In Memoriam Алфредо де Леон
† circa 1954
Без съмнение Леон е искал Отеро да дойде да го види гол и мъртъв под този чаршаф и затова е написал името му върху плика и е сложил в плика писмото, което може би обяснява всичко. Отеро е дошъл и гледа мълчаливо овала на покритото лице като глупава гатанка, но още не отваря писмото, защото иска да си представи какво обяснение щеше да му даде мъртвецът, ако можеше да седне пред него на бюрото му и да разговарят, както са разговаряли толкова пъти. Тъжно спокойствие облагородява лицето на високия мъж с побеляла коса, който не иска да остане, не иска да си тръгне, не иска да приеме, че се чувства предаден. Но точно това чувства. Защото внезапно му се струва, че не са се познавали, че не е направил нищо за Леон, че не е бил, както двамата са се съгласявали толкова пъти, нещо като баща, защо да не кажем приятел. Така или иначе, е дошъл и именно той, а не друг казва:
– Кой би казал,
и чува гласа на госпожа Берта, която го гледа със сухите си небесносини очи на широкото безполово лице, без спомен, нито припряност, и измърморва, че полицейският инспектор ей сега ще дойде и защо не отвори писмото. Но той не го отваря, макар че си представя общия тон на унило оправдание, първите думи за сбогом, изпълнени със съжаление.*
* Съжалявам, че оставям недовършен превода, възложен ми от Къщата. Ще намерите оригинала на масата и сто и трийсетте вече преведени страници.
Само че с това не печелят и нищожна част от онова, което двамата биха спечелили, разговаряйки, и изведнъж го обзема смътното усещане, че всичко е насочено против него, че напоследък животът на Леон е клонял да го превърне в недоумяващ свидетел на смъртта му. Защо Леон?
Не е приятно да седи тук, в тази стая, която не е познавал, до прозореца, процеждащ унизена прашна светлина върху работната маса, където разпознава последния роман на Балард, речника на Куяс, издаден от Апълтън, половин изписан лист, върху който една последна сричка трепти и лудее, и накрая се пръсва в голямо мастилено петно. Без съмнение Леон е сметнал, че така е изпълнил вече задължението си, и наистина, тъжният човек с побеляла коса, който го гледа, не е дошъл да го упрекне за прекъснатата работа, нито да мисли кой ще я продължи. Дойдох, Леон, за да свикна с мисълта за неочакваната ви смърт и да ви помиря със съвестта си.
Внезапно другият е станал загадъчен за него, както той е станал загадъчен за другия, и има мъничко ирония в това, че дори не знае по какъв начин е избрал да се самоубие.
– Отрова – отговаря старицата, която все така седи неподвижно, увита в сиво-черните си вълнени дрехи.
И кръстосва ръце и тихо се моли, без да плаче, нито дори да страда, освен по онзи общ и абстрактен начин, по който толкова неща я натъжават: минаващото време, влагата по стените, дупките по чаршафите и ненужните навици, които съставляват живота ѝ.
В двора – правоъгълник от слънце и простряно пране под редицата балкони с первази от желязна ламарина, откъдето забавно стърчи метличка, поклащайки се сама в облаче прах, един тюрбан шества без притежателка и някакъв старец се показва, поглежда и се изхрачва.
Отеро вижда всичко това в моментна снимка, но друг е образът, който иска да изгради в съзнанието си: изплъзващото се лице, характерът на човека, който повече от десет години е работил за Къщата и за него. Защото никой не може да живее с мъртвите, трябва да ги убиеш в себе си, да ги сведеш до безвреден образ, закотвен в неутралната памет завинаги. Една пружина се задвижва, една завеса се спуска, вече сме ги подложили на съд, произнесли сме присъдата и помазали с прошка и забрава.
Старицата сякаш люлее празното пространство, което очертават ръцете ѝ.
– Винаги плащаше навреме,
Останалото не представлява трудност и се надявам, че Къщата ще намери кой да го направи. За жалост, нямаше как да се съобразя с последните ви забележки.
и споменът за мъртвеца изплува в сухи подробности: колко зле се хранел, какъв шум вдигал нощем, като пишел, как после се разболял, станал тъжен и саможив и вече не искал да излиза от стаята си.
– Накрая полудя.
Отеро почти се усмихва при тази дума. Сега беше лесно да се каже, че накрая Леон е полудял, а и следствието може би щеше да го потвърди. Но никой нямаше да знае от какво е полудял, макар че странностите му бяха пред очите на всички.
През последните месеци например упорстваше да пише на ръка, оправдавайки се с неясни затруднения с пишещата машина, и той му позволи въпреки недоволството на печатницата, така както прие и други неща, защото усещаше, че не са насочени срещу него, че са част от борбата на самоубиеца с нещо необяснимо.
