В интервю пред World Literature Today преводачката от арабски на английски Ясмин Сийл казва: „Преводаческата бележка процъфтява“. Издания като литературния журнал Exchanges1, списанието с български корени Third Wheel, сайтът Reading in Translation и др. охотно приемат т.нар. translator’s notes, за да допълват преводите, които публикуват. Живият интерес на част от чуждоезичния свят към преживяването на преводача естествено ме кара да се питам: имаме ли аналог в българската преводна литература?
За разлика от предговорите и послесловите, които се занимават най-вече със сюжета, темите и мотивите на оригиналния текст, тоест с литературата в по-общ план, преводаческите бележки2 обръщат поглед и към превода и неговите особености, а защо не и към самия преводач и съпътстващите го в процеса премеждия и колебания. Можем да разглеждаме бележката като смесица между въведение в контекста и рефлексия върху превода. В унисон със световната тенденция преводачът да се мисли и като автор намирам за ценно да имаме отделно място, където да чуваме именно неговия глас.
Трябва ли ни отделен жанр за това? Аз твърдя, че ни трябва. Преводаческата бележка е поливалентен текст, който надхвърля преводаческите перитекстове (към които можем да числим предговора, послеслова и бележките под линия), макар и да прилича по малко на тях. Но предговорът и послесловът в класическия им вид: а) незадължително се пишат от преводача; б) често не включват почти нищо конкретно за превода; и в) на български вървят с определени тежести. Преди 1989 г. предговорите и послесловите са обичаен книжен реквизит. Да приемем, че основната цел на тези текстове е била просвещенска – социализмът изгражда нов човек, а перитекстовете са посветени на това да научат този нов човек как да възприема света. Една от целите им е била да успокоят властта, че заглавията не прокарват „подривни“ и „съмнителни“ идеи, а упадъчното западно влияние не просто не фигурира в тях, ами освен това е и остро разкритикувано3. Далеч съм от мисълта, че всички предговори и послеслови са така редукционистки, но стремежът към авторитетност и авторитарност води до това, че част от българските читатели и до ден днешен изпитват известна неприязън към перитекстовете, защото ги свързват с готови решения.
Можем да приведем редица примери, които от дистанцията на времето изглеждат тенденциозни и вредни. Съществуват обаче и текстове, например предговорът на Клео Протохристова към „Девет разказа“ на Селинджър, предговорите на Димитри Иванов, Вера Ганчева и др., които и до днес са ценени от редица читатели.
В някои български издания предговорите и послесловите се явяват хибридни текстове, в които преводаческият глас се чува доста ясно. Добър пример за смесица между предговор и преводаческа бележка е текстът на Яна Букова към „100 + 1 фрагмента“ на Сафо. Този обширен и многопластов материал има заглавие, но няма жанров етикет. В изследователската прецизност се виждат много ясно преводачката и нейният личен интерес, мотивацията и отношението към древногръцката поетеса. Част от текста се явяват и някои по-съществени коментари, свързани с преводаческия подход. Лично аз бих агитирала те да бъдат изведени самостоятелно, под формата на преводаческа бележка – като реверанс към читателя, който може би няма да е изкушен от предговорна студия, но би искал да чуе някои позиции на преводача.
Впрочем интересен е въпросът дали е по-уместно преводаческата бележка да е перитекст (паратекст вътре в книгата) или епитекст (паратекст извън книгата).
Понеже не изисква едновременност с издаването на превода, епитекстът позволява преводачът да се отдели от книгата, което пък дава хоризонт и нови хрумки. Бихме могли да предположим, че осигурява и по-добра видимост на преводача – един перитекст лесно се пренебрегва в книжното тяло, докато епитекстът обикновено е онлайн, което го прави по-достъпен и му дава повече разгласа – например през споделяния в социални канали.
От друга страна, перитекстът стои заедно с превода, към който принадлежи. Има смисъл двете да вървят в комплект – първо, така изкушеният читател веднага може да посегне към бележката, вместо да я търси другаде (където тя може изобщо да не съществува), и второ, все пак настоявам, че говорим за бележка, тоест за материал, който оказва по-голямо въздействие и има по-голям смисъл, когато върви редом до превода, който допълва. Докато един епитекст може да добие размерите на студия, перитекстът е по-компактен. И двете искат да извоюват достойна позиция за преводача. В България сме свикнали да четем повече епитекстове, но сякаш по-скоро по навик, отколкото по предимство.
Наред с куп други промени в българското книгоиздаване от 1989 г. насам, днес перитекстове се поместват доста по-обрано. Предположението, че липсва финансов ресурс или поне че предвиденият читателски интерес не оправдава разхода, едва ли е много далеч от реалността.
За да си отговоря на въпроса има ли смисъл от преводаческата бележка, се допитвам до трите най-важни звена по веригата: читател, издател и преводач.
