Голяма част от често посочваните недъзи и проблеми на българското книгоиздаване са закономерно следствие от липсата на държавна политика към сектора. Макар статистиките от последните няколко десетилетия да показват подем, българският книжен пазар остава малък (обхваща под 40% от населението), свиващ се (както по демографски причини, така и поради факта, че за по-младите поколения значението на книгата все повече намалява) и неособено платежоспособен (31% от нечетящите посочват като причина липсата на финансова възможност да си купуват книги, а отделяните от домакинствата средства за книги, вестници и списания са 0.6% от доходите при средно 1.1% в ЕС)1. В тази среда издателите смятат за най-голямо конкурентно предимство ниската цена, което пък означава ниски възнаграждения за авторите (широка категория, в която влизат писателите, преводачите, илюстраторите, съставителите) и за работещите в тази сфера (били те редактори, коректори, специалисти по предпечат на свободна практика или служители на издателствата), а от своя страна, това води до депрофесионализация и неизбежно се отразява на качеството.
Какво да се прави?
Сложните проблеми нямат прости решения и изискват работа в няколко направления. Мерките за насърчаване на четенето (изграждане на навици за четене в ранна възраст включително чрез реформи в учебните програми и преподаването на литература) и за осигуряване на по-голям достъп до книги (финансиране на библиотеките за попълване на библиотечния фонд, намаляване/отпадане на ДДС за книгите) са най-често споменавани и се радват на декларативна подкрепа от всички. Но за да се подобри качеството на цялостната литературна среда, така че тя реално да оказва благотворно въздействие върху духовното развитие на членовете на обществото ни, са необходими и други, по-целенасочени държавни политики за укрепване на сектора и за преодоляване на структурните неравенства в него.
✤ Възнаграждение при библиотечно заемане
Основният източник на пасивни доходи за авторите в страните от ЕС е компенсационното възнаграждение за безплатното използване на техните произведения (не само печатни, а и в електронен и аудио формат) в библиотеките. Възможни са различни подходи към въвеждането на тази мярка. Първият е от гледна точка на защита на авторското право в съответствие с принципа, че авторът трябва да получава справедливо възнаграждение за всяко използване на творбата си, като при него всички автори, включително чуждестранните, получават заплащане. Вторият представлява специфична държавна политика за закрила на родната култура и език, като тук получават заплащане само авторите, които творят на съответния език и са местни граждани (такъв е подходът в скандинавските държави, Австралия и Канада). Има известни различия както по отношение на обхвата на програмата и изчисляването на дължимите възнаграждения, така и в начините за събиране на тези фондове. В Германия и Холандия финансирането идва от държавния и/или общинския бюджет и авторите получават възнаграждение спрямо броя заемания на техните произведения от библиотеките. В Канада, Дания и Австралия се гледа не броят на заеманията, а броят произведения на даден автор в библиотеките, тъй като тази информация се събира по-лесно. Във Франция фондът за възнаграждение на авторите се сформира от два източника: първият е отчисление от продажбата на книги на библиотеки, дължимо от търговеца, а вторият е от държавния бюджет спрямо броя регистрирани потребители на библиотеките в страната. В Полша за финансиране на тези мерки се използват приходите от държавните такси върху хазарта. В Германия и Франция събраните по този начин пари се използват и за пенсионно осигуряване на авторите. В някои страни (Германия, Испания, Словакия) разпределянето на средствата се извършва от организации за колективно управление на права (които най-често управляват и компенсационните възнаграждения за репрографските права), в други – от агенции, подчинени на министерството на културата (Израел, Канада), от самото министерство на културата (Австралия) или от националната библиотека (Великобритания). Прилагат се и различни механизми за справедливо разпределение на събраните средства – в повечето страни има определен таван на заплащането от тези фондове, така че парите да не отиват само при най-популярните и търсени автори (Финландия), освен това има и определен минимален праг на заеманията (авторите с по 1-2-3 заети произведения не получават нищо) или са въведени различни коефициенти по жанр/тип книга (авторите на художествена литература и детски произведения получават повече от авторите на булевардни издания). Така например във Финландия през 2022 г. бюджетът за такива авторски обезщетения е 14,2 млн. евро, като всеки автор получава по 31 цента на заемане, а общата годишна сума не може да надвишава 30 000 евро. Португалия и България са единствените страни от ЕС, в които все още не са въведени никакви механизми за възнаграждение на авторите за заемането от библиотеки на техни произведения, макар да се приема, че това е основният източник за осигуряване на минимален доход на писателите, преводачите и илюстраторите2.
