„Джеймс“, Пърсивал Евърет, превод от английски Надя Баева, редактор Росица Ташева, издателство „Колибри“, 2025 г.
Рядко се случва един роман да получи едновременно „Пулицър“ и Националната награда за художествена литература – от началото на века само „Подземната железница“ на Колсън Уайтхед и „Джеймс“ на Пърсивал Евърет постигат този „голям шлем“ в литературната надпревара оттатък океана. Какво ни казва това за дълбоките разломи в американското общество, за все още непреработената травма на робството, за живия и днес под правната фасада расизъм, както и за двойствената роля на подобен род награди – да насочват вниманието към високите художествени образци и същевременно да отразяват и моделират обществения дебат – са все въпроси, които на пръв поглед като че ли нямат пряко отношение към превода. Те обаче очертават силуета на онова, заради което на първо място тръгваме да превеждаме едно отличено с престижни награди произведение, а именно значимостта на книгата в родната ѝ културна среда – поне в идеалния свят на налаганата у нас представа за „просветителската“ и „будителска“ мисия на книгоиздаването, свенливо премълчаваща както прагматичния мотив за печалба на издателя, така и илюзорността на очакването за някакво достойно възнаграждение за труда на преводача. Дали изобщо е възможно – и ако да, в каква степен – произведението да има сходна значимост и в приемната си (в случая – българската) среда, е чуденка, получавала различни отговори, доколкото в нея може да се сблъскат диаметрално противоположни възгледи за задачата на преводача. Ако все пак в работата си по „Джеймс“ този предател по презумпция реши да се опита, доколкото му е по силите, да предаде идейния заряд и новите, специфични елементи, които отличават творбата от себеподобните ѝ, той ще бъде до известна степен улеснен, тъй като те са услужливо посочени в мотивите на журито на „Пулицър“ и на Националната награда за художествена литература:
[Романът] майсторски преосмисля „Приключенията на Хъкълбери Фин“ и като превръща Джим в главно действащо лице със свободна воля, разкрива абсурдността на теорията за расово превъзходство…
…с хирургически разрез оголва скелета, на който се крепи расизмът в Америка – не толкова външните отличителни белези, колкото езикът е този, който ни разделя…
Езикът шиболет
В дъвканата тема за робството и расизма печелившият ход на Евърет се оказва дързостта: от една страна, да пренапише обичаната класика на Марк Твен, към която пристъпва с уважение, но и с критично око, и от друга, да постулира в романовата реалност скандалното за мнозина допускане, че разваленият английски, на който говорят негрите от времената на робството до наши дни, не е признак на необразованост, а своеобразна защитна стратегия. Така езикът на робите, от който впоследствие се ражда езикът на гетото, от белег на изостаналост и некултурност, на подчинено положение, се превръща в хитроумно оръжие – като се прави на по-глупав, отколкото е, черният човек утвърждава чувството за превъзходство на белите и по този начин си осигурява малко спокойствие (защото както директното оспорване на расистките предразсъдъци, така и поставянето под съмнение на техните основания се потушават с насилие). Едновременно с това този „таен говор“ позволява безнаказано да се осмиват господарите, което е някакъв отдушник на натрупания гняв, и да се разобличава нелепостта на расистките убеждения.
Това двуезичие – негрите използват нормален английски, когато са сами, но в присъствието на белите превключват на „развален“, като неволното изпускане и заговаряне на нормален език бележи промяна в емоционалната температура и задвижва сюжета с неочаквани разкрития – навярно е най-голямото главоболие за преводачите на романа. Препоръчваният подход за предаване на регионални говори, било то кокни, шотландски, южняшки и т.н. – поне в зрялата соц школа на превода – е само леко да се маркират отклоненията от нормите и да се избягват залитанията в крайности като придържането към съществуващ български диалект или фонетично изписване с апострофи. Такъв е бил и изборът на Надя Баева и ако изключително пестеливата употреба на леко просторечни и архаични думи улеснява максимално възприемането на текста и същевременно подсказва на читателя, че се намира в един минал исторически период, то той, като всеки избор в превода, има своя цена. В случая цената е почти пълното заличаване на двуезичието в романа – в българския текст негрите говорят по един и същи начин и помежду си, и с белите, а по същия начин говорят и белите. Ето така започва разказът на Джим, когато около него има само негри:
Позадрямах по пладне, или така си мислех поне, но докато се усетя, ей ме на оживена улица с коли, теглени от мулета, и какво ли не още около мен.