Какво мислят читателите
Първо решавам да проверя дали читателският интерес действително е слаб. Резултатът от изследването може и да няма кой знае каква статистическа значимост, но все пак, тъй като отговорите са разнообразни, мисля, че ще послужи адекватно на настоящата статия. Сондаж на настроенията в популярна фейсбук група за четене показва, че читателите по-скоро одобряват наличието на преводачески перитекстове (предговор и послеслов). Намират ги за полезни, образователни, контекстуализиращи и пр. Част от отговорилите предпочитат да ги четат, след като завършат книгата, защото се притесняват да не им бъде разкрито нещо от сюжета.
Що се отнася до преводаческите бележки, вълненията са малко по-обрани. Част от анкетираните бъркат преводаческата бележка с (преводаческа) бележка под линия – разбираемо, предвид че на практика преводаческата бележка като отделно изведен текст почти не съществува в България. Има и категорични читатели, които казват, че не им дреме много-много за драмите на преводача. Уважавам тази гледна точка, но дълбоко вярвам, че силата на перитекста е в това, кой го пише. Мнозина от анкетираните цитираха текстове и конкретните им автори. Това ме навежда на мисълта, че водещото е умението дотолкова да въвлечеш читателя в преводния текст, че той да остане с него задълго след прочита.
Какво мислят издателите
Невена Дишлиева-Кръстева от ICU казва: „Вярвам в смислените паратекстове – написани с мярка, с отношение, с познаване на книгата и с уважение към читателя“.
„Послесловите при нас обикновено са преводачески […]. В своите текстове [преводачите] най-често споделят етапи от процеса на работа върху превода, особености на конкретната книга, а когато е необходимо – хвърлят светлина върху малко познати реалии. Тези текстове правят видим един труд, който обикновено остава скрит, и показват, че преводът е огромна интелектуална, емоционална и културна работа.“
„Забележителни са текстовете на Крум [Крумов] към преведените от него книги на Олга Токарчук, например най-наскоро – към „Книгите на Яков“, която заслужава не просто преводачески послеслов, а цяла преводаческа монография. Тази връзка автор-преводач, когато надхвърля тесните рамки на текста, дава една допълнителна плътност на превода и се надявам това да прави впечатление и да отличава добрия от истински вдъхновения превод.“
Гергана Димитрова от Лист има по-различна позиция: „Преводаческите решения не са достатъчно интересни за читателите според мен, затова отделен текст не смятам, че е необходим, но пък ако има предговор или следговор би било хубаво тези казуси [предизвикателствата пред преводача – б.а.] да бъдат част от него. Зависи от книгата, разбира се. Някои книги имат нужда от много повече преводачески усилия и окончателният текст може на пръв поглед да не прилича на изходния – срещали сме в такива ситуации читателски мнения как преводача не го бива и еди-коя си дума не означава това, и тогава би могло преводачите да обяснят някои свои решения. От една страна, не ми се струва редно да подценяваме читателите като цяло, но от друга, не е честно да оставяме преводачите в ръцете на лаици, които обичат да показват колко знаят“.
Даря Хараланова от Аквариус споделя: „Един паратекст може да добави още стойност към [превода]. Предговор например, в който авторът се обръща директно към читателя. А защо не и от преводача, ако оригиналният текст е белязан с интертекстуалност, съдържа непредаваема игра на думи, изобщо – неразрешими или разрешими с компромис преводачески казуси. Ето защо аз лично не бих намерила за ненужно или нелепо и книгите за по-широка публика да бъдат придружени от бележка на преводача, стига да е налице причина за нея“.
„Освен че може да се спре на темата, жанра, художествените особености и пр. на книгата, в разгърнатата си бележка преводачът има свободата да опише и обоснове своята преводаческа концепция, своите дилеми, избрания регистър, решенията си в случаите на непреводимост, на странност на изказа, превода на понятия без намерен до момента еквивалент на приемащия език и т.н. – тук може да изброяваме безкрай.
Аз лично съжалявам, че досега не съм съпровождала преводите си с такава бележка.“
Какво мислят преводачите
Когато отворих читателската дискусия, спомената по-горе, в една книжна група, преводачката Рада Ганкова ми сподели, че е писала именно преводачески бележки за няколко от своите преводи (една от тях може да прочетете тук) – между другото, „по почин“ на текстовете на Крум Крумов в изданията на Олга Токарчук. Бележка, която говори за книгата, но сякаш повече за преживяването на преводача с книгата. Текст, който ще ни каже защо и как изобщо заглавието излиза на български, какви предизвикателства – не само езикови – е имало пред превеждащия.
В преводаческата бележка следва да ни интересува личното преживяване на преводача, а не само предизвикателствата в регистъра. Това е текст, който дори ще посмее да се отдалечи от превода и литературата, за да ни разкаже история едновременно за книгата и за всичко извън нея.
Рада Ганкова казва още, че започва да пише преводачески бележки, освен за да даде контекст, и защото допуска, че читателите може да имат въпроси и дори възражения към определени решения. Държи да обясни. Намира, че текстовете ѝ са именно отделен жанр, място, на което да аргументира преводаческите си избори и да увери скептиците, че зад тях стои сериозен допълнителен ресурс. Говорим си, че преводаческата бележка не е нишова, а има полза и при по-комерсиални4 издания. Всъщност там залогът е дори по-висок, именно заради по-широката публика.
