„Петият сезон“, Н. К. Джемисин, превод от английски Майя Пашова-Рофи, редактор Елена Можолич, издателство „Студиото на А“/Artline Studios, 2024 г.
В последните петнайсетина години Нора К. Джемисин изплува като един от най-продуктивните и най-награждавани автори в полето на фантастиката зад океана. Първата ѝ поява на български е сравнително своевременна – през 2014-2015 година „Сиела“ публикува дилогията „Сънната кръв“ („Луната, която убива“ и „Засенчено слънце“, превод Павел Главусанов), която навярно не оправдава надеждите за голям пазарен успех, тъй като издателството не продължава със следващите книги на Джемисин. А тя не спира да пише и да жъне награди – всеки роман от трилогията ѝ Broken Earth (поради липса на официална версия на български бих пренебрегнал варианта в уикипедия „Разделената земя“ и бих предложил „Разломената земя“) е отличен с „Хюго“ (за първи път в три последователни години наградата отива у един автор), а третият, The Stone Sky, получава и наградите „Локус“ и „Небюла“. Сега Artline Studios прави нов опит да наложи Джемисин на българския пазар с „Петият сезон“, първата книга от „Разломената земя“, с едновременно издание в твърди и меки корици.
Набиращата популярност практика произведения на масовата литература (т.нар. „четива“) да се издават в твърди корици говори както за укрепване на книжния пазар и наличието на платежоспособна клиентела (може би докъм средата на второто десетилетие от появата на съвременното частно книгоиздаване твърдите корици се смятаха за излишно оскъпяващ книгата „лукс“, запазен само за „тежки класики“), така и за стремеж към позициониране на произведението в по-горна категория – твърдата корица внушава качество, класа, дълговечност на съдържащия се вътре текст, – но също така отразява и видимата промяна в нагласите към книгата като цяло: „подаръчното издание“ измества „четивото“, на полиграфическото изпълнение (цветни порезки, лак, щампи, обложки, маншети и т.н.) се обръща по-голямо внимание, отколкото на качеството на текста. Ако в класическото разбиране за двойствената същност на книгата като стока/вещ и (свещено) слово естетическата наслада от външния вид има важна, но все пак само допълваща роля, то сега тя все по-често излиза на преден план (позадоволеното консуматорско общество парадоксално преоткрива времената на зрелия социализъм, когато в много домове на книгата беше отредена ролята най-вече на елемент от интериора)1.
Макар и навярно правена с цел да грабва окото, корицата на „Петият сезон“ привлича внимание най-вече с това, което липсва на нея: никъде не се споменава, че романът е първа книга от трилогия. Тази информация е спестена и вътре в книжното тяло, и в сайта на издателството. От една страна, по този начин превантивно се тушира недоверието на българския читател, който след толкова започнати и недовършени поредици като че ли вече се въздържа да посегне към нови, преди да е излязла и последната книга от тях, а от друга, оставя се отворена вратичка издателят да не продължи със следващите два романа, ако първият не оправдае очакванията, без да се вдигне особен шум. Ако и да е на ръба на почтеността, подобна предпазливост е разбираема: в издателските среди мантрата „У нас фантастика не върви“ може да съперничи по популярност само на „В България разкази не се купуват“ (реалността редовно опровергава и двете, но все пак предразсъдъците се крепят на зрънцето истина в тях). Успехът на Джемисин в САЩ до голяма степен се дължи на обстоятелството, че произведенията ѝ са писани да отговарят на очакванията на тамошната публика и колкото и родната масова култура да е под влияние на случващото се оттатък океана, вървежните в Америка четива невинаги се представят добре на българския пазар.
В жанрово отношение „Петият сезон“ се определя като „научно фентъзи“ – хибрид, олекотяващ смятаната за по-трудносмилаема „научна“ фантастика с приказните елементи на фентъзито. В света на романа хората обитават една негостоприемна Земя, която в резултат на човешките действия в далечното минало е изгубила стабилния ритъм на сезоните и на определени периоди заплашва да заличи живота с природни катаклизми. За щастие, една малка част от населението (нейните представители са наречени „орогени“) е надарено с предаващи се по наследство умения да извлича енергията от протичащите в земята процеси и така да ограничава земетресенията, да възпира избухването на вулкани и т.н., но заради тези свръхестествени способности са ненавиждани и преследвани от обикновените хора. Върху тази основа, чиито крайъгълни камъни са горещите теми за човешкото въздействие върху природата, преследването на различните и проявите на расизъм, ролята на жената и сексуалната разкрепостеност, Джемисин изгражда приключенско-героичен роман с трескав сюжет и изненадващи обрати „в най-добрите традиции на масовата литература“, в който на не едно и две места се долавят отгласи от „шедьоврите на жанра“ като „Колелото на времето“, да речем.