В някое от чекмеджетата на бюрото му сигурно още стои онзи откъснат лист, който беше вмъкнат в последната работа на Леон. На него имаше само една дума – мръсотия, изписана от началото до края с почерк на побъркан човек.
Жената пита кой ще плати разноските по погребението и мъжът отговаря:
– Къщата.
Не можах да откупя пишещата машина, затова този текст, както предишния, ще получите написан на ръка. Постарах се почеркът да е възможно най-ясен и се надявам да не ми се сърдите твърде много предвид обстоятелствата.
– вероятно фирмата, в която Леон е работел.
След като това e изяснено, се чувства по-свободно, слага кърпичка пред очите си и избърсва оскъдно проронени сълзи, отчасти за Леон, който в края на краищата беше беден и не притесняваше, и отчасти за себе си, за всички неща, умрели в нея през толкова години самота и тежък труд между долни и груби хора.
Погледът на Отеро блуждае сред сиви палми в огромен оазис, където камили пият вода. Но има само една палма, повтаряща се до безкрай върху тапетите, само една камила, само една локвичка и лицето на мъртвеца се крие между виещите се клони, гледа го с жадното око на животното и накрая изчезва, оставяйки му досадата от едно намигване, огорчението от една подигравка. Отеро разтърсва глава, за да не се разсейва, да възстанови истинското лице на Леон, огромната му уста, очите му, черни?, докато чува от преддверието гласа на служителя, който звъни по телефона и казва „Съдът“ и затваря, и набира номера, и пита „Съдът ли е?“, и затваря, и се разхожда с ръце на гърба между мрачни закачалки и бронзови саксии.
Спомняте ли си, че преди два месеца имах синузит? Изглеждаше нищо работа, но накрая от болките не можех да спя. Трябваше да повикам лекар и така между лекарства и лечение ми отидоха малкото песо, които ми оставаха.
Може би с постъпката си Леон е искал да каже, че животът му е тежък, и не е лесно да се отрече при вида на стените в стаята му без ни една картина, фланеления костюм за зима и лято, окачен на огледалото в гардероба, мъжете по потник, които чакат реда си пред вратата на банята.
Но чий живот не е тежък и кой, ако не той, е избрал тази грозота, която не обясняваше нищо и която навярно той не е виждал.
Сега може би не е моментът да мисли за тези неща, но какво оправдание би имал, ако в присъствието на смъртта не е така искрен, както е бил винаги. А бил ли е самоубиецът искрен към него? Отеро подозира, че не. Още в самото начало забеляза под привидната жизнерадост онази меланхолична жилка, която изпъкваше като главна черта на характера му. Говореше много и се смееше прекалено, но това беше някакъв злъчен смях, някаква похабена радост, и Отеро често се е питал дали съвсем подмолно, незабележимо дори за Леон, не е имало във всичко това някаква нотка на извратена подигравка, някакво неуловимо задоволство от нещастието.
– Нямаше приятели – казва старицата. – Това уморява.
Затова заложих машината. Мисля, че вече съм ви казвал, но през дванайсетте години, в които работя за Къщата при взаимно удовлетворение, винаги съм се старал да бъда изряден, с някои изключения, които ще посоча по-нататък. Тази работа е първата, която оставям незавършена, искам да кажа, без да стигна до края. Много съжалявам, но не мога повече.
Посетителят вече не я слуша. Поел е по пътищата на някогашни спомени, търсейки изгубения образ на Леон. И го намира вечно прегърбен, дребен, с този вид на птица, която кълве думи по дълги страници, проклинайки коректори, оспорвайки академии, измисляйки граматики. Но все още с едно усмихнато лице, лицето от времето, когато обичаше своята работа.
Беше нужна известна прозорливост, за да види потенциалния преводач в това момче, дошло от една бензиностанция, или беше автосервиз?, с неговия сносен испански и със старателния му английски, проверен чрез писмо. Постепенно откри, че да превеждаш, не е същото като да знаеш два езика: това е трето умение, ново стъпало. А после – най-жестоката от всички тайни, истинския знак на изкуството: да заличиш личността си, да станеш незабележим, да пишеш като друг и никой да не го разбира.
– Не влизай – казва старицата.
Отеро става, взима чашката, която му подава момичето, сяда и отпива от кафето.
Сто и трийсет страници по сто песо на страница са тринайсет хиляди песо. Ще бъдете ли така любезен да ги предадете на госпожа Берта? Десет хиляди песо покриват разходите за пансиона до края на месеца. Боя се, че остатъкът няма да стигне за разноските, които ще възникнат. Може би ако се освободи заложената машина и се продаде, ще се осигури още малко. Много хубава машина, аз много я обичах.
