„Съпричастният“, Виет Тан Нгуен, превод от английски Майре Буюклиева, редактор Антония Апостолова, консултант по виетнамските имена Ан Фам, издателство „Кръг“, 2023 г.
В една от многото хвалебствени рецензии за „Съпричастният“, цитат от която е намерил място и на маншета на българското издание, се казва, че книгата може да бъде четена като шпионски роман, военен роман, имигрантски роман, роман на идеите, политически роман, университетски роман, роман за киното и не на последно място роман за други романи. Колкото на шега, толкова и съвсем сериозно, към този списък може да се добави и „роман за превода“, тъй като неназованият разказвач, човек „с две лица“ и „с две съзнания“, незаконнородено дете на французин и виетнамка, съпричастен на комунистическите идеи, но работещ за подкрепяната от ЦРУ южновиетнамска армия, постоянно лавира между различните култури и политически лагери с патологична раздвоеност, позната на всеки преводач. В един от ключовите епизоди, снемащ в себе си патоса на цялата книга, героят, вече емигрирал в Америка след падането на Сайгон, е поканен за консултант „по виетнамските работи“ в холивудска продукция за войната във Виетнам (в който не е трудно да се разпознае „Апокалипсис сега“) и дръзва да се опълчи на режисьора с твърдението, че виетнамците не крещят като американците, звукът е друг – не АИЙЙЕЕЕ (AIIIEEEEE), а АЯЙААА (AIEYAAHHH)1. Привидно дребнавият въпрос дали крясъците и възклицанията са универсални, който под една или друга форма често трови и преводачите, всъщност само служи за основа на по-общото философско питане за ограниченията и отговорностите при „превода“ на едно историческо събитие (войната във Виетнам) на езика на изкуството (киното) и изобщо за „превода“ на една култура (виетнамската) в друга среда (американската). Авторът Виет Тан Нгуен стъпва на солиден идеен фундамент в критиката си срещу налаганата от „пропагандната машина на Холивуд“ представа за Виетнамската война и голямото му постижение е, че успява да „преведе“ тази критика на езика на романа и създава увлекателна история с плътни образи, в която натежаващите тук-там дидактични пропадания се размиват във въздействащия елегичен поток на изповедта/самопризнанията на разказвача – постижение, заради което получава наградата „Пулицър“ и още ред отличия.
Зад българското издание на „Съпричастният“ стои впечатляващ за нашите ширини екип от преводач, консултант, редактор, коректор и навярно втори издателски редактор (който не е упоменат в издателското каре), тъй като на едно място се появява и бележка под линия, означена с „бел. изд.“, плюс художник на корицата (Ина Христова) и технически редактор (Галина Николова). Многообразието от автори на бележките под линия показва, че преводачката се е стремила да сведе своите до абсолютния минимум – те са най-вече за използваните в чужд превод цитати в текста, – което издава желание по-скоро да остане в сянка и да не накърнява илюзията, че българският читател си има работа със същия „оригинал“, с който разполага и англоезичният. Редакторката се е нагърбила със задачата да улеснява читателя и да пояснява непознатите реалии, изразите на чужд език и игрите на думи, а на свой ред след нея и издателският редактор е добавил свои бележки. Навярно в потвърждение на старата максима, че преводът е брашнян чувал и колко и да го тупаш, все ще продължи да пуска, дори и след внимателното четене на толкова чифта очи тук-там са останали буквализми и недоразумения като „гума и ламарина“ вместо (добиваните суровини) каучук и калай; „боеприпаси, газ и резервни части за оръжията, самолетите и танковете“ вместо гориво; „калциевите и варовиковите запаси на паметта“ вместо отлагания/натрупвания; „Всички дневни и нощни полети потеглят от летището“ вместо от летището денонощно излитат самолети (при паническото изтегляне на американците от Сайгон); „художниците, обучени в школата на необарока“ вместо художниците, учили в Beaux Arts, т.е. в академията в Париж; „ти си комунист само по дефиниция“ вместо само по име, номинално; „значи по-добре да стоим отдясно един на друг“ вместо да не си разваляме отношенията (So we better get on each other’s right sides); „касета със запис“ вместо кутийка с филм (за фотоапарат), „неисторическа младежка щуротия“ вместо анахронизъм, както и дразнещи българското ухо фрази като „майка ми ме беше водила на единствената в живота ѝ почивка“ вместо „завела“; „излагаха на показ всевъзможни противни болести, известни на човека“, „подканих го да извърши фелацио върху мен“, „Вярвам, че си способен да го направиш по-хубав, отколкото може да стане“ и т.н.