Стефан Русинов споделя, че „такива преводачески бележки за превода имат място в книгата (и още повече извън нея), не само защото те биха задоволили сравнително масовото любопитство относно междуезиковите различия, а най-вече защото те неизбежно измъкват читателя от могъщата илюзия, че чете нещо еквивалентно на оригинал. Стига преводачът да се е измъкнал от илюзията, че създава нещо еквивалентно на оригинал, той може да заяви конкретни компромиси и загуби, да сподели колебанията и терзанията си, да признае какво си е позволил и къде се е провалил, да обясни защо е платил еди-каква си цена. А ако все пак не е готов да се постави в такава уязвима позиция и не е склонен да използва дискурса на неизбежния провал, поне да разкрие някои дилеми и да представи решенията си като възможни, но не единствени, както например в чудесния послеслов на Даринка Кирчева към „Край никой път“ на Мия Коту“.
Надежда Радулова дава малко по-различна гледна точка: „Аз съм малко скептична към усилването на този тип видимост на преводачите – бележки, имена на кориците, коментари в рамките на самото издание, фокусирани върху превода и пр. И не защото смятам, че не е справедливо и заслужено, а защото често издателите и изобщо ангажираните институции си измиват ръцете с този факт и продължават да не повишават тарифи, да не предприемат нищо във връзка със законовото уреждане на преводаческите права и пр. А всички тези неща трябва да вървят заедно. „Голата“ видимост на преводачите няма особен смисъл и дори е проява на лицемерие“.
Иска ми се да гледаме на преводаческата бележка като контрапункт на голата видимост, като на една плътна, достойна видимост. Потенциалът на преводаческата бележка е да извади преводача и неговия процес на показ, да го заяви по-красноречиво от името му на корицата – важен, но сам по себе си недостатъчен жест. За разлика от бележката под линия, преводаческата бележка ми се струва по-интригуваща и незаобиколима. Читателят може слабо да се интересува кой е преводачът, може изобщо да не разпознава името му, ако ще то да е видно на корицата. Но една добре написана бележка може да създаде връзка, близост и уважение.
Разбира се, неизбежно е допускането, че този жанр може да представлява интерес предимно за самите преводачи, но и така е добре, защото тогава пък би била акт на свързване в една по-скоро не съвсем добре скрепена гилдия (поне у нас). Но ми се ще да вярвам, че тя ще бъде интересна за всеки, който е поне малко изкушен от превода. Преводаческата бележка може, освен да създаде контекст, да всее солидарност; защо не и да оформи една обща преводаческа памет, тъй както добрите критически рецензии (също жанр, за който все се борим) формират памет за литературата.
Надявам се настоящият материал да е събудил любопитството ви към преводаческата бележка. Ако е така, пишете на любимите си преводачи и издатели, агитирайте ги да поместват повече такива текстове. Дотогава една последна, но много гореща препоръка: думите на Крум Крумов към преводите му на „Книгите на Яков“ и „Емпузион“ на Олга Токарчук. Тъкмо така си представям преводаческата бележка – текст, в който усещам през какво е минал преводачът не само на езиково, но и на човешко ниво. Текст, който ме връща към приписките в полетата на старите български ръкописи – бележки, които писачите, купувачите или читателите са оставяли в полето. Освен че са извор на исторически сведения, те често изразяват благодарност, съжаление и признания, например „Купих книгата и дадох за нея позлатените попадиини си обеци“ или „беше много жега и дойде мушица да ми изпие мастилцето“.
Изобщо търся текст, който отваря пространство за едно споделено четене, не само защото преводачът е първопроходец читател на историята, която държим в ръце. Сещам се за онази философска загадка – ако дърво падне в гората, но няма никой наоколо да го чуе, то издава ли звук? Ако четем превод, но не можем да чуем преводача, няма ли да ни е твърде самотно? Не е ли целта на четенето никога да не сме сами?
- Издание на Университета в Айова, който предлага една от най-реномираните програми за художествен превод в света.↩
- Нарочно избягвам понятието „бележка на преводача“, която отвежда към бележка под линия или в края на книгата, обикновено е доста по-кратка, и се занимава с един конкретен (преводачески) проблем.↩
- Ето колко е рязък например послесловът на филмовия критик Атанас Свиленов към „Знахар“ на Тадеуш Доленга-Мостович: „При цялата ѝ ограниченост в социалното звучене, което не ѝ позволява да достигне до обобщение за класовата непримиримост и обществените взаимоотношения в тогавашна Полша, книгата все пак загатва за експлоататорската същност на буржоазната върхушка, за егоизма ѝ, за моралната ѝ нестабилност“.↩
- Казано в най-неутралния смисъл на думата и с цялото ми уважение и обич към всяка книга.↩