Още един ласкав полъх на отминалото време озарява лицето му: изненадващият жест на Леон в онова утро, когато видя първия си преведен роман. На следващия ден се появи с нова вратовръзка и му подари един екземпляр с посвещение: свидетелство за някаква вродена лоялност. Други преминаха през Къщата, научиха малкото или многото, което знаеха, и си тръгнаха заради няколко песо повече. Но Леон в някои мигове, може би в немалко мигове, е успял да прозре мисията на Къщата, макар и смътно, е доловил каква жертва означава да издаваш книги, да подхранваш мечтите на хората и да градиш за тях една култура дори против тях самите.
Върху нощното шкафче зазвънява будилникът, подскачайки на никеловите си крачета, а до него потрепва една снимка в рамка, безсрамното просташко изображение на някаква девойка, която се тресе от смях, и танцуват заедно с нея роклята на цветя, широките бедра.
– Жени?
– Вече не – и часовникът отговаря с нов пристъп на тревога, снимката – с нов танц и изблик на смях.
Единственият недостатък е пластмасовата клавиатура, защото се изхабява, но мисля, че общо взето, вече не се произвеждат пишещи машини като Ремингтън 1954.
Оставям също няколко книги, макар да не вярвам, че от тях може да се спечели много. Има и други неща, радио, печка. Умолявам ви да уредите подробностите с госпожа Берта. Както знаете, нямам роднини, нито приятели извън Къщата.
Отеро въздиша, открива, изгубен във времето, деня, в който Леон започна да се превръща в друг; гвоздеят в „Алената поредица“, томът от колекцията „Андромеда“ (подредени на единствената лавица като таен календар), когато този човек каза не, забравяйки дори детската гордост, която му вдъхваха неговите творби:
– Обзалагам се, че не знаете колко фиша имам в Националната библиотека? – почти плешивата вече глава е хлътнала между реверите на сакото.
– Колко, Леон?
– Шейсет. Повече от Мануел Галвес.
– Чудесно.
– О, липсват половината.
Или пък:
– Този превод е уникален. Хиляда думи по-малко, отколкото в оригинала.
– Преброили сте ги?
Закачлив смях:
– Една по една.
Много ми е мъчно, че ви причинявам това, че променям в последния момент една толкова сърдечна връзка, в известен смисъл толкова плодотворна. При случилото се с пишещата машина например си помислих, че ако ви поискам малко пари в аванс, Къщата няма да ми откаже. Но през дванайсетте години не съм го правил, представих си, че може би ще ме погледнете по странен начин, че нещо ще се промени между нас, и накрая не се реших.
После – но кога? – някаква скрита пружина се задейства. Трябва да признае, че напоследък не приемаше Леон с удоволствие. Изпълваше кабинета му с проблеми, с въпроси и оплаквания, които понякога изобщо не го засягаха, а се отнасяха до най-общи неща, бомбардировките във Виетнам, негрите от Юга, въпроси, които той не обичаше да обсъжда, въпреки че имаше изградено мнение за тях. Разбира се, в края на краищата Леон се съгласяваше с него, но всъщност не беше трудно да забележи, че е само привидно, и тази престореност предизвикваше гняв и у двамата. Когато си тръгваше, му идеше да измете с една метла цялата тая мръсотия от тъга, от оправдания. Какво ви става, Леон?
– Не знам – с плачлив глас. – Ами светът е пълен с несправедливости.
Последния път вместо Отеро го прие секретарката.
Бих искал да задържите Апълтън за себе си. Изданието е доста старо и доста е ползвано, но нямам с какво друго да засвидетелствам чувствата си към вас. С всекидневно употребяваните предмети човек установява особена връзка. Мисля, че напоследък го знаех почти наизуст и въпреки това не преставах да поглеждам в него, всеки път бях наясно какво ще намеря и кои са думите, които няма смисъл да търся. Може би ще се засмеете, ако ви призная, че буквално разговарях с Mr. Appleton.
Така или иначе, безполезно е да си спомня тази незначителна случка, да я противопоставя на постоянното внимание, което е проявявал за всичко, свързано с Леон, дори за най-обикновени неща:
– Този месец преведохте две книги. Защо не си смените костюма?
Все едно да го помоли да си смени кожата, и Отеро забрави тайното намерение да го покани някой ден на вечеря, да го представи на управителя, да му предложи постоянна работа в Къщата. Отказа се и го остави в неговата апатия, мъглявите му мечти, часовете на бездействие, които пораждат нездрави мисли, и дори му завидя, защото можеше да става когато поиска, да си обяви един ден за почивен, докато той беше погълнат от далечните планове на Къщата. Може би беше сбъркал в добротата си, навярно не биваше да допуска Леон да се изправя сам срещу фантазиите на един интелект, който – нека се съгласим – не беше твърде силен.
Аз казвах например:
– Mr. Appleton, какво значи prairie dog?
– Aranata.
– Аха. А crayfish?
– Същото като crabfish.
– Добре, но какво значи crabfish?