Тези недоглеждания са сравнително малко и като цяло не накърняват достойнствата на превода, който на основно езиково ниво адекватно следва оригинала. Все пак те отново напомнят за задачата на редактора, който трябва да се съмнява във всичко, да сверява всяка дума с оригинала и най-вече да не изпуска нишката на смисъла. Само така, с постоянното задаване на въпроса „Какво се казва и защо се казва тук?“ може да се види например, че иначе звучащото съвсем нормално „…Генерала, който сега беше обърнал поглед към търговията“ всъщност маркира, след кратка интерлюдия, завръщане към започнатия разговор и who now turned to business е по-скоро „който сега насочи вниманието си към работата/подхвана делово“ (следва реплика). И пак така могат да се хванат разхвърляните из текста скрити цитати и препратки, които понякога на български се появяват в неразпознаваем вид, например: „Събудете се, невидими хора! Вдигнете се от ложетата на окултно непостоянство…“ Зад озадачаващите „ложета на окултно непостоянство“ стои zones of occult instability, зони на скрита нестабилност – термин в психопатологията на колониализма, въведен от Франц Фанон в Les Damnés de la Terre. Любопитно е, че авторът използва свободно, без да посочва източник, такива препратки към текстове, които се изучават в САЩ и са познати на тамошната (образована) аудитория, но препратките към и цитатите от „стълбовете“ на марксизма-ленинизма са надлежно обозначени с презумпцията, че те ще са „чужди“ на американския читател. За нашата културна среда навярно този подход трябва да е обърнат – българският (може би по-възрастният) читател/преводач/редактор не би се затруднил да каже откъде тръгва и какво означава въпросът „Какво да се прави?“ (Что делать?), но явно не долавя позоваванията на някои основополагащи трудове в постколониалните изследвания и екзистенциализма (най-малкото защото някои от тях изобщо не са превеждани на български). Колкото и да не може да се разчита на търсенето в интернет за достоверна информация, все пак една проверка на странните мъгляви фрази в оригинала може да е от помощ за правилното им разтълкуване и предаване на български.
Ако „Съпричастният“ се чете само като шпионски или военен роман, тези дребни недоглеждания и изтървани препратки не биха имали особено значение. Оригиналът обаче е по-амбициозен и многопластов, като авторът работи внимателно с езика и използва цялата палитра от похвати за художествено въздействие – асонанси, рими, повторения, игри на думи и т.н. Съвсем естествено, този езиков пласт е основната трудност в превода и може би донякъде закономерно, една голяма част от него се е загубила на български (и макар да е вярно, че на повечето места не могат да бъдат намерени буквални български съответствия, преводачката е предпочела – напълно легитимно решение – да не прави опити за „компенсиране“ другаде, където българският го позволява). Още първото изречение I’m a spy, a sleeper, a spook задава търсената мелодика, която е недоловима в леко по-тромавото „Аз съм шпионин, скрита лимонка, призрак“, а и нито скрита лимонка, нито призрак имат значение на „кърт“, таен агент, резидент. Към края на книгата друго признание на разказвача директно препраща към първоначалното: I am a lie, a keeper, a book. No! I am a fly, a creeper, a gook и този път в превода има някаква ритмичност, макар и да не кореспондира с „шпионин, скрита лимонка, призрак“ – „Аз съм лъжа, беглец, книга. Не! Аз съм муха, лъжец, лига“, като и тук изборът на думи не е особено удачен – gook например освен лига е и презрително название на азиатците, „жълтите/дръпнатите“, и в книгата думата се употребява във втория смисъл (би могло да се помисли в целия текст да се въведе гнида/жълта гнида). Многозначните думи често са превеждани буквално, което води до странното твърдение, че глаголът разцепвам „има значение едновременно на разделяне и събиране“, а изрази с ясно определена конотация като save face, препращащи към далекоизточните култури, са предавани с неутрални съответствия, в случая – „да спася репутацията си“, при което за българския читател остава непонятен последвалият спор защо преди трийсет години никой американец не би използвал тези думи и какво ни казва той за замесените лица.