Сам по себе си жанрът „научно фентъзи“ добавя множество трудности към обичайните проблеми на превода. Освен че трябва да е изряден при предаването на научните термини (а на места реално съществуващи физични процеси и явления са толкова тясно преплетени с измислените, че е нужно доста ровене и по всяка вероятност допитване до консултанти, за да се разпознаят и да се намерят съответните им български еквиваленти), преводачът трябва да се погрижи въображаемите реалии да звучат органично и да придават плътност на сътворения свят. Преводачката Майя Пашова-Рофи е подходила съвестно към тези две задачи, а и към работата си по романа като цяло. Решението ѝ да не пояснява научните термини с бележки под линия навярно е по-добрият вариант за този тип „четива“ – в оригинала те също не са пояснени и едва ли американският читател е имал проблеми с разбирането или се е почувствал ощетен; в общи линии от контекста става ясно кое какво е и за случващото се в книгата няма особено значение какъв е цветът на даден кристал и как точно се образуват някакви натрупвания по кораловите рифове например, а тази информация само отвлича вниманието на читателя; стига да е използвана правилната дума, лесно може да се провери значението ѝ в речника или енциклопедията. Въпреки това на някои места редакторът е сложил бележки под линия, които общо-взето е можел да си спести, особено в натрупването им на страници 338-339. Там една от героините се впуска в размишления на глас за епейрогенната деформация, изостазията и ортогенезата, които обаче нямат за цел да обяснят на читателя същината на тези процеси, а просто чрез изобилието от термини да разкрият, че тя е учен, геолог (или казано на езика на книгата – „геомест“) и това задвижва сюжета в определена посока. Тази „функционална“ страна на вникване в текста – защо е казано нещо – е не по-малко важна от смисловата (какво е казано) и стилистичната (как е казано) и понякога може да ни спести доста главоболия като десетина реда бележки под линия в и без това твърде обемиста и раздута книга.
В предаването на въображаемите реалии, които изграждат създадения от авторката свят, преводачката е прибягнала до като че ли всички инструменти, които е имала на свое разположение. Някои от реалиите са транскрибирани (като имена на градове, държави, народи – Юминес, Санзе) и по обичайния словообразувателен модел на български са създадени производни думи (Санзе – санзедец), което спомага за естественото звучене на текста. Една пропусната възможност при транскрипцията е да се свери произношението по аудиокнигата (доколкото се предполага, че авторката е имала последната дума там): в аудиоизданието на английски например е ЮмЕнес, а не ЮмИнес, както е в българския текст. В един-два случая са транскрибирани и значещи думи, например Фулкрум (названието на организацията на орогените), като смисълът е посочен в бележка под линия. Други от реалиите са калкирани: Stone Eater – каменоядци; Strongback – Здравоплещ (кастата на Здравоплещите), Ashfall – пепелопад (след избухване на вулкан). Трети са преведени по смисъл: Breeder (кастата на Продължителите). Едно от добрите попадения е „кремъчета“ (grit) за невръстните орогени, които се обучават във Фулкрума – умалителната наставка носи смисъла на нещо малко (камъче/песъчинка) и естествено се вписва като обозначение на деца. Творчески е подходено към midlats, средните ширини на континента, които на български вече носят характеристиките на собствено наименование – Средноширието, а живеещите там са „средноширци“. Широкият набор от подходи показва усет към богатството на езика и различните модели за словообразуване, които придават плътност и колорит на въображаемия свят.