– Cabrajo.
– Как си позволявате1!
– О, не се засягайте. Може да го преведете като bogavante de río.
– Така е добре. Благодаря.
Трудно е обаче да определиш границата на собствените си задължения спрямо другия, да нарушиш неговата свобода, за да му сториш добро. И под какъв предлог? Един-два пъти в месеца Леон идваше, предаваше своя куп страници, получаваше си парите и си тръгваше. Нима можеше да го спре, да му каже, че животът му е сбъркан? В такъв случай не трябваше ли да стори същото спрямо петдесетината служители на Къщата?
Отеро става, прави няколко крачки, поглежда през вратата на преддверието, ослепителна светлина на двора, чува шумовете, които мъртвецът навярно е чувал: метални предмети, кранове на чешма, метли. Сякаш никога не е съществувал и нищо не спира. Супата в тенджерата, щиглецът в своята клетка – тази сърцата песен в гора от ламарини – и гласът на старицата, която казва, че вече е единайсет часа и дано полицейският инспектор скоро пристигне.
Смешно, нали? Човек научава как се казва едно нещо на два езика и дори по други начини на всеки език, а не знае какво е самото нещо.
От областта на зоологията и ботаниката по страниците ми са преминали цели стада загадъчни животни, призрачни растения. Какво ли е bowfin?, се питах, преди да го пусна да плува в река Мисисипи, и си го представях с големи антени всяка със светещ връх, плъзгащ се в подводната мъгла. Как ли пее един chewink?, и чувах как кристални ноти се издигат волно в хилядолетна гора.
За момент посетителят споделя това желание, защото в службата го чакат много неща, да изготвя бюджети и да отговаря на писма и дори един международен разговор, без да брои обяда с Лаура, съпругата му, на която ще се наложи да обясни за случилото се. Но преди това трябва да разбере какъв е бил Леон и защо се е самоубил: преди да дойде полицейският инспектор и да повдигне чаршафа, и да го попита това ли е бил Леон.
Може би тайната е в неговото детство, в стари спомени за унижение и нищета. Не му ли каза веднъж, че не познава родителите си? Може би затова се е почувствал ограбен и вече не е могъл да обикне реда в света. Но освен това случайно неблагополучие, което той безспорно пресилваше, никой не го е ограбвал.
Никога не съм забравял, че целия този нов свят го дължа на вас. Следобедът, в който слязох по стълбите на Къщата, стиснал до гърдите си първата книга, която ми възложихте да преведа, вероятно се е изличил от паметта ви. В моята той е винаги светъл, розов. Спомням си, представяте ли си?, че се боях да не загубя книгата, стисках я с две ръце, а трамвай 48, който се движеше в здрача по улица „Независимост“, ми се струваше по-бавен от всякога: исках колкото се може по-скоро да проникна в новата материя на живота ми. Но дори този квартал с ниски къщи и дълги павирани улици ми изглеждаше за първи път красив.
Къщата винаги е била справедлива към него, понякога щедра. Когато преди две години, без изобщо да е длъжен, реши да даде половин премия само на един от десетте си преводачи, този преводач беше Леон.
Вярно, че напоследък проявяваше някакво странно отвращение, някаква фобия към определен тип произведения – онези, които отначало най-много му харесваха – и дори тайно (и смешно) желание да влияе върху издателската политика на Къщата. Но даже този последен каприз щеше да бъде задоволен: да премине от научната фантастика към поредицата „Жалони на времето“. Една безспорно рискована стъпка за човек със средна култура, придобита стихийно, с много пропуски и заблуди.
Качих се тичешком в стаята си, отворих книгата с твърди корици, с онези листове от ароматна хартия, която по краищата ставаше като бяло-бяло тесто, гъст крем. Спомняте ли си тази книга? Не, едва ли, но в моята памет началото се е запечатало завинаги: „Това, каза Дан О’Хангит, е случаят с един човек, изведен от града, за да бъде убит. Бил е на предната седалка, няма значение на каква кола, и някой, който е седял на задната седалка, го е прострелял в тила и са го изхвърлили в Морнингсайд Парк…“
Да, признавам, че днес звучи глуповато. Самият роман (оня за киноактьора, който убива една жена, разкрила, че е импотентен) изглежда доста слаб от разстоянието на толкова години.
Нищо не помогна. Очевидно Леон така и не разбра какво е реалното му положение в Къщата: най-добре платеният преводач на криминални романи, най-цененият, на когото никога не е отказвана работа дори в най-трудните моменти, когато някои смятаха, че още малко и цялата издателска индустрия ще рухне.