You see, I thought I was drifting off into a nice nap about noon and the next thing I knew I was standing on a bustling street with mule-drawn carriages and whatnot all around me.
При появата на бели говорът му рязко се изменя, което в оригинала е предадено и с фонетично изписване:
Lak I say, I furst found my hat up on a nail. ‘I ain’t put dat dere,’ I say to mysef. ‘How dat hat git dere?’ And I knew ’twas witches what done it. I ain’t seen ’em, but it was dem.
На български промяната е почти незабележима:
Та както ви рекох, видях шапката си окачена на пирон. А не бях я турил аз там. Почудих се как ли се е озовала на пирона. И тогава се сетих, че трябва да е дело на вещици. Не че ги видях, ама няма кой друг да е бил.
Нормализирането на езика неизбежно води до по-голяма намеса на преводача в текста и до замазването на всички онези моменти, в които в оригинала се посочва превключване от единия към другия език. На въпроса на Хък как се е научил да върши толкова различни дейности, Джим отговаря първо на правилен английски, после се „поправя“ и минава на развален, което в превода не е отразено:
– Е, та кой те научи?
– Нуждата.
– Как тъй?
– Нуждата те кара да свършиш работата, че иначе….
“Necessity.”
“What?”
“ ’Cessity,” I corrected myself. “ ’Cessity is when you gots to do sumptin’ or else.”
С постепенното натрупване и разширяване на обхвата на тези „дребни и неважни“ преводачески намеси нарастват и „загубите“ при преноса. Тъй като на български трудно могат да се откроят два различни езика, преводачът се принуждава да избегне и идеята за „превод“ между тях. Когато Джим учи децата как да си превеждат на развален английски за пред господарите – February, translate that, и малко след това Let’s try some situational translations, – на български са избрани вариантите „Февруари, кажи го другояче“ и „Хайде да се упражним сега с някои конкретни ситуации“, като дори и в тези упражнения на български е почти невъзможно да се забележи някаква значима разлика:
– Да донеса пясък с кофата?
– Правилен подход, но не го предаде както трябва.
Тя кимна.
– О, божичко, мадам, искате ли да донеса пясък с кофата?
“Would you like for me to get some sand?”
“Correct approach, but you didn’t translate it.”
She nodded. “Oh, Lawd, missums ma’am, you wan fo me to gets some sand?”
Ако „правилното предаване“ на разговорното „Да донеса пясък с кофата“ е още по-изрядното „искате ли да донеса пясък с кофата“ с добавено възклицание „о, божичко, мадам“, цялата постройка на Евърет за различните езици и какво налага тяхното използване се пропуква. Българският читател не разполага с достатъчно опорни точки, за да разбере каква е цялата тази история – казва му се, че децата трябва да се научат на „правилен език“, но с какво този „правилен език“ се отличава от обикновения английски, освен че залага на „говоренето със заобикалки“, си остава загадка. Още повече, че в един момент преводът обръща оригинала наопаки – в разговора с Лизи, която се кани да отиде в къщата и да каже: „Мис Уотсън, таквоз ми ти царевичен хляб никога не бях вкусвала“, баща ѝ я поправя: „Такъв царевичен хляб“ – поне граматиката да е вярна.“
“Miss Watson, dat sum conebread lak I neva before et.”
