Колко чуждост може да понесе художественият превод?

Вариант на този текст е публикуван на немски език под заглавие Profaxen und andere Faxen oder: Wie viel Verfremdung verträgt die literarische Übersetzung. В сборника: Traditionen, Herausforderungen und Perspektiven in der germanistischen Lehre und Forschung. 90 Jahre Germanistik an der St.-Kliment-Ochridski-Universität. Sofia: Universitätsverlag 2015, с. 621-634.


На подобна тема преди повече от десет години изнесох в Гьотинген доклад1 на конференция на Сдружението по интеркултурна германистика. Имах огромни надежди и очаквания от тази конференция; заедно с колега от Индия трябваше да модерираме секцията по художествен превод, бяха заявени изключитено интересни доклади, ако можеше да се вярва на изпратените резюмета и на заглавията, напр. Градеж на интеркултурни мостове в практиката на художествения превод или Преводът като Qantara на разбирателството. Мислех си, че моят доклад много добре ще се съчетае с така формулираните проблеми. Защото мост, Brücke, bridge, и Qantara (арабската дума за мост) предполагат наличието на два бряга, на които вирее различна растителност и веят различни ветрове, ако се изразим с прочутата метафора на Якоб Грим2. Можеше следователно да се очаква, че в дискусиите ще става въпрос за пренасянето, респ. запазването, на чуждостта като база за разбирателство. Но се оказа, че мнозина от колегите схващат „моста“ не като възможност за среща и общуване, а като възможност за „завладяване“ на отсрещния бряг (този път с метафората на Ницше3). В един от докладите ставаше дума за превода на турски език на роман от босненския писател Джевад Карахасан, който предстоеше да бъде направен не от босненския оригинал, а от немския превод (Der nächtliche Rat). Авторката на доклада и преводачка на романа възнамеряваше да заличи от немския превод всички очуждявания (тя говореше за запазени чужди лични и местни имена) и да създаде за турския читател текст, който напълно съответства на неговия хоризонт на очакване, т.е. текстът трябвало да създава впечатлението, че действието се развива на турска територия и че живеещите там (мюсюлмани) са турци, носещи познати турски имена. Тук няма да се спирам на провалилата се дискусия след този доклад. За мен тя по много мъчителен начин потвърди факта, че очуждяващият превод не е особено популярен, за да не кажа изобщо не е познат в някои езикови и културни общности: там продължават да „завладяват“, когато превеждат, и то с най-чистата съвест на imperium Romanum (отново с метафора от Ницше). Очевидно е, че и до ден днешен привържениците на схващането, че истинският превод е прозрачен и не препречва светлината на оригинала4, не са многобройни; очевидно не е вярно и предположението на Ортега и Гасет, че читателите на една страна няма да оценят в превода познатия им стил на родния език, защото в творбите на собствената си литература те имат достатъчно образци за него5.

Живеем във време, в което често се говори за необходимостта да се ценят различията, да се разглежда чуждото като обогатяване и шанс, а не като риск и като нещо смущаващо: понятия като многообразие, различия, другост са често срещани клишета. През последните десетилетия чуждото, респ. чуждостта, се превърнаха в централна тема не само на културологията, психологията, социологията и философията, но и на литературознанието и езикознанието, за преводознанието те винаги са били в центъра на вниманието. Публикациите по тази проблематика са необозрими. Но в практиката на превода сякаш почти нищо не се е променило – както по света, така и у нас, – откакто романът на Виктор Юго Notre-Dame de Paris на български е преведен под заглавие Парижката Света Богородица; откакто Undine на Фридрих де ла Мот-Фуке се е превърнала в русалка. Очевидно е, че изискването към литературния превод „за аналогия в художественото оформяне като мярка за еквивалентност“, от една страна, и съобразяването със спецификата на изходния текст, тоест запазването на чуждостта, от друга, трудно могат да бъдат съчетани6. И изискването на Ханс Вермер при превод изходният текст да се „имитира“ на колкото е възможно повече нива в съответствие с поставената пред превода цел и с жанровата и индивидуална специфика на текста7 също е трудно изпълнимо. Макар преводачите невинаги да са плахи хора, които натикват превеждания автор в затвора на нормалния език8. Но всеки преводач познава тази ситуация: от едната страна е чуждият текст с всички негови „чуждости“, които според своя хоризонт преводачът разбира по един или друг начин, от друга страна е местният читател, чийто хоризонт на очакване със сигурност не съвпада с този на преводача. Едва ли ще му бъде от голямата полза и въведеното от Кристиане Норд понятие „лоялност“, схващано като съобразяване едновременно и с автора, и с читателя9. Тази двойна лоялност е задачата на преводача, която той трябва да решава като „слуга на двама господари“ в диапазона между чуждото и родното. Ако решим да се опитаме да запазим чуждостта, трябва да имаме предвид, че принципът на очуждяването никога не може да бъде спазен последователно на всички нива на текста. На практика преводачът постоянно лавира и балансира в полето между двата полюса и преценява кои елементи от текста са съществени и да ги преведе очуждяващо, доколкото това е възможно със средствата на родния му език.