Отеро не е видял кога са дошли мъжете в бяло, които разговарят отвън с двама от обитателите, носилката, опряна на охровата стена в двора, заливана от дъждове, слънца и простряно пране. Служителят, с ръце на гърба, подава нос в стаята и обявява тихо като някаква тайна:
– Вече идва,
Истината е, че оттогава животът ми се промени. Без да се замислям, зарязах гумаджийството, изгорих всички мостове. Шефът, който ме познаваше от дете, не можеше да повярва. Казах, че отивам във вътрешността на страната, трудно беше да им обясня, че вече няма да съм работник, да слагам парчета гума върху дебел слой лепило.
Никога, никога не им бях споменавал за вечерите, които прекарвах в Pitman, месец след месец, година след година. Защо избрах английския, а не стенография или счетоводство? Не знам, това е съдба. Когато се замисля какво ми е коствало да уча, стигам до заключението, че нямам никаква дарба за езици, и това ме изпълва със смътно задоволство, искам да кажа, че всичко съм си го постигнал аз, с помощта на Къщата, естествено.
което е глаголната форма за полицейския инспектор.
Изправен пред неизбежното, Отеро внезапно видя по-ясно нещата. Самоубийството на Леон не беше героичен акт, нито неволен порив. Беше бягството на един посредствен човек, символ на безредието на времената. Озлоблението, безотговорността се бяха вселили у всички; само един слаб човек им се поддаваше така. Другите слагаха спирачки, трошаха, оспорваха реда, поставяха под съмнение ценностите. Разрушителната сила, която Леон е обърнал срещу себе си: това беше метафизическата болест, която съсипваше страната, и за хората, създадени да градят, ставаше все по-трудно да се борят с нея.
Никога повече не съм ги виждал. И днес още, когато минавам по улица „Риоха“, заобикалям, за да не ги срещна, сякаш трябва да се оправдавам за онази лъжа. Понякога съжалявам заради дон Лаутаро, който ми беше като истински баща, това не означава, че ми плащаше добре, просто ме обичаше и почти никога не ми се караше. Но да се махна оттам, си беше напредък във всяко отношение.
Нужно ли е да казвам с какво усърдие, почти с възторженост преведох книгата? Ставах много рано и не спирах, докато не ме повикат за обяд. Сутрин работех на черновка, успокоявайки се непрекъснато с мисълта, че ако е необходимо, мога да правя по две, три, десет черновки; че нито една дума не е окончателна. В полетата отбелязвах възможните варианти за всеки неясен пасаж. Следобед нанасях поправки и преписвах на чисто.
Няма смисъл да си блъска главата. Отеро не иска да се окаже виновен заради някакъв пропуск, проява на неприязън, недоглеждане. И все пак е виновен, и то в най-лошия смисъл, както винаги го упреква Лаура: прекалено добър е, прекалено отстъпчив.
Попаднал в клопка, се гърчи, защитава, възразява. Не че е добър, просто не е трябвало да чака да се измислят човешките отношения, за да се отнася към работещите хора, както заслужават, към онези, които в края на краищата правят възможно да съществува нещо значимо в страната, в Къщата.
Още оттогава е моята връзка с речника, който по това време беше нов-новеничък и с чиста подвързия от картон:
– Mr. Appleton, какво значи scion?
– Vástago.
– А cruor?
Ядосан:
– Cruor значи crúor!
Но какво от това, нали проверявах в него и най-простите думи, дори и да съм сигурен за значението им. Толкова се страхувах да не допусна грешка… Онзи роман на Дороти Причет, онова, откровено казано, много слабо романче, което се продаваше по будките за пет песо, го преведох дума по дума. Само да поясня, че тогава не ми изглеждаше толкова слабо, напротив – непрекъснато намирах в него нови смислови дълбини, още по-големи тънкости в действието.
Но провалихте ли се с Леон, Отеро? Да, с Леон се провалих, трябваше да се намеся, да го смъмря навреме, да не го оставям да върви по този път. Признанието завършва с шумна въздишка и Леон вече не се движи сред хартиените палми, свидетелства за земното му поприще, претоварените връзки на паметта. Време е най-сетне да изпита към него мъничко състрадание, да си спомни колко слаб беше, със скромно потекло, и тогава, изненадана, старицата го чува да казва:
– Прекалено.
Стигнах до убеждението, че госпожа Причет е голяма писателка, е, не толкова, колкото Елъри Куин или Диксън Кар (защото сега аз четях като луд най-добрата криминална литература, която вие ми препоръчвахте), с една дума, вече се ориентирах.
Когато преводът беше готов, отново нанесох поправки и още веднъж го преписах на чисто. Този начин на работа обяснява защо закъснях четирийсет дни, въпреки че работех по дванайсет часа на ден и дори повече, защото понякога се събуждах от сън, за да открия някой, който в главата ми пробваше варианти на някое глаголно време или съгласуване, сливаше две изречения в едно, забавляваше се със смешни неблагозвучия, алитерации, изопачаване на смисъла. Всички мои способности бяха впрегнати в тази работа, която беше нещо повече от прост превод, беше – осъзнах го много по-късно – замяната на един човек с друг човек.