“Try ‘dat be,’ ” I said. “That would be the correct incorrect grammar.”
Българският вариант пропуска както шеговитото намигване с „правилната неправилна граматика“, така и съдържащото се в него внушение, че говорът на негрите е съзнателно развит език със свои правила, и поставя знак за равенство между него и нормалния английски, тъй като излиза, че Джим учи Лизи да говори не на развален, а на правилен английски. Това е, така да се каже, последният пирон в ковчега на заложеното в оригинала двуезичие и заковаването му позволява на преводача – и на читателя – да продължи безпрепятствено да препуска нататък по линията на сюжетното развитие без взиране в по-дълбоките пластове на оригинала, видими за англоезичната аудитория.
Езикът на Джим в „Приключенията на Хъкълбери Фин“
Макар че в „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на езика на негрите не е отредена подобна значимост – там той е просто речева особеност с лек комичен ефект, – в превода на Невяна Розева Джим последователно говори на развален български, с грешни съгласувания по род и число, изпускания на спомагателния глагол и на определителния член и т.н. Тъй като в двата романа се описват едни и същи събития, ако и да не се използват навсякъде едни и същи думи и фрази, съпоставянето на двата текста отчетливо разкрива различните преводачески подходи.
[…] баща ти си има два ангела, които го следват в този свят. Единият е бял, а другият черен. Приказват му различни неща. Единият е лошият, а другият е добрият и човекът не знае кой от двамата ще надделее. […] Казва, че с теб всичко ще е добре. Ще пострадаш малко, ама ще се оправиш. Две жени ще се въртят около теб. Първо ще се ожениш за бедна, а после за богата. Но за нищо на света не припарвай до вода. Тая река ще ти докара смъртта. („Джеймс“)
Покрай него се върти два ангела. Един бял, светъл, друг чер. Бял го дърпа на прав път, после доплува чер и развали всичко. Никой не знай кой го поведе накрай. Ти добре. Ще имаш много грижа на живот и много радост. И рани има, и болест, ама все се оправяш. В твой живот две момиче. Едно светло, друго мургава. Едно богат, друго беден. Най-напред се жениш за беден, после за богат. Пазиш се от вода, да не ти случи нещо, защо писано, че умреш на бесило. („Приключенията на Хъкълбери Фин“)
В „Джеймс“ репликите на Джим са на изряден български с правилен синтаксис, съгласуване, членуване и съвсем лека отсянка на разговорност („ама“, „тая“), докато в превода на Невяна Розева говорът на „стария негър“ е предаден с един леко стилизиран „цигански български“, който запазва разликата в езика на черните и белите. Както за всяко друго решение в превода, и към този подход може да се отправят критики, но в крайна сметка предимствата като че ли надделяват над недостатъците: с особения говор не просто се съхранява заложения в оригинала (на Марк Твен) комичен ефект, а и се предава внушението за език на онеправдана общност, към която мнозинството често изпитва расистки предубеждения.
Език и културна среда
Освен че поражда неясноти и противоречия и води до по-голяма преводаческа намеса и „изкривявания“ на оригинала, привидно тривиалното решение да се нормализира езикът на негрите изважда романовия свят от неговата културна среда, а това подхлъзва преводача и при разтълкуването и предаването на реалиите в нея. Така например revivals – разпространените из Юга молитвени събрания на пътуващи проповедници, които извършват чудотворни изцеления – са предадени като „хипноза“, а самите чудотворни изцеления са „церене само с опипване“.
– Така че напоследък се придържам към церене само с опипване.
– Обзалагам се, че добре си припечелвал.
– Силата ми беше в хипнозата обаче. Едно време успявах да внуша на жените да си смъкнат корсетите, преди дъх да съм си поел още.
So, I take on now and again to the layin’ on of hands. …
“I bet you told a fortune or two in yer day,”
“Yeah, but revivals is my real go-to. I can preach them women right outta their corsets before I take a breath.”