В зависимост от характеристиките на текста и на неговия контекст са възможни различни видове чуждост и съответно различни степени на очуждяване при превода. Ще илюстрирам разсъжденията си с един откъс от Die Harzreise („Пътуване по Харц“) на Хайнрих Хайне, който съществува в три превода от годините 1929 (Панайот Чинков10), 1956 (Любомир Огнянов11) и 1972 (Димитър Стоевски12).

Като очаквана чуждост в този текст на първо място се възприемат собствените имена. Harz, Göttingen, Hannover принадлежат към хоризонта на очакване за българския читател, когато той има пред себе си превод от немски, така че те не представляват проблем за превода (понякога възникват единствено проблеми на транскрипцията, респ. транслитерацията, на чуждите имена на кирилица). Лайне, името на реката, на която е разположен градът Гьотинген, е ясно от контекста, но веднага след него се появява личното име Лудер, което и тримата преводачи са обяснили под линия, че става въпрос за гьотингенски студент, който бил известен с физическата си сила. Не съм сигурна, че подобни обяснения под линия са допустими и приемливи в художествен текст, но за това ще стане дума по-долу. 

При описанието на чужд град реалиите са част от очакваната чуждост. Но невинаги е възможно да се заемат чуждите названия, както това правим при собствените имена: реалиите трябва да бъдат преведени. Проблеми възникват например при историзми от типа на Sternwarte и Karzer. Ако като съответствие на Sternwarte се използва не историческо понятие, а модерното название обсерватория, се заличава историческия фон и се налага нежелателна модернизация на контекста. На български език съществува архаичната дума звездобройница, която би била прекрасно съответствие за Sternwarte в ироничния контекст на „Пътни картини“. Но това съответствие не е използвано в нито един от съществуващите преводи. И при превода на Karzer настъпват нежелателни семантични отмествания: немската дума Karzer означава според тълковния речник Duden „помещение за арести в университети и гимназии“ и принадлежи към семантичното поле на академичното; противопоставянето на всекидневност и възвишеност Хайне въвежда още с първото изречение на текста чрез Würste und Universität (наденички и университет). В български език думата карцер е заета от немски език, но има смисъл на „помещение за затваряне на провинили се в затвор или казарма“. Бихме могли на български да добавим определението университески карцер, така би се получил и допълнителен ефект на остранностяване напълно в духа на хайневата ирония. Но в нито един от преводите това не е направено. При превода на реалията Ratskeller, която е част от тематичната верига на наденичките, също възниква проблем от гледна точка на чуждостта: в германската всекидневна култура Ratskeller има статут на институция, в сутерена на всяко кметство (Rathaus) има Ratskeller, тоест това е културно специфично явление, за което в други култури няма съответствие; всяко описание или уподобяване на местните обичаи би разрушило „локалния колорит“ на оригинала. Ако се използва само съответствието за Keller – изба, това води до нежелателни асоциации и съответно семинтично отместване, тъй като в езиковото съзнание на българина изба се свързва с вино, а не с бира, тоест изба става несъвместимо със следващото изречение: където бирата е много добра. Бихме могли да въведем едно очуждяващо решение, като заемем немската дума ратскелер: щом можем да ходим на таверна, пицария и айриш пъб, защо да не можем да ходим и на ратскелер? Но дали подобно очуждяване е съвместимо с ироничния тон на хайневия текст? Възможно е, разбира се, да се избере и неутрализиращ вариант – общинска пивница, както е постъпил Панайот Чинков през 1929 г.