Когато инспекторът пристигна, дори не беше нужно да погледне вещите в стаята. Самите вещи като че ли го погледнаха в онази частица от секундата, в която всичко беше обхванато, включено, описано. Нямаше нужда и да се представя, синьо палто, сива шапка, широко лице, широки мустаци. Просто разпери ръка до бедрото, а Отеро подаде своята.
– От дълго ли чакате?
Странно ли е, че този труд се оказва в края на краищата несъвършен, неестествен, скован заради амбицията да се доведе точността до сърцевината на всяка дума? Аз не можех да го видя, бях възхитен и дори знаех цели изречения наизуст.
Треперех и се потях в деня, когато ви донесох ръкописа. Съдбата ми беше във вашите ръце. Ако отхвърлите труда ми, ме чакаше гумаджийството. В своята невъздържаност си въобразявах, че веднага ще прочетете романа, докато чакам колкото е нужно. Но вие едва му хвърлихте един поглед и го прибрахте в бюрото си.
– Елате след една седмица – казахте.
Каква ужасна седмица! Непрестанно се люшках между най-безумната надежда и най-пълното душевно униние.
– Mr. Appleton, какво означава utter dejection?
– Означава меланхолия, означава униние, означава мъка.
– Не – каза Отеро.
Инспекторът беше току-що избръснат и може би току-що станал от леглото. Под мургавата кожа прозираше розовият цвят на здравето и макар че трите крачки, които направи към леглото с мъртвеца, бяха бързи и точни, в душния въздух на стаята остана диря от умора, от отегчение, от нещо вече виждано и познато.
Дойдох пак. Вие прелиствахте бавно ръкописа на бюрото си. Зърнах с уплаха многобройните поправки със зелено мастило. Вие мълчахте. Сигурно съм пребледнял, защото изведнъж се усмихнахте.
– Не се стряскайте – казахте, подавайки ми купчината наново подредени страници. – Седнете на онази маса. Прегледайте поправките.
Почти всички бяха уместни, някои излишни, за няколко, малко на брой, бих поспорил. Руменина заля лицето ми, научих, че actual не значи актуален, а истински. (Sorry, Mr. Appleton.) Но най-много се срамувах заради безжалостно задрасканите петдесетина бележки под линия, с които моята тревожност беше нашарила текста. В този момент се отказах завинаги от това противно средство.
Въпреки всичко вие видяхте в мен възможности, които никой не би открил. Затова приех без огорчение заключителната забележка, която при други обстоятелства би ме разплакала:
– Трябва да работите повече.
Ръката на инспектора хвана единия край на чаршафа и с едно дръпване откри дребното посиняло голо тяло. Госпожа Берта не отмести поглед, може би защото вече го беше виждала така, когато е идвала да го буди в летни дни, може би защото в своя безполов свят без надежда беше загърбила малките прояви на свян.
Вие подписахте заповедта за плащане: 220 страници по две песо. По-малко от това, което изкарвах за четирийсет дни работа като гумаджия, но беше първият плод на един умствен труд, символът на моето преображение. Когато излязох, носех под мишница втората си книга.
– Unspeakable joy, Mr. Appleton?
– Радостта, която вие изпитвате.
Триста песо отидоха за месечния наем. Сто – за втората вноска за ремингтъна. Залових се настървено за Forty Whacks, онази история за старицата, която убиват с брадва на плажа, спомняте ли си? Почувствах се щастлив, когато на шейсетата страница отгатнах кой е убиецът. Никога не четях предварително превежданата книга: така споделях създаваното напрежение, сливах се с част от автора и в труда ми можеше да има, така да се каже, мъничко вдъхновение. Закъснях с пет дни по-малко и вие сигурно сте се съгласили, че съм се поучил от вашите уроци. Разбира се, занаятът се усвоява само с години и години, години всекидневен труд. Напредъкът е незабележим, все едно покълващо семе на коледното дръвче.
Отеро се сблъскваше накрая с онова, което беше очаквал, и се опита да го понесе спокойно. Когато поиска да отмести поглед, срещна лицето на инспектора.
– Познавахте ли го?
Отеро преглътна слюнка.
Ако се сравнят една днешна страница с друга отпреди месец, разликата не се забелязва, но ако се мериш с онзи, който си бил преди година, възкликваш изумен: Този път съм го извървял аз!
Имаше, разбира се, и по-важни промени. Ръцете ми например изгубиха своята грубост, станаха по-малки, по-чисти. Искам да кажа, че по-лесно ги миех, не беше нужно да се боря с онези следи от киселина, с мазоли и белези от инструменти. Винаги съм бил дребничък, но станах по-фин, по-изтънчен.
