За лингвистичните аспекти на превода

Превод от английски

Според Бъртранд Ръсел „никой не може да разбере думата „сирене“, освен ако няма нелингвистични познания за сиренето“1. Само че ако следваме този фундаментален принцип на Ръсел и поставим „акцента върху лингвистичните аспекти на традиционните философски въпроси“, сме длъжни да заявим, че никой не може да разбере думата „сирене“, освен ако няма познания за смисъла, вложен в тази дума в рамките на лексикалния код на езика. Дори представител на лишена от сирене кулинарна култура ще разбере английската дума cheese, ако му е известно, че в този език думата обозначава „храна, направена от изцедено пресечено мляко“, и ако разполага с поне лингвистична представа какво е „пресечено мляко“. Ние никога не сме опитвали „амброзия“, нито „нектар на боговете“, и имаме единствено лингвистични познания за тях, както и за техните консуматори боговете, но разбираме думите и знаем в какъв контекст бихме могли да ги използваме.

Смисълът на „сирене“, „ябълка“, „нектар“, „познание“, „но“, „само“ и изобщо на всяка дума или фраза несъмнено е лингвистичен или – за да сме по-точни и изчерпателни – семиотичен факт. Най-простият и най-верен аргумент срещу онези, които приписват значението (signatum) не на знака, а на самия предмет, би бил аргументът, че никой никога не е помирисвал или вкусвал смисъла на „сирене“ или „ябълка“. Не съществува signatum без signum. Смисълът на думата „сирене“ не може да се изведе от нелингвистични познания за чедъра или камамбера без помощта на вербален код. За въвеждането на непозната дума е необходима цяла поредица лингвистични знаци. Ако само ни го посочат, няма как да разберем дали „сирене“ обозначава конкретното парче, или всяка опаковка камамбер, или камамбера по принцип, или пък всеки вид сирене, или всеки млечен продукт, или всяка храна, или всичко за ядене и пиене, или пък може би всяка опаковка, независимо от съдържанието. И още нещо – дали думата просто назовава даден предмет или носи и допълнителен смисъл на приношение, търгуване, забрана, проклятие? (Посочването наистина би могло да означава и проклятие – в някои култури, особено в Африка, соченето с пръст е прокоба.)

За нас – и като лингвисти, и като обикновени ползватели на думите – значението на всеки лингвистичен знак е неговият превод в някакъв допълнителен, алтернативен знак, особено такъв, „в който той е по-пълно разработен“, както настойчиво твърди Пърс, най-задълбоченият изследовател на същината на знаците2.

Терминът „безбрачие“ може да се преобразува в по-ясно обозначение – „състояние, в което човек не е женен“ – когато е необходима по-голяма яснота. Съществуват три начина да се интерпретира даден вербален знак: той може да се преведе в други знаци на същия език, да се преведе на друг език, или да се преведе в друга, невербална, система от символи. Тези три различни вида превод следва да се назоват по различен начин:

1. Вътрешноезиков превод, или перифраза – интерпретиране на вербални знаци посредством други знаци на същия език.

2. Междуезиков превод, или същински превод – интерпретиране на вербални знаци посредством друг език.

3. Междусемиотичен превод, или трансмутация – интерпретиране на вербални знаци посредством знаци от невербална знакова система.

Вътрешноезиковият превод на дадена дума или използва друга дума – малко или повече синонимна на първата, – или прибягва до перифраза. И все пак по правило синонимията не е еквивалентност: например „всеки целибат е безбрачие, но не всяко безбрачие е целибат“. Думата или идиоматичната фраза, за кратко кодова единица от най-високо ниво, може да бъде напълно разтълкувана само посредством еквивалентна комбинация от кодови единици, т.е. словесно съобщение, което препраща към тази кодова единица: „всяко безбрачие е състояние, в което човек не е женен, и всяко състояние, в което човек не е женен, е безбрачие“ или „всеки целибат е задължително безбрачие и сексуално въздържание и всяко задължително безбрачие и сексуално въздържание е целибат“.

При междуезиковия превод също обикновено няма пълна еквивалентност между кодовите единици, въпреки че словесните съобщения могат да представляват адекватни интерпретации на чуждите кодови единици или съобщения. Английската дума cheese не се припокрива напълно с руския хетероним сыр, защото cottage cheese e cheese, но не е сыр. Руснаците биха казали принеси сыру и творогу, „донеси сиренето и изварата“, „bring cheese and [sic] cottage cheese“. В руския език хранителният продукт, който се приготвя от изцедено пресечено мляко, се нарича сыр само ако е подсирен с мая и ферментирал.