Изваден от културния си контекст, разговорът между двамата мошеници Краля и Херцога придобива неузнаваем вид – ако българският читател може да подмине церенето „само с опипване“, без да му е напълно ясно какво точно означава и без да се досети за религиозния пласт в него, то сравнението с оригинала показва, че „добре си припечелвал“ е „че си предсказвал и бъдещето/че си се пробвал като гадател“; че хипнозата не е хипноза и не става дума за миналото, а за сегашния момент. При Марк Твен тези два образа (херцогът и дофинът в превода на Невяна Розева) са обикновени измамници, които се възползват от лековерието на простите хорица, но с тях Евърет заостря критиките си към религията, в която Джим, революционер и богоборец, вижда единствено инструмент за потисничество. На въпроса на децата защо Бог е направил така, че белите да са господари, а ние – роби, той отговаря, че няма Бог: There’s religion but there’s no God of theirs, което е предадено с озадачаващото „Имат религия, но не и свой Бог.“ („Има религия, но не и Бог/но техният Бог не съществува.“)
Подобно изпускане на нишката се наблюдава и в предаването на голямата тема на романа – расизмът. Ето как Джим обяснява защо негрите трябва да се правят на по-глупави и да говорят на развален английски:
– Белите очакват от нас да говорим по определен начин и само ще ни е от полза да не ги разочароваме – отговорих. – Единствените, които страдат, когато се чувстват недостойни, сме ние. Може би е редно да кажа „когато не се чувстват достойни“.
White folks expect us to sound a certain way and it can only help if we don’t disappoint them,” I said. “The only ones who suffer when they are made to feel inferior is us. Perhaps I should say ‘when they don’t feel superior.’
Българският вариант допуска двусмислие – дали само ние, черните, страдаме, когато се чувстваме недостойни (а пък белите не страдат), или само ние, черните, страдаме, когато белите се чувстват недостойни. Дори и да се досети за пропуснатия подлог в подчиненото обстоятелствено изречение, читателят навярно ще се спъне в разтълкуването на смисъла. Според РБЕ недостоен се използва за човек, който не притежава нужните качества, за да заслужи/получи нещо – недостоен за твоята любов, недостоен за тази чест; или който не притежава нравствени и морални качества изобщо. В българската двойка недостоен/достоен липсва вертикалното измерение на по-нисш/по-висш (inferior/superior), което лежи в основата на разделението на по-нисши/по-висши раси, поради което думите на Джим звучат доста по-мъгляво, без директно препращане към онова, което назовават. Така е и в полемиката му с Волтер, представител на лагера на противниците на робството, които обаче негласно приемат правотата на расовите теории – в превода тук-там са изпуснати по няколко думи, разкриващи расистките предразсъдъци, които всъщност оспорва Евърет.
It’s not that your features make you unequal, it’s that they are signs of biological differences, things that have helped you survive in those hot, desolate places. It’s those factors that stop you from achieving the more perfect human form found in Europe.”
“Is that right?”
“The African can be easily trained in the ways of the European, of course. He can come to be more than he naturally is, to learn those manners and skills that will allow him to become equal.”
– Не че външният ви вид предполага неравенство, просто е белег на биологически различия, неща, които са ви помогнали да оцелеете в онези пусти и горещи места. Тези фактори ви спират да придобиете вида на хората от Европа.
– Наистина ли?
– Африканците, разбира се, лесно може да бъдат обучени на европейските нрави и така да придобият равенство.
Затова и не е изненадващо, че изводът, до който стига Джим след дебата с Волтер, в българския текст е доста по-различен:
Колко странен беше този свят, след като човек трябваше да се бори и да воюва за равенството си, а аргументите в негова полза да се публикуват официално, вместо всеки да стигне по естествен път до тях.
How strange a world, how strange an existence, that one’s equal must argue for one’s equality, that one’s equal must hold a station that allows airing of that argument, that one cannot make that argument for oneself, that premises of said argument must be vetted by those equals who do not agree.