✤ Социално осигуряване и данъчна политика
В България литературният преводач като самоосигуряващо се лице е приравнен с нотариусите и общопрактикуващите лекари и трябва да плаща непосилни спрямо доходите му социалноосигурителни вноски, което е една от основните причини за изчезването на професията и превръщането на заниманието в странично (освен за шепа частни случаи, никой от които не е напълно положителен). В повечето държави от ЕС творците са включени в категорията на т.нар. свободни артисти, които се осигуряват при специфични условия. В Германия например преводачите на свободна практика заплащат само част от дължимите социалноосигурителни вноски чрез Künstlersozialkasse, а останалата част, „работодателската вноска“, идва от специален фонд, който се пълни от отчисления от компаниите в сектора и от държавния бюджет. Освен това в повечето държави от ЕС данъкът върху доходите на творците е с намалени ставки, а в някои страни тези доходи изобщо не се облагат (Ирландия).
✤ Преодоляване на структурното неравенство
С приетите в края на 2023 година промени в Закона за авторското право и сродните му права бяха направени плахи стъпки в правилната посока, но прилагането на заложените в закона нови мерки беше до голяма степен оставено на добрата воля на издателите, което на практика ги обезсмисля, и предвиденото в закона „справедливо и съразмерно възнаграждение“ си остана само на хартия. Нововъведената възможност преводачът да получава заплащане за положения труд при създаването на превода и отделно от това – авторско възнаграждение (като процент от цената на дребно, т. нар. royalties) масово се пренебрегва в практиката. Изискванията за прозрачност – задължението издателят да предоставя на автора веднъж в годината подробна информация за продажбите, така че ако реализираните приходи са несъразмерно по-големи спрямо полученото първоначално възнаграждение, авторът да може да поиска допълнително заплащане – не се прилагат. Издателите продължават и с порочната практика да преотстъпват на трети лица даденото им право за използване на произведението, без да уведомят автора, а много често и без изобщо авторът да им е дал това право. Видна е необходимостта от допълнителни мерки за засилване на позициите на преводачите – най-малкото чрез налагане на санкции на издателствата, които не изпълняват задълженията си за предоставяне на предвидената в закона информация, – както и на реални стимули за използване на механизма за колективно договаряне, за да се преодолее това неравенство в сектора. Защото противно на дежурните обяснения, че издателствата работят едва ли не на загуба и затова не могат да си позволят нормално заплащане за превод, редакция и художествено оформление на текста, наличните данни показват един устойчив ръст в сектора, който би бил немислим без съответния ръст в печалбите на компаниите. Само че заради неравнопоставеното положение на авторите до тях достигат само трохи. Структурното неравенство е видимо и в отношението на държавата към двете страни – ако някое издателство се оплаче, че електронна библиотека „пиратства“ книгите му, цялата репресивна мощ на ГДБОП се стоварва върху нея, а когато преводачите негодуват, че едно или друго издателство пуска без позволение електронни издания на техни преводи или продължава да продава произведението след изтичането на уговорения срок, Министерството на културата ги праща да си търсят правата в съда с произтичащите от това непосилни разходи. Абсолютизирането на принципите на авторското право единствено в защита на интересите на издателите изкривява идеалния замисъл на тази правна концепция и освен че не помага на действителните създатели на литературните произведения, съвсем заслужено засилва пиратските настроения в обществото.
✤ Работеща система за финансиране на творците
За разлика от другите държави в ЕС, където държавната политика в подкрепа на културата е стъпила на два стълба: 1) финансиране на организациите на проектен принцип; и 2) директно финансиране на творците чрез стипендии/грантове, за да не се откажат от творчеството под натиска на безпаричието, у нас се прилага само първият, и то с оскъдно финансиране, като по този начин някои издателства все пак успяват да подсигурят съществуването си, но същото рядко може да се каже за преводачите, с които си сътрудничат те. В областта на литературния превод първият тип подкрепа може да направи възможно осъществяването на издателски проекти, оценени като значими за културната ни среда, но практически неизпълними в настоящите пазарни условия. Например едва ли има как най-после да се появи превод на „Бдение над Финеган“ или пък нов превод на „Илиада“ – въпреки трудно оспоримата смисленост на тези проекти те не могат да се реализират по естествен път (освен с тежки компромиси с качеството на текста или здравето на преводача), а в общия случай са и извън радара на наличните европейски и национални фондове за подпомагане на преводи, които в последните години насочиха голяма част от издателските усилия към съвременната европейска литература3. Вторият тип подкрепа дава на самоосигуряващите се творци допълнителен стимул и време да се занимават съсредоточено със своята културна дейност, вместо да се налага да я комбинират с други занимания или (отново) да правят компромиси с качеството на работата – това може да са грантове както за конкретни проекти, така и за определен период от време. В момента програма „Помощ за книгата“ на Министерството на културата и програма „Създаване“, направление „Литература“ на НФК, ненужно се дублират и насочват ресурсите си единствено към организациите, при това с доста неясни критерии в оценката си за проектите. Въведената по време на пандемията програма „Стипендии“ на НФК беше прекратена на втората година, вместо да бъде доразвита и превърната в основен инструмент за подпомагане на творците.
