележките под линия и създават впечатлението, че допринасят за разбирането на текста по друг начин.
Въпреки че преводът има недостатъци, крайният текст не е лишен от художествена стойност и сюжетът не страда от измененията в превода, а дори напротив – българската версия успява още по-непринудено да ни запознае с Китай от един не толкова натоварен с културни препратки и непознат език на общуване ъгъл. „Един ден“ на У Цин определено не е баодзъ за всяка уста, но си струва да се опита.