(Колко странен свят, колко странен живот – макар и равен на останалите, трябва да ги убеждаваш в равнопоставеността си, макар и равен на останалите, трябва да имаш съответното положение, за да изложиш доводите си защо си им равен, макар и равен на останалите, не можеш сам да защитиш възгледите си – предпоставките, на които почиват те, трябва да бъдат одобрени от равните ти, които не са съгласни с тях.)
Тук преводът е жертвал и стила, и до голяма степен смисъла на оригинала, без в замяна да спечели нищо повече от съкращаване на текста с два реда. Преводачът сякаш е изгубил търпение или му се е видяло неважно да бродира това досадно опяване за равенството и робството. Само че именно то е в основата на романа и ако не си нащрек за безкрайните му проявления в най-различни форми, които привидно нямат нищо общо с тази тема, се стига до необясними, напълно противоречащи на логиката на произведението решения. Българският читател трябва да примири две взаимоизключващи се твърдения: „Казвам се Джим“ и „Името ми е Джеймс“ просто защото в първия случай преводът пропуска пасивната конструкция (показваща подчиненото положение на роба) и се отплесва в несъществуващия въпрос за фамилията.
„Казвам се Джим. Фамилия още не съм си избрал.“
I am called Jim. I have yet to choose a name.
(„Наричат ме Джим. Още не съм си избрал име.“)
Малко по-нататък по пътя към свободата Джим захвърля робското име, избира си друго (не фамилия) и така се ражда Джеймс от заглавието на книгата.
***
Тези дреболии – дали приемаш даденото ти от господарите име за свое („казвам се“) или го смяташ за натрапено („наричат ме“), дали расизмът е в това да се чувстваш достоен/недостоен или в убеждението, че стоиш по-високо от другия, дали твърдиш, че белите имат религия, но нямат свой Бог (което е оксиморон), или че няма Бог, ерго религията е само инструмент на поробителя и т.н., – макар и да не изглеждат чак толкова важни на фона на драматичните събития в книгата (наводнения и корабокрушения, бичуване, изнасилване, убийство, бунт), са градивният елемент в политическите послания на Евърет. Замазването им променя съотношението на двата водещи елемента, определящи значимостта на произведението в родната му среда, заради което на български „Джеймс“ е повече приключенско романче, допълнение към класиката на Марк Твен1, по традиция възприемана у нас като детско-юношеско четиво, и по-малко идеологически манифест, радикална критика на расизма и робството.
Любопитният въпрос тук е дали тази трансформация е в резултат на съзнателно решение на преводача, или на нещо друго. Дежурното оправдание за подобни замазвания в превода – основателно или не възприемани като недоглеждане – гласи, че ниското заплащане принуждава иначе талантливи и опитни преводачи и редактори да работят през пръсти – обратната страна на монетата с илюзорното очакване на достойно възнаграждение е илюзорното очакване за добро качество. Това безспорно e валидно, но и недостатъчно обяснение. Стремежът към бързина при превода и оттам плъзгане по повърхността – за което в „Джеймс“ говорят и изпуснатите на няколко места изречения (стр 25, 30, 39 и т.н.), съкращенията и опростяванията, неточностите, грешно разтълкувания смисъл (вж. приложението за някои подбрани примери) – носи белезите на нашето ускорено време, в което не само икономическата принуда и борбата за място под слънцето, но и цялостният modus vivendi превръщат издателствата в книгозаводи, а преводът – в работа на конвейер. Поточната линия на масово производство не оставя възможност нито за предварителна подготовка на преводача (вникване в текста, извършване на необходимите проучвания, изграждане и проиграване на различни стратегии), нито за по-общо усъвършенстване на уменията и разширяване на познанията.