Разбира се, преносът между езиците рядко е безпроблемен. Неологизмите в оригинала са доста по-прозрачни етимологично и често пъти носят емоционална окраска. Названието за селище comm директно препраща към community и връзката е посочена в текста при първата поява на думата: „comm, or community“, докато на български тя се губи („една от разновидностите на кома – или общността“). В речника в края на книгата все пак е направен опит за възстановяването ѝ, като там ком е обяснен с „общност, комуна“. В презрителното наименование на орогените rogga очевидно и ухочувно се следва парадигмата на nigga (негър), което подсилва негативната конотация и по асоциативен път укрепва образа на орогените като потискана и онеправдана група. Тези пластове и нюанси липсват в избрания български вариант „рога“, а и колкото ударения да се сложат на о-то, читателят ще продължи да се спъва в мъжкия род, в който е въведен неологизмът (един рога) и все така ще чува/чете разклонените израстъци на главата на някои тревопасни животни. В българското съзнание представата за майката земя е толкова дълбоко вкоренена, че явяващият се в романа образ на Father Earth (букв. „бащата земя“) е в състояние да предизвика когнитивен дисонанс. Преводачката решава това противоречие с варианта Земния отец, който обаче веднага влиза в сговор с познатата синтагма Небесен отец и по-скоро се възприема като „Твореца, пребиваващ на земята“ или „Твореца на земята“, но не и като „Земята като творец/родоначалник на всичко“. Едно допълнително уточнение, умело вмъкнато ако не вътре в текста, то поне в речника в края на книгата, би разпръснало неяснотата около тази фигура.
Колкото и да ни се иска да се самозалъгваме, че не е така, подобни загуби и измествания са неизбежни – и то на всички нива. Приказките за „вярност“, „точност“, „еквивалентност“ в превода превратно пропускат необходимото уточнение „вярност/точност в рамките на възможното“, а тези рамки едва ли са по-широки от прословутите иглени уши, през които се мъчим да набутаме камилата. При преноса на дадено произведение от един език, от една културна среда в друга се минава през множество цедки – то първо се процежда през прочита на преводача, който след това, къде съзнателно, къде – не, решава каква част от това, което е видял в текста, ще се опита да промуши през иглените уши и как точно ще го направи. А дали крайният резултат ще отговаря на намеренията му зависи не само от вложените усилия, но и от уменията му (познанията му за българския език, натрупванията и т.н.). Мостът на превода не е една стабилна и вдъхваща страхопочитание конструкция като виадуктите над Витиня, по която оригиналът прелита със сто километра в час и стига до отсрещната страна непроменен (❤️ за всички читатели, които държат в превода да видят само и единствено онова, което е казал Авторът, както и за вярващите в машинния превод), а по-скоро поредица от навързани едно за друго паянтови, клатушкащи се понтончета. И целта на ровичкането в даден превод не е назидателно да се покаже, че някъде преводачът е цопнал във водата или е лъснал дибидюс по трасето, а с уважение да се проследят неговите лупинги и подскоци от понтон на понтон, за да си дадем по-ясна сметка какво се случва с текста по пътя между Сцила и Харибда и евентуално взаимно да се учим как да избягваме грешките, а когато това не е възможно, да грешим осъзнато.
Ако при сравнение с оригинала може да се забележи какво е било „загубено“ (или добавено) в превода, за българския читател това остава скрито – той разполага само с българския текст и единствено от него си изгражда вселената на романа. В процеса на четене читателят усвоява измисления свят на Джемисин, от контекста си набавя допълнителна информация за смисъла на един или друг неологизъм и привиква със „странностите“, стига те да са удачно поднесени. (Затова и взирането в отделни преводачески решения на „микро ниво“, колкото и да е интересно и понякога забавно занимание, в никакъв случай не може да служи и не бива да се възприема като някаква обща оценка за превода.) Преводачката въвежда постепенно, следвайки познати модели, необичайните възклицания и ругатни, които се въртят около думата за ръжда (rust): Rust! – „Проклета ръжда!“; Rust it! – „Ръждата да го вземе!“ и т.н., така че когато се стига до „откачен ръждивец“ (crazy ruster), читателят няма никакви трудности с възприемането на израза. Въпреки това навярно няма как да не се препъне в конструкции, които буквално предават оригинала, като „можеш да си повече от ръждиво сигурна, че ще те придружа“ просто защото това е чужд за българския език модел.