Целият текст на „Пътуване по Харц“ е изграден с помощта на различни разновидности на хумор и ирония. Наличието на контрасти и съвместяването на несъвместими явления са еднозначни сигнали за проява на ирония. Поредицата от иронични контрасти започва със зевгмата в първото изречение: Die Stadt Göttingen, berühmt durch ihre Würste und Universität… Изброявания като цитираното по-долу илюстрират обръщането на йерархията между важно и маловажно, за сблъсък между всекидневното и възвишеното, между патетичното и тривиалното13:

… war schon vollständig eingerichtet mit Schnurren, Pudeln, Dissertationen, Teedansants, Wäscherinnen, Kompendien, Taubenbraten, Guelfenorden, PromotionskutschenPfeifenköpfen, Hofräten, Justizräten, RelegationsrätenProfaxen und anderen Faxen.14

… и беше вече напълно снабден с шнури, пудели15, дисертации, thedansants, перачки, компендии, печени гълъби, гвелфски ордени, промоционни каляски, лули, придворни съветници, правни съветници, релегационни съветници, профакси16 и други факси. (Чинков)

… и беше вече напълно обзаведен с университетски нощни пазачи и надзиратели, с дисертации, чайове с танци, перачки, компендиуми17, печени гълъби, гвелфски ордени, промоционни карети, лули, придворни съветници, юридически съветници, релегационни съветници, професори и разни други профанесори. (Огнянов)

… и беше напълно обзаведен с нощни пазачи, университетски надзорници, дисертации, Teedansants18, перачки, наръчници, печени гълъби, гвелфски ордени, файтони за тържествения акт при получаване на докторско звание, глави за лули, придворни съветници, съдебни съветници, съветници при изключване от университета, профани и други хайвани. (Стоевски)