Така на преден план в процеса на превод излизат нагласите, формирани от културната среда, и може би именно заради това в последните десетилетия в превода от английски се наблюдава едно все по-тясно разбиране за литературата и свеждането ѝ до развлекателното – наличните в произведенията по-дълбоки идейни пластове се пропускат или размиват до неузнаваемост (както „Джеймс“ на български е повече приключенско романче, отколкото критика на расизма, така и „Съпричастният“ е по-скоро шпионски трилър, а не разобличаване на американския колониализъм, или пък „Слуховият рог“ е сюрреалистичен карнавал без феминистката си основа) и водещи стават остросюжетността и екзотиката.
В някакъв смисъл такова изместване е разбираемо – чувствителността към тези въпроси в родната ни действителност е по-притъпена и преводачът понякога съзнателно или несъзнателно остава в нашенските хоризонти на очакванията. Навярно процесът на стесняване на границите на литературата следва и естествения ход на махалото и в устрема си да избягаме от силно идеологически натоварената литература – по времето на соца нерядко се стига до нелеп подволателизъм в търсенето на критикуващи буржоазния строй послания в западните автори – сме отишли в другата крайност на неглижирането на идейния заряд на оригинала. Този отскок към развлекателното се допълва и подсилва от господстващите в масовата култура разбирания за литературата като средство за бягство от действителността и като огледало, в което атомизираният индивид нарцистично оглежда себе си. Превърнал се в доминираща (несъзнавана?) нагласа, той закономерно поражда едно късогледство за всичко онова, което може да разклати илюзорното усещане за щастие.
Приучен да чете всяко произведение през очилата на масовата култура, преводачът къде съзнателно, къде не, може да сведе интерпретацията си до епидермалното и телесното, до познатото, уютното и удовлетворителното, като така в текста му се възпроизвеждат предразсъдъците, нагласите и слепите петна на приемащата общност. Този превод не се различава особено от машинния и даже му проправя пътя, тъй като още повече утвърждава стесненото разбиране за литературата и езика. Така в крайна сметка разликата между човека и машината като че ли може да се сведе до едно: машината сляпо следва зададения модел/алгоритъм, а човекът се стреми да го надмогне и във всеки един момент си задава въпроса защо и за кого превежда.
ПРИЛОЖЕНИЕ
Буквализми и неточности
✤ Biscuits – бисквити
В американския английски това са по-скоро питки/хлебчета.
✤ patent medicines – патентовани лекарства
Точно обратното на патентовани – всякакви домашно приготвени илачи и отвари, билкови настойки, тинктури и т.н., продавани от амбулантни търговци.
✤ Nickel – десет цента
Всъщност са пет, петаче.
✤ Currants – боровинки
Бреговете на Мисисипи не са естествено местообитание на боровинките, макар че след началото на XX век те започват да се отглеждат в плантации. Това, което ядат Джим и Хък, е френско грозде в различните му диви разновидности.
✤ Trotline
В превода е предадено ту като въдица, ту като мрежа, ту като нещото като нищо на света „въдица с мрежа“. Става дума за риболов със здраво влакно, на което са вързани множество поводи с кукички. На български се нарича парагад/парагада (заемка от гръцки). Сомовете (catfish), които Джим и Хък ловят с парагад, в един момент незнайно как в превода се превръщат в раци (стр. 63)2.
✤ That wood was, of course, green and smoked terribly – това беше прясна дървесина от младо дърво и миришеше ужасно
Дали дървото е младо или старо, няма значение – когато е току-що отсечено, на български то е „сурово“ и не че отделя ужасна миризма, а дими/пуши с лютив дим.
✤ – Познай как е името на съдията. / Изчаках да го чуя. / – Беззаконие.