При петата книга („Кървавият молитвеник“) се отказах от втората черновка и спестих още пет дена. Вие вече бяхте доволен от мен, макар че не го показвахте заради онази свенливост, която се ражда при най-искреното приятелство, деликатност, на която винаги съм се възхищавал у вас. Колкото до мен, още не бях достигнал заплатата като гумаджия, но постепенно се доближавах.
Междувременно се случи това изключително нещо. Една сутрин ме посрещнахте с особена усмивка, а светлината, която влизаше през прозореца, ви обгръщаше със сияние, беше като бащински ореол.
– Имам нещо за вас – казахте.
– Да – каза.
Инспекторът покри трупа и пътят беше открит за задължителните фрази, които никой не произнесе, утешителните думи, които вече бяха изречени, жестове на ненужна памет.
Веднага разбрах какво е, преструвайки се, че изпитвам същото вълнение, което изпитвах, което щях да изпитам, докато вие пъхнахте ръка в чекмеджето на бюрото и с три движения, които изглеждаха отрепетирани, поднесохте пред очите ми лъскавата яркочервена корица от картон на „Смъртоносна луна“, първата ми творба, тоест първия ми превод. Поех я, както се приема нещо свещено.
– Погледнете вътре – казахте.
– Вътре – като светкавица.
Превод на испански
от Л. Д. С.
което бях аз, само с три букви и с 6 пункта, но аз, Леон де Санктис, за когото линотипът беше отлял веднъж, а печатната машина повторила десет хиляди пъти, както десет хиляди пъти бият камбаните в празничен ведър ден, аз, аз… Слязох в салона за продажби. Пет бройки ми струваха 15 песо с отстъпката: имах нужда да показвам, да подарявам, да посвещавам. Една беше за вас. Вечерта купих бутилка кубински ром и за първи път през живота си се напих, докато си четях на глас най-драматичните пасажи от „Смъртоносна луна“. На сутринта не можах да си спомня в кой момент съм написал на един от екземплярите „на мама“.
Леон вече не помръдваше. Пружината се беше задвижила, завесата беше спусната, изображението готово за архива. Беше тъжно изображение, но в него имаше някаква умиротвореност, каквато му липсваше приживе.
Положението ми малко се подобри. От стая за три песо минах в стая за две. Но не липсваха трудности. На другите им пречеше шумът от пишещата машина, особено вечер. Повечето бяха и са работници, както може би ще се убедите. Така и не се сприятелих с тях: напомняха ми за моето минало, а и предполагам, че ме гледаха със завист.
През май 1956-а успях да преведа за петнайсет дни един роман от 300 страници. Цената се беше увеличила на шест песо за страница. За съжаление, пансионът беше станал три пъти по-скъп. Добрите намерения на Къщата винаги са били обезсилвани от инфлацията, демагогията, революциите.
Но аз бях млад и все още изпълнен с въодушевление. Всеки месец излизаше по една от моите книги и сега се изписваше цялото ми име като преводач. Когато се появи за първи път в една бележка в Ла Пренса, радостта ми нямаше граници. Пазя тази изрезка и многото след нея. Според тези свидетелства преводите ми бяха правилни, добри, верни, отлични, един дори великолепен. Вярно е и че в други случаи изобщо не ме споменаваха или ме упрекваха в неточност, неравност, немарливост в зависимост от изменчивото настроение на критиката.
Отеро се сбогува, преди да си тръгне. В последния момент се сети за плика в джоба му.
– Има едно писмо – каза. – Може би вие…
Да си призная ли, че се поддадох на суетата? Сравнявах се с други преводачи, четях ги със зорко око, проверявах на каква възраст са, броя произведения. Помня имената им: Марио Кале, М. Алинян, Аурора Бернардес. По-лошите от мен отхвърлях завинаги. Другите си обещавах да надмина с времето, с търпение. Понякога въображението ми ме отвеждаше далеч: мечтаех да се състезавам с Рикардо Баеса, въпреки че се занимавахме с различни жанрове, но накрая се примирих и го оставих сам в старата му слава. Започнах да чета други неща. Открих Колридж, Кийтс, Шекспир. Може би така и не ги разбрах напълно, но някои редове останаха запечатани в паметта ми завинаги:
The blood is hot that must be cooled for this.
Или:
The very music of the name has gone.
Когато ви помолих да се пробвам в други поредици на Къщата, вие отказахте: въпреки че се плаща по-малко, криминални романи се превеждат по-трудно, отколкото научни или исторически съчинения. Скритата похвала в това разсъждение ме утеши за известно време. Промяната, настъпила през тези четири години беше вече впечатляваща, окончателна. Упорити болки в главата ме принудиха да посетя очен лекар. Като се видях с очила, се замислих за автосервиза на дон Лаутаро.
Но за инспектора беше достатъчно това, което покойният Леон де Санктис е написал и подписал за съдията.