✤ Въвеждане на работещ механизъм за репрографските права
Законът за авторското право и сродните му права (чл. 26) предвижда компенсационно възнаграждение за авторите при възпроизвеждане на техните произведения за лично ползване. По-просто казано, при копиране на една книга на ксерокс, да речем, авторът следва да получи някакво възнаграждение (както музикантите, композиторите и текстописците получават възнаграждение от всяко изпълнение на своя песен, филмовите продуценти – от всяко излъчване на свой филм и т.н.). Тъй като обаче не е уреден механизмът как трябва да става това, мярката не се прилага вече десетилетия. В Германия например производителите, вносителите и търговците на средства за възпроизвеждане (принтери, скенери, копирни машини и т.н.), както и всяка организация, която предоставя възможност за подобно възпроизвеждане (кварталният ксерокс, библиотека, университет, училище, държавно учреждение) дължат такси, които се събират от организациите за колективно управление на права, а събраните суми след това се разпределят между авторите. С оглед на развитието на технологиите е логично обхватът да се разшири от репрографската сфера и към дигиталните носители на информация (компютърни системи, харддискове, оптически дискове, преносима памет и т.н.).
Гладна кокошка
Необходимостта от такива мерки срещу стремглавото спадане на икономическата привлекателност на превода на литература и изобщо ученето на езици е проучена в доклада „Преводачи на корицата“, публикуван през 2022 г. от Европейската комисия. Освен гореспоменатите привидно минимални стандарти в него са засегнати и други практики, които също са отдавнашна част от културната политика на някои страни:
✤ Творчески резиденции
Резидентските програми дават възможност на литературни творци да работят по свои проекти за определен период от време, като същевременно допринасят за обогатяването на културния живот в съответната местна общност чрез провеждане на срещи, работилници и други събития. В момента единствената такава резиденция в България не е отворена за творци от страната, за разлика например от резиденцията в латвийското градче Вентспилс, където могат да кандидатстват за престой всякакви писатели и преводачи от всички езици, включително латвийци. Откриването на такива творчески домове в малки населени места би могло да е общинска инициатива, насърчавана и подпомагана от държавата.
✤ Награди
Наградата „Христо Г. Данов“ за принос в националната книжовна култура има потенциал да насочва общественото внимание към значимостта на литературните творци, ако се ревизира цялостният регламент за провеждането на конкурса (от събирането на номинациите през оценяването на кандидатите до церемонията по връчването на наградите). Нейното (в момента практически нулево) обществено въздействие би могло да се засили чрез по-обстойно (да се разбира „изобщо някакво“) представяне на номинираните заглавия и творци – публикуване на мотивации, изготвяне на визитки, организиране на дискусии, поддържане на архив4.
Всичко това може да се надгради с още две допълнения за разкош, специфично български принос към каузата:
✤ Изследователско звено
Макар че всички филологически университетски програми включват дисциплина „Превод“, а секцията „Общо и сравнително езикознание“ в Института по български език на БАН по заявка се занимава и с „теория и практика на превода“, по-скоро изключения са учените, посветили усилията си основно на преводознанието – изследвания върху превода се появяват разпокъсано в доклади от конференции с обща тематика, извършени от учени, които се занимават с преводознание по съвместителство с други свои научни интереси. Едно изследователско звено (например секция „Превод“ към ИБЕ или пък цял нов институт по превод към БАН) би имало предостатъчно работа, която на фона на всичко останало може да изглежда бутикова, но всъщност е насъщна, ако искаме преводното дело да се развива в здравословна среда: изследвания върху теорията, практиката и историята на превода, създаване на помощни ресурси (корпуси, бази данни, речници, справочници, софтуери, търсачки и пр.), провеждане на тематични конференции, семинари, форуми и обучения, поддържане на каталози и регистри, а може би и създаване на стандарти (със съзнание за рисковаността на подобно начинание). Такова отделно звено е необходимо и защото отдавна е отхвърлена представата за литературния превод като чисто лингвистична дейност, а вместо това се практикува и изследва като сложна интердисциплинарна работа, изискваща познания по история, литературознание, културология и пр. То би се явило като по-целенасочена алтернатива или допълнение към филологическите катедри и секцията на ИБЕ с техните спорадични усилия в тази посока5.
✤ Музей на превода
Приносът на преводите към българската култура е значителен, но затова пък не е толкова явен за обществото, макар че университетските програми по история на българската литература обичайно започват тъкмо с преводи, а в наше време количеството художествена литература на пазара е поравно поделено между преводна и българска. Последователното пренебрегване на преводачите обаче води до недооценяване на тяхната роля за изграждането на така ценния за един индивид и за една общност усет за езика, естетика и изобщо реалност – както от страна на издателите, така и от страна на читателите. Затова е важна всяка инициатива, хвърляща повече светлина върху тази дейност, която по желание или по принуда най-често се извършва в сенките6.
Мара
Разговорът за културни политики неизменно предизвиква разнородни съпротиви – от „вън търгашите“ до „всичката Мара втасала“. Мара далеч не е втасала всичко, но в много национални политики вече е отразено схващането, че грижата за културата не следва да се остави за след втасването на по-приоритетните работи, а е ключова съставка на цялото