В някакъв смисъл тези „недостатъци“ на по-буквалния превод (за някои школи те не са недостатъци, а търсен ефект) са неизбежно следствие от прилаганата от преводачката стратегия за строго придържане към оригинала, без да се държи особено сметка за контекста и дали българският читател ще успее да се ориентира в чуждите кодове и скритото зад думите внушение. Този подход, макар да има своите достойнства, особено за определен тип текстове, носи риска да породи онази умонастройка за „разделението на труда“, за която говори проф. Цочо Бояджиев – схващането, че работата на преводача е да превежда думи, а вече работа на читателя е да разбере смисъла. В края на „Съпричастният“ героят достига до голямо екзистенциално прозрение, което звучи така: „Но какъв беше този смисъл? Какво най-сетне бях доловил интуитивно? Именно това: макар нищо да не е по-ценно от независимостта и свободата, същевременно нищо не е по-ценно от независимостта и свободата! Тези два лозунга са уж еднакви, но не съвсем“. Тук българският читател трудно би могъл да свърши своята част от работата и да разбере смисъла, защото на български двата лозунга са абсолютно еднакви, едва доловимата – но ключова – разлика в оригинала се е загубила: Namely this: while nothing is more precious than independence and freedom, nothing is also more precious than independence and freedom! Дори и като преводач да не искаш да предлагаш свое тълкуване (макар че какво е преводът, ако не тълкуване?), дори и да държиш да оставиш отворени всички възможности за интерпретация – дали второто nothing е екзистенциалното нищо, нищоТО на Сартр, нищото на нихилизма, или препраща към героя, който по-рано в книгата се определя като „никой“ и „нищо“ – в този си вид парадоксалното прозрение на героя буди единствено недоумение (може би по-адекватен вариант може да се търси в посока на „макар нищо да не е по-ценно от независимостта и свободата, същото това/самото нищо/нищото е по-ценно от независимостта и свободата“). Доведена до крайност, стратегията за плътно придържане към думите оборва претенцията си за ненамеса в текста, тъй като реално води до доста дълбока намеса в него – тук лишава читателя на превода от множеството тълкувания, които са налични за читателя на оригинала. Или, ако го формулираме в сходен парадоксален ключ, това преводаческо прозрение гласи, че именно с изневерите си към оригинала му оставаш верен.
Извадени от контекста, разгледаните по-горе примери (подбрани единствено с цел задълбочаване на разговора за превода) навярно лесно могат да оставят съвсем погрешно впечатление. Любезният читател едва ли се нуждае от напомняне, че няма превод без „пропуски“ и „недомислици“ и че подобни епизодични „пропадания“ са неизбежни – в идеални условия една немалка част от тях, плод на мимолетно разсейване или на натрупана умора, щяха да бъдат засечени и изчистени в процеса на редактиране (и неслучайно той като че ли изплува като най-слабата брънка в днешното българско книгоиздаване), но други са закономерен резултат от взетите на въоръжение (легитимни) стратегии и най-вече на вътрешно присъщите ограничения на превода, поредното „изкуство на възможното“. За щастие, възприемането на едно произведение не е заложник на останали тук-там в текста недоразумения и грапавини, читателят разполага с контекст, благодарение на който може да достигне до спотайващия се под думите смисъл. И затова оценката за превода се дава за цялостния резултат, а в своята цялост преводът на „Съпричастният“ e отличен с грамота за забележително постижение в конкурса „Кръстан Дянков“.
- По ирония на съдбата играта на развален телефон в предаването на виетнамското крещене продължава и на български: труднопроизносимото АЯЙААА по-скоро следва да е АЙЯААА.↩