Най-често обаче преводът от един език на друг замества словесни съобщения на един език не с отделни кодови единици, а с цели словесни съобщения на друг език. Този вид превод е един вид преизказване: преводачът прекодира и предава съобщение, получено от друг източник. По този начин преводът включва две еквивалентни словесни съобщения в два различни кода.

Еквивалентност в различието – това е кардиналният проблем на езика и основният въпрос пред лингвистите. Както всеки друг адресат на словесни съобщения, лингвистът също влиза в ролята на тълкувател. Никой лингвистичен артефакт не може да се тълкува от науката за езика, без неговите знаци да бъдат преведени в други знаци на същата система или в знаци на друга система. Всяко сравнение между два езика предполага изследване на взаимната им преводимост; практическото междуезиково общуване изобщо и особено преводът в частност трябва да бъдат постоянно и внимателно изследвани от страна на лингвистите. Трудно бихме могли да надценим спешната нужда и теоретичната, а и практическа значимост на двуезични речници на различията с прецизни сравнителни дефиниции на всички съответни единици в тяхната интензия и екстензия. По подобен начин сравнителни двуезични граматики би трябвало да дефинират какво обединява и какво отличава двата езика в набора им от граматични понятия и тяхното разграничаване.

И теорията, и практиката на превода са изпълнени с трудности и току някой прави опит да разсече този гордиев възел, като се позове на идеята за непреводимостта. „Средностатистическият човек, логик по природа“, когото Бенджамин Лий Уорф си представя така ясно, би трябвало да е стигнал до следния извод: „Едно и също явление може да се възприеме различно от говорещите, ако различната езикова среда, от която произлиза всеки от тях, изразява това явление по различен начин“3. В първите години след Октомврийската революция от страниците на периодичните издания фанатични визионери настояват за радикални промени в езика и конкретно за изчистването му от такива подвеждащи думи като „изгрев“ и „залез“. Но ние и до днес използваме тези Птолемееви образи, без това да предполага, че отхвърляме доктрината на Коперник, и лесно трансформираме общоприетите изрази, според които Слънцето изгрява и залязва, в картина на въртящата се Земя просто защото всеки знак може да бъде преведен в друг знак, който ни се струва по-пълно разработен и точен.

Способността да говориш даден език предполага умение да говориш за този език. Подобна „металингвистична“ операция дава възможност за преосмисляне и предефиниране на използвания речников запас. На взаимното допълване на тези две нива – естествен език и метаезик – обръща внимание Нилс Бор: всички конкретни емпирични доказателства трябва да бъдат формулирани на обикновен език, „в който практическата употреба на всяка дума се намира в допълваща позиция спрямо опитите тя да бъде точно дефинирана“4.

Всеки когнитивен опит и класификацията му могат да бъдат предадени на всеки съществуващ език. Там, където има някакъв недостиг, терминологията може да бъде доуточнена или подкрепена със заемки и калки, с неологизми или семантични измествания, а в краен случай – с перифраза. Така например в съвсем младия литературен език на чукчите в Североизточен Сибир „винт“ се изразява като „въртящ се пирон“, „стомана“ като „твърдо желязо“, „калай“ като „тънко желязо“, „креда“ като „сапун за писане“, „часовник“ като „чукащо сърце“. Дори привидно оксиморонни перифрази като „електрическа конска кола“ (Электрическая конка) – първото руско название на трамвая, или „летящ параход“ – коряшкото словосъчетание за „самолет“, просто обозначават електрическия еквивалент на конската кола и летящия еквивалент на парахода и не спъват комуникацията, така както не може да става дума за семантичен „шум“ и неяснота в двойния оксиморон cold beef-and-pork hot dog, „студен кренвирш от телешко и свинско“, чийто буквален превод би бил „студено телешко и свинско горещо куче“.

Отсъствието на дадено граматично средство в целевия език не означава, че е невъзможно понятийната информация в оригинала да бъде преведена в пълнота. Стандартните съюзи „и“ и „или“ напоследък се допълват с нов – „и/или“ – коментиран преди няколко години в остроумната книга „Федерална проза: Как да пишем във и/или за Вашингтон“5. В един от самоедските езици съществува само последният от тези три съюза6. Въпреки разликата в наличните съюзи и трите варианта, разглеждани във „федералната проза“, могат да бъдат преведени ясно както на английски език, така и на въпросния самоедски език. Федерална проза: (1) Джон и Питър, (2) Джон или Питър, (3) Джон и/или Питър ще дойдат. Превод на английски: (3) ще дойдат Джон и Питър или единият от двамата. Превод на самоедски: Джон и/или Питър ще дойдат, (2) Джон и/или Питър, единият ще дойде.