Името на съдията е Лолъс/Lawless и макар че в етимологията на думата може да се открие подобно значение, навярно е по-добре то да се посочи в бележка под линия. По отношение на предаването на имената в превода се наблюдава непоследователност – Февруари и Дъга (с бележка под линия Rainbow), но Ейприл и Котън (без пояснения), и Браун (с бележка под линия „кафяв“). Озадачаваща е бележката под линия за „ведрото име“ на градчето Блубърд: „Блубърд: синя птица“ – в този си вид пояснението в общи линии не пояснява нищо, нито че е птичка от семейство дроздови със синьо оперение, нито че е смятана за предвестник на пролетта и символ на надеждата.
✤ if you’re strung up from a limb – Никого и нищо няма да успееш да откупиш, ако си провесен на крайник.
Ако виснеш от някой клон (т.е. ако те обесят).
✤ The Mississippi is swifter than it looks. It’s scary, for that reason. You can mess around in some branches and backwaters and start to think it’s gentle and then you get out into it and it’s a different story. – Мисисипи е по-бърза, отколкото изглежда. И по тази причина е опасна. Може да се заплетеш в клони или да те понесат подводни течения. Отстрани изглежда кротка река, но влезеш ли в нея, работата става съвсем друга.
Branches – ръкави; backwaters – разливи. (Ако се мотаеш из ръкавите и разливите, може да решиш, че е кротка река, но…..)
Съкращения и опростявания
✤ He was studying on something intently and I could tell he wanted to talk. – Личеше си, че много иска да говори с мен.
✤ It wasn’t delicious, but the longer we chewed it, the bigger it got, and so it satisfied our hunger. – Не че беше много вкусен, но поне уталожваше глада ни.
✤ The twin punctures had scabbed over and there was no puffiness. That relief allowed me to sleep. – Подуване нямаше, а това ме успокои и ми помогна да заспя.
✤ I had already come to understand the tidiness of lies, the lesson learned from the stories told by white people seeking to justify my circumstance. – Вече бях започнал да схващам колко пригледни можеха да бъдат лъжите – урок, научен от бели писатели.
✤ And dem charlies be down on him like white on rice. I means dey be on ’em lak dem bubbles on soap. – А белите копои я погнали и ѝ се нахвърлили, подобно на сума ти сапунени мехурчета.
Преводът пропуска израза like white on rice, който предава близост или плътно покритие (лепнали му се като пиявици?) и вместо образът как полицаите са покрили беглеца така както мехурчетата покриват сапуна, се появява странното сравнение „нахвърлям се като сапунено мехурче“.
✤ Still, we traveled by night and foraged during the day. We trolled a line a couple of times, but Huck nearly pulled a cottonmouth into the boat once, so we gave that up. – Все така пътувахме нощем, а през деня дирехме храна, като се опитвахме да ловим риба.
Тук двете изречения са слети в едно като е изпусната частта, че Хък за малко не е издърпал в лодката змия и затова са се отказали от риболова. Still е по-скоро „въпреки това“, тъй като се отнася до предишното изречение (След като отминахме Савертън, нямаше нищо по брега/плавахме в пълен пущинак).
- Друг е въпросът доколко преводът удържа връзката на „Джеймс“ с „Приключенията на Хъкълбери Фин“ и то не само по линията на приемственост с превода на Невяна Розева, а и със съдържанието на оригинала. Така например препратката към епизода, в който Хък се моли на Бог за кукичка за въдица, но не получава нищо, в превода на „Джеймс“ се губи: „От време на време ги залъгвай с по-някоя лудория, за да имат възможност да те смъмрят.“ (“Ever’ now and den toss in something like a new fishin’ pole or like dat so they can scold you.”↩
- Един по-благосклонно настроен читател навярно би видял в тези пропуски и недоглеждания не друго, а поетическа волност. Все пак, след като писателят може да сложи Киркегор в устата на роб в Южните щати в навечерието на Гражданската война – много преди името на датския философ да придобие известност (едва след началото на ХХ век) и преди негови произведения да бъдат преведени на английски (след Първата световна война) – то защо преводачът да не сложи боровинки край бреговете на Мисисипи, а сомът да стане рак?↩