Иронията в това изброяване еднозначно е проява на чуждост, която обаче се гради върху разбираемостта на отделните названия, които също носят висока степен на чуждост. Schnurren и Pudeln в студентския жаргон от времето на Хайне са били названия за „нощен пазач“, „прислужник“, но това едва ли е известно на всеки съвременен носител на немски език. А преводачите са въвели подробни описателни дефиниции: това навярно не би било лошо решение в информативен текст, но едва ли е приемливо за художествен текст, при това текст, който трябва да предизвика комизъм. Това се отнася и за други елементи от цитираното изброяване; какво е Promotionskutsche може да си представи всеки сносно владеещ немски език, но как да се предаде на друг език това название, с което Хайне осмива нравите на студентския живот (впрочем запазени и до днес като туристическа атракция в Гьотинген)? Преводачите са избрали като решение или неутрализиращо-очуждяващи съответствия – промоционни каляски (1929), респ. промоционни карети (1956), или пространни описателни варианти – файтони за тържествения акт при получаване на докторско звание (1972); това би могло да се приеме като един вид очуждяване: прави се опит за запазване на чуждото чрез описателна дефиниция; такова е решението и при Schnurren и Pudeln. Но подобни очуждявания възпрепятстват ироничното въздействие. В текстове, които съдържат ирония или хумор, лексикалните очуждявания са по-скоро нежелателни. Това означава, че ироничните текстове не понасят очуждяване в сферата на културно специфичните названия. Известно е, че хуморът и смехът са силно обвързани с конкретната култура и език. Като доминиращ стилистичен елемент на текста иронията трябва да бъде запазена, дори ако в конкретното си проявление тя е „чужда“ на родната традиция. Тъй като иронията почива върху контрасти на всекидневното и възвишеното, би трявало може би да се запазят Хайневите контрасти, но да се неутрализира културната специфика на названията. Естествено, че много неща в превода ще бъдат „изгубени“: ефектът от пародийно деформираната френска дума Teedansants като свързващ елемент между Dissertationen и Wäscherinnen, между дисертации и перачки, не може да се постигне в превода, и тримата преводачи са си послужили с бележки под линия. Не би ли било по-добре да се запази пародираната чужда дума, все едно с какъв ефект? По-скоро не, това би било твърде очуждяващо, най-малко би останало неразбираемо, тъй като френският език в наши дни е загубил ролята си на международен език на общуване във всекидневието. А в поредицата Pfeifenköpfen, Hofräten, Justizräten, Relegationsräten, където глави имат лулите, а хората са сведени до функцията си на съветници, също не е възможно да се направи нещо, за да се запази и чуждостта на названията, и чуждостта на стила. Играта на думи Profaxen und andere Faxen в края на изброяването са иронична алюзия за професорите; в превода от 1956 г. тази парономазия е много сполучливо „имитирана“ – професори и разни други фрофанесори. Преводачът Любомир Огнянов беше професор, при когото и аз съм слушала лекции по немска литература, той имаше способността да реагира иронично и самоиронично. В превода от 1929 г. е приложен очуждяващ превод (заето е немското название и е обяснено под линия), което е унищожително в апогея на ироничното изброяване. В превода от 1972 г. играта на думи е добре имитирана, но преместена от академичната сфера в областта на всекидневното – профани и други хайвани.

Може да се направи следното обобощеие: в текстове, които съдържат ирония и хумор, респ. имат за цел да предизвикат комизъм, степента на очуждяване в сферата на лексикалните елементи очевидно не може да бъде много висока; очуждяване е допустимо само в сферата на стила, като се наподобяват ироничните сигнали. Защото комизъм може да се предизвика само ако чуждите елементи могат да бъдат разбрани и съотнесени в родното.

Съвсем друг подход е възможен при превода на поетически текстове, особено на модерната поезия, която играе и експериментира с езика. Ще приведа пример от личния си опит като преводач на Паул Целан. Стихотворението

Ein Wurfholz, auf Atemwegen,
so wanderts, das Flügel-
mächtige, das
Wahre.


е от цикъла „Ничията роза“19. Wurfholz в немския език е синоним на Bumerang и е название за оръжие, което се завръща при хвърлящия, ако не улучи целта си. На български език съществува само заетото название бумеранг. Смятам, че не бива това название да се използва в стихотворението на Целан, защото то се асоциира в българското езиково съзнание с аборигените в Австралия или с политически метафорични употреби. В „Ничията роза“ има множество ключови названия, които са определящи за езиковия космос от шифри на този поетически цикъл, едно от тези ключови названия е Holz (дърво). Така че се опитах да „имитирам“ немското название Wurfholz и го превърнах в дърво захвърлено. Обвиниха ме в една рецензия, че не съм си направила труда да отворя речник и да видя че Wurfholz означава „бумеранг“.

Та колко очуждяване може да понесе художественият превод? Иска ми се да кажа – много. Но отговорът на този въпрос зависи всъщност от множество фактори, а най-важният параметър за всеки превод според Вермер20 е скопосът, тоест целта, с която се извършва преводът. Важна роля играят, естествено, и фактори като типа и жанра на превеждания текст: модерната поезия, която също прилага стратегии на очуждяване и остранностяване, може да понесе много повече очуждяване от класическата проза. А ако понякога преводачите се осмеляват да не бъдат „страхопъзльовци“ и се опълчат срещу полицейския апарат на обичайната употреба на езика и на родната традиция, го връхлитат защитниците на традицията в лицето на редактори и издатели и връщат отклоненията в правия път на нормалността. Или пък се надигат рецензенти и критици, които не вярват на преводача, че е превеждал очуждяващо (те казват „морфологично“) и го обвиняват в неграмотност, респ. в мързел, и немарливост. Защо – ако отново си послужим с думите на Ортега – да се правим на бунтари за чужда сметка?