Ако в даден език липсва някоя граматична категория, смисълът ѝ може да бъде предаден с лексикални средства. Двойното число в староруския език – например във формата „брата“ – се превежда с помощта на числително – „двама братя“. По-трудно е преводът да остане верен на оригинала, когато превеждаме на език, в който дадена граматична категория съществува, от език, в който такава категория няма. Когато превеждаме английското изречение „Тя има братя“ на език, в който съществуват различна двойна и множествена форма, сме принудени или сами да изберем измежду две твърдения – „Тя има двама братя“ / „Тя има повече от двама братя“, или да оставим решението на адресата и да кажем „Тя има или двама, или повече от двама братя“. Ако пък превеждаме на английски от език, в който няма категория число на съществителните имена, сме длъжни да изберем между „брат“ или „братя“, или пък да изправим адресата си пред словесно съобщение с два избора: „Тя има или един, или повече от един брат“.

Както съвсем ясно отбелязва Боас, граматичният модел на даден език (а не лексикалният набор) определя кои аспекти на конкретния когнитивен опит трябва задължително да бъдат изразени на дадения език: „Трябва да направим избор между различните аспекти, длъжни сме да изберем или едно, или друго“7. За да преведе коректно английското изречение I hired a worker, на руснака ще му е необходима допълнителна информация: дали действието е завършено или не, и дали работникът е мъж или жена, защото трябва да избере между свършен и несвършен вид на глагола – нанял или нанимал – и между мъжки и женски род на съществителното – работника или работницу. Ако попитам автора на английското изречение дали работникът е бил мъж или жена, въпросът ми може да бъде сметнат за маловажен или нетактичен, докато за руския вариант на същото изречение отговорът на този въпрос е задължителен. От друга страна, какъвто и да е изборът на граматични форми в превода на руски, той няма да отговаря на въпроса дали действието има отражение върху настоящето (have hired) или няма (hired), нито дали въпросният работник е неопределен или конкретен (a worker/the worker). Понеже английският и руският граматичен модел изискват различна информация, се изправяме пред различни двойки избори – по този начин, ако преведем едно и също изречение няколко пъти последователно от английски на руски и обратно, в крайна сметка може изцяло да изгубим първоначалното му съдържание. Сергей Карцевски, един от водещите учени в Женевската лингвистична школа, сравнява тази постепенна загуба с циклична поредица неблагоприятни валутни транзакции. Все пак се приема, че колкото по-богат е контекстът на дадено съобщение, толкова по-малка е загубата на информация.

По същество езиците се различават според това каква информация трябва задължително да предадат, а не по това каква информация биха могли да предадат. Всеки глагол в даден език задължително поставя серия конкретни въпроси, на които може да се даде еднозначен отговор с „да“ или „не“ – например дали въпросното събитие е представено със или без връзка със завършека му; дали разказваното събитие е представено като случващо се преди момента на говоренето или не. Естествено е вниманието на носителите на езика, били те говорещи или слушащи, да е постоянно съсредоточено върху онези елементи, които са задължителни за техния вербален код.

В своята когнитивна функция езикът зависи в минимална степен от граматическите модели, защото дефинирането на нашия опит се намира в допълваща позиция спрямо металингвистичните операции – когнитивното ниво на езика не само допуска, а директно изисква прекодираща интерпретация, т.е. превод. Идеята за неизразима или непреводима когнитивна информация представлява противоречие. Но в шегите, сънищата, заклинанията, накратко в онова, което може да се нарече всекидневна вербална митология, и преди всичко в поезията граматическите категории носят голяма семантична тежест. В такива условия въпросът за превода става много по-оплетен и противоречив.