Най-голямата промяна обаче беше вътрешна. Някаква леност, някаква досада ме обземаше коварно. Дори самият аз не можех да я забележа в нижещите се дни, бавна като еднообразно сипещия се пясък в старинните часовници. Човек не е ли ужасен часовник, който страда с времето? Никой около мен не можа да вникне в истинската природа на моя труд. Вече бях придобил онова умение, което ми позволяваше да превеждам по пет страници на час, стигаха ми четири часа на ден, за да преживявам. Смятаха ме за лентяй, облагодетелстван, те, които боравят с подемни кранове, бетонобъркачки, тежести. Не знаеха какво е да се чувстваш обсебен от някой, който често пъти се оказва глупак: чак сега се осмелявам да произнеса тази дума; да заемеш главата си на някой непознат и да си я върнеш, когато е изхабена, празна, без ни една мисъл, безполезна до края на деня. Те заемаха ръцете си, аз си давах под наем душата. Китайците имат един любопитен израз за слуга. Наричат го юнжен, използван човек. Оплаквам ли се? Не. Вие винаги сте ми оказвали помощ, Къщата никога не е проявявала и най-малката несправедливост към мен.
Вината вероятно е у мен, в тази болезнена склонност към самота, която имам от дете, повлияна може би от това, че не познавах родителите си, от грозотата ми, от моята свитост. Тук стигам до една мъчителна тема – връзката ми с жените.
– Това остава за вас – каза.
Мисля, че им изглеждам отвратителен, и се страхувам да не ме отблъснат. Не се приближавам до тях и така минават месеци, години на въздържание, желая ги и ги ненавиждам. В състояние съм да вървя няколко пресечки след някоя девойка, събирайки кураж да я заговоря, но когато застана до нея, отминавам с наведена глава. Веднъж се реших, бях отчаян. Тя се обърна (не мога да забравя лицето ѝ) и просто ми каза „Идиот“. Дори не беше красива, не беше никаква, но можеше да ме нарече идиот. Преди три години се запознах със Селия. Дъждът ни събра една вечер в един вход. Тя заговори. Глупаво е, но веднага се влюбих. Когато дъждът спря, я доведох в стаята си и на следващия ден уредих да остане. Една седмица всичко вървеше добре. А после ѝ омръзна, изневеряваше ми с всеки дори вкъщи. Един ден си тръгна, без да ми каже нищо. Това е най-близкото до любовта, за което мога да си спомня.
Често съм спорил с вас дали с падането на перонизма изчезна увлечението по криминалните романи. Толкова хубави поредици! „Следи“, „Бягство“, „Оранжева поредица“: пометени от научната фантастика. Къщата, както винаги далновидна, създаде поредицата „Андромеда“. Сега нашите богове се казваха Стърджън, Кларк, Бредбъри. Отначало се върна някогашният ми интерес. После беше пак същото. Разхождайки се из пейзажите на Ганимед, в унисон с Червеното петно на Юпитер, виждах безцветния призрак на своята стая.
Не знам в кой момент започнах да се разсейвам, да прескачам думи, после цели фрази. Преодолявах всяка трудност, като я пропусках. Веднъж изгубих половин кòла от роман на Азимов. Знаете ли какво направих? Измислих си я от началото до края. Никой не забеляза. Заради тази случка си въобразих, че и аз мога да пиша. Вие с право ме разубедихте. Пресметнах колко време ще ми трябва да напиша един роман и колко ще получа за него: по-добре си бях като преводач. След това започнах да шмекерувам, по страниците ми имаше все повече интервали, по-малко редове, вече не си правех труда да нанасям поправки. Mr. Appleton ме гледаше тъжно от един ъгъл. Сега не го отварях почти никога.
– What is the metre of the dictionary?
– Това не е въпрос.
Тук може би вие очаквате някакво впечатляващо разкритие, някакво обяснение за това, което ще направя, след като завърша това писмо. Е, добре, това е всичко. Самотен съм, уморен съм, не съм от полза на никого и от това, което правя, също няма полза. Живях, увековечавайки на испански същинския род на идиотите, отличителната хромозома на глупостта. В не едно отношение съм по-зле, отколкото когато започнах. Имам един костюм и един чифт обувки, както тогава, и дванайсет години повече. През това време съм превел за Къщата сто и трийсет книги, всяка с 80 000 думи, с по шест букви на дума. Това са шейсет милиона удара по клавишите. Сега разбирам защо клавиатурата е изхабена, всеки клавиш – хлътнал, всяка буква – изтрита. Шейсет милиона удара са прекалено много дори за един добър ремингтън. Поглеждам пръстите си изумен.
- Cabrajo е остаряла дума, синоним на bogavante (морски рак), която на героя вероятно му звучи почти като carajo (вулг. пенис, дума, на испански употребявана и като псувня). – Б. пр.↩