  1. Dimova, Ana: Wie viel Verfremdung verträgt die literarische Übersetzung? In: Re-Visionen. Kulturwissenschaftliche Herausforderungen interkultureller Germanistik. Frankfurt a.M. et al.: Peter Lang 2012, с. 515-530.
  2. Срв. Grimm, Jacob: Ueber das pedantische in der deutschen sprache (1847), in: Hans Joachim Störig (Hg.), Das Problem des Übersetzens, Darmstadt 1973, с. 108-135, 111.
  3. Nietzsche, Friedrich: Werke. 3 Bde. Hrsg. Karl Schlechte. München 1969, Bd. 2, с. 91-92. Български превод на Харитина Костова, Фридрих Ницше: Веселата наука. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски” 1994, с. 90.
  4. Срв. Benjamin, Walter: Die Aufgabe des Übersetzers. In: Benjamin, Walter: Illuminationen. Suhrkamp Frankfurt a.M. 1977, с. 59.
  5. Срв. Ortega y Gasset, Jose: Miseria y esplandor de la traduccion. Elend und Glanz der Übersetzung. Deutsch von Katharina Reiß. Deutscher Taschenbuch Verlag München 1977, с. 75 и сл.
  6. Reiß, Katharina: Grundfragen der Übersetzungswissenschaft. Wiener Vorlesungen. Wien: WUV-Universitätsverlag 1995, с. 83.
  7. Срв. Vermeer, Hans J.: Übersetzen als kulturellеr Transfer. In: Übersetzungswissenschaft. Eine Neuorientierung. Hrsg. von Mary Snell-Hornby. 2. durchg. Aufl., Tübingen. Basel 1994, с. 50.
  8. Срв. Ortega y Gasset, Jose, цит. съч., с. 9 и сл.
  9. Срв. Nord, Christiane: Einführung in das funktionale Übersetzen. Tübingen, Basel 1993, с. 17 и сл.
  10. Хайне, Хайнрих. Пътуване по Харц. В: Пътни картини (с. 37-106, този откъс: с. 41-42). Превод П. К. Чинков. София: Хемус, 1929.
  11. Хайне, Хайнрих. Пътуване по Харц. В: Избрани произведения в три тома, том първи (с. 23-82, този откъс: с. 25-26). Превод Любомир Огнянов. София: Народна култура, 1956.
  12. Хайне, Хайнрих. Пътуване по Харц. В: Пътни картини (с. 5-72, този откъс: 7-8). Превод Димитър Стоевски. София: Народна младеж, 1972.
  13. Срв. Höhn, Gerhard: Heine-Handbuch. Zeit, Person, Werk. Dritte, überarbeitete und erweiterte Auflage. Stuttgart und Weimar: Metzler, 2004, с. 197.
  14. Heine, Heinrich (1969): Die Harzreise. In: Henrich, Heine: Sämtliche Schriften. Bd. 2. Hrsg. V. Günter Häntschel. München: Hanser, S.101-205, hier 103-104.
  15. Прякори, давани от студентите на университетските слуги и нощни пазачи и на професорите. – Б. пр.
  16. На студентски език – професори. – Б. пр.
  17. Наръчници. – Б. пр.
  18. Правилно на френски Thée dansants – чайове с танци.
  19. Celan, Paul: Die Niemandsrose / Целан, Паул: Ничията роза. Двуезично издание. София: Издателско ателие АБ, 2000.
  20. Срв. Vermeer, Hans J.: Erst die Unmöglichkeit des Übersetzens macht das Übersetzen möglich. In: Renn, Joachim u.a. (Hrsg.): Übersetzung als Medium des Kulturverstehens und sozialer Integration. Frankfurt und New York: Campus, 2002, с. 125-143, по-специално с. 138.

Oще за четене...