Дори категория като граматическия род, която често се дава за пример като чисто формална, играе важна роля в митологичните нагласи на дадена езикова общност. В руския език женският род не може да обозначава лице от мъжки пол, нито мъжкият род – да обозначава жени. Подходите към олицетворяването или метафоричната интерпретация на съществителните за неодушевени предмети са предпоставени от рода на съответното съществително. Един експеримент в Московския институт по психология от 1915 г. показва, че руснаците, които поначало имат склонност да одушевяват дните от седмицата, си представят понеделник, вторник и четвъртък като мъже, а сряда, петък и събота като жени, без да си дават сметка, че това разпределение се дължи на мъжкия род на първите три съществителни нарицателни (понедельник, вторник, четверг), спрямо женския род на останалите (среда, пятница, суббота). Фактът, че думата за „петък“ е в мъжки род в някои славянски езици и в женски – в други, е отразен в различните фолклорни традиции на съответните народи и съответно – в различните петъчни ритуали. Широкоразпространеното руско суеверие, че ако на земята падне нож, значи на гости ще идва мъж, а ако падне вилица – ще гостува жена, е резултат от мъжкия граматичен род на думата нож и женския на вилка в руския език. В езици – били те славянски или не – в които думата „ден“ е в мъжки род, а „нощ“ – в женски, поетите описват деня и нощта като влюбени. Руският художник Репин бил озадачен, че немските художници рисуват Греха като жена – защото не си е давал сметка, че в немския език „грях“ е в женски род (die Sündе), докато на руски е в мъжки (грех). По същия начин руското дете, което чете приказки, преведени от немски, с изненада открива, че Смъртта, която несъмнено е жена (на руски смерт, ж.р.), е нарисувана като старец (на немски der Tod, м.р.). „Сестра ми – животът“ – заглавието на стихосбирка от Борис Пастернак, звучи напълно естествено на руски, където „живот“ е в женски род (жизнь), но довежда до отчаяние чешкия поет Йозеф Хора при опита му да преведе това стихотворение, тъй като в чешкия език думата е в мъжки род (život).

Кой е първият въпрос, който възниква в славянската литература още в самото ѝ начало? Колкото и да е странно, затруднението на преводача да запази символиката на граматическите родове и когнитивната ирелевантност на това затруднение, изглежда, е основна тема в първия оригинален старославянски текст – в предговора към превода на Евангелието, направен в началото на шейсетте години на девети век от Константин-Кирил Философ, създателя на славянската писменост, текст, наскоро възстановен и изследван от Андре Ваян8. „Когато гръцкият се превежда на друг език, той невинаги може да бъде пресъздаден идентично, и това се случва с всеки език, който се превежда“ – пише славянският равноапостол. „Съществителни, които на гръцки са в мъжки род, като например ποταμός (река) и αστήρ (звезда), са в женски род на други езици, например рѣка и звѣзда на църковнославянски.“ Според коментара на Ваян това несъответствие заличава символичното отъждествяване на реките с демони и на звездите с ангели в църковнославянския превод на два стиха от евангелието на Матей (7:25 и 2:9). Но на това поетично препятствие свети Константин решително противопоставя предписанието на Дионисий Ареопагит, който настоява да се обръща внимание най-вече на когнитивната стойност (силѣ разуму), а не на самите думи.

В поезията вербалните уравнения се превръщат в градивен принцип на текста. Синтактичните и морфологични категории – корени, афикси, фонеми и техните компоненти (характерни особености) – с две думи всички съставни части на вербалния код – се оспорват, съпоставят, разполагат се в съседски взаимоотношения съгласно принципа на подобието и контраста и носят своя собствено автономно значение. Фонематичното подобие се усеща като семантична връзка. В поетичното изкуство властва каламбурът – или, за да използваме една по-учена и може би по-точна дума, парономазията – и независимо дали тази власт е абсолютна или ограничена, поезията по дефиниция е непреводима. Възможно е само творческо претворяване, било то вътрешноезиково (от една поетична форма – в друга), междуезиково (от един език – в друг), или междусемиотично (от една знакова система – в друга, т.е. от вербално изкуство – в музика, в танц, кино или живопис).

Ако трябва да преведем на английски традиционната формула Traduttore, traditore като The translator is a betrayer („преводачът е предател“), ще лишим италианската римувана епиграма от цялата ѝ параномастична стойност. Така когнитивната нагласа ще ни принуди да изменим този афоризъм в по-ясно формулирано твърдение и да отговорим на въпросите „Преводач на кои съобщения? Предател на кои стойности?“.


  1. Bertrand Russell, “Logical Positivism”, Revue Internationale de Philosophie 4 (1950): 18; срвн. стр. 3.
  2. Срвн. John Dewey, “Pierce’s Theory of Linguistic Signs, Thought and Meaning”, The Journal of Philosophy 43 (1946): 91.
  3. Benjamin Lee Whorf, Language, Thought, and Reality (Cambridge, Mass., 1956), стр. 235.
  4. Niels Bohr, „On the Notions of Causality and Complementarity,“ Dialectica 1 (1948): 317f.
  5. James R. Masterson and Wendell Brooks Phillips, Federal Prose (Chapel Hill, N.C., 1948), стр. 40f.
  6. Срвн. Knut Bergsland, “Finsk-ugrisk og almen språkvitenskap,” Norsk Tidsskrift for Sprogvidenskap 15 (1949): 374f.
  7. Franz Boas, “Language,” General Anthropology (Boston, 1938), стр. 132f.
  8. André Vaillant, “Le Préface de L’Évangeliaire vieux-slave,”Revue des Études Slaves 24 (1948): 5f.

Oще за четене...