На фона на находчивите и показващи въображение решения като цяло (да отбележа и „стара майка“ (Muh Dear) за баба), изскачащите на доста места буквализми са озадачаващи. Те натежават най-вече в диалога, който предполага жива, разговорна реч („Защо би ми било да ходя там?“ вместо например „Че защо (ми е) да ходя там?“; „Никой не копае яма с такава форма. Защо биха го направили?“ – „За какво му е?“), в натрупването на „тогава“ в цялата книга и още повече на „това“ („Ами ако спре? Може да е станало и това“ – „Може и така да е станало“; „Той […] се е усмихнал. Много рядко прави това.“ – „Много рядко го прави“; „Сигурно знаеш това“ – „Сигурно го знаеш“), както и в конструкциите за едновременност на действието с as в оригинала, предавани неизменно с „докато“ („Тонки изглежда замислена, докато отново насочва вниманието си към Ика“ – едно обръщане би олекотило изречението: „Тонки отново насочва вниманието си към Ика, изглежда замислена“; или пък “Замислена, Тонки отново….”.) Специфичен случай на буквализъм е предаването на перфекта с минало неопределено време: „Тя се почесва по главата. Не е имала възможност да се измие вече три дни. По план е трябвало на другия ден да преминат над средния по размер ком Адеа Хейтс, а тя е смятала да настоява да отседнат в някой хан там… но той е прав. Трябва да се доберат до възела“. Минало неопределено време е резултативно време, то показва събития, случили се в предишен момент в миналото, чиито резултати виждаме сега, и в двата случая горе то няма място; по-добре е да се използва минало несвършено, което е основното разказвателно време, още повече, че тук се предава мисловният процес на персонажа, така да се каже, влизаме в главата на героинята; двете времена спокойно могат да съжителстват и да се допълват (не е имала възможност … по план трябваше … тя смяташе). Придържането към английските конструкции нерядко поражда странни изречения като „Шибай. Се.“ и „Хора. Сме.“ – както посочват специалистите от Езикови справки (ИБЕ-БАН) разделянето на „се“ от глагола и на „сме“ от предикатива в отделни изречения не е подходящо за българския език, тъй като тези думи са клитики (нямат собствено ударение) и не се произнасят отделно от думата преди тях. Ако в английския по този начин се набляга на втората част (Fuck. You. – точно теб, не някой друг), на български тези конструкции будят недоумение. Буквалният превод води и до тромави, раздути изречения („Зъбите ѝ проблясват заплашително в бяло“ – „белват заплашително“), в които логическото ударение се губи („Да ви изпратя ли сметката тук?“ е въпрос, който не е много ясно какво точно пита – къде да бъде изпратена сметката или дали изобщо да бъде изпратена сметката, и допуска отговор както „Да, изпратете я“, така и „Не, не си правете труда“, докато в „На вас ли да изпратя сметката?“ или „Тук ли да изпратя сметката?“ има поставяне пред свършен факт – ще платите, няма мърдане, това, което искате, ще ви струва скъпо).
Плътното следване на оригинала е особено видимо в употребата на курсиви. Там, където курсивът съвпада с логическото ударение в изречението на български, той е просто дразнещ, защото е излишен. В много случаи обаче курсивираната дума и логическото ударение, подсказвано от словореда и структурата на изречението, не съвпадат (нещата още повече се объркват и от факта, че в курсив са и думите, за които има пояснения в изнесения в края на книгата речник) и ако човек се опита да наблегне на курсивираната дума при прочита си, за да схване все пак защо е отличена, текстът зазвучава с един особен интонационен ритъм. Това само по себе си не е нещо лошо, даже обикновено е търсен ефект, само че в този случай, в съчетание със специфичните изразни средства и прозиращи английски конструкции, в моя прочит автоматично ме препращаше към характерната интонация на сериалите по „Дисни Ченъл“, което рязко ме изкарваше от света на романа. Ако за американския читател това е обикновеният разговорен език и нищо повече, за мен явно е най-вече езикът и интонацията на хванатите тук-там покрай децата епизоди на „Хана Монтана“ и „Теория за Големия взрив“ и тези две езикови реалности, на американския колежански ситком и на измисления свят на романа, постоянно влизаха в стълкновение и се обезсилваха взаимно. Проблемът, предполагам, е поколенчески – за израсналите с тези сериали у нас този език по всяка вероятност е (или е на път да стане) обикновен разговорен български. Те не биха се стреснали и при появата на „милиция“ и „милиционерска униформа“ в текста, защото тези реалии не съществуват в техния мисловен свят, нито биха повдигали учудено вежди при употребата на „нация“ вместо „народ, народност“, както и вместо „държава“. Остаряването на преводите и необходимостта от препревеждане е позната и дъвкана тема, но обратното явление, изпреварващите времето си преводи – преводи, в които виждаме какъв ще бъде след едно-две десетилетия ако не книжовният, то поне общоприетият разговорен език, – като че ли остава в сянка. Появата на такива преводи навярно показва колко бързо се е променил – и се променя – езикът. Или, погледнато от друг ракурс, колко бързо и неусетно остарява читателят….
- Аз предпочитам лишените от претенции меки корици, които, струва ми се, са в много по-чистосърдечна хармония с четивото вътре: закупеният от мен екземпляр на „Петият сезон“ започна да се разпада при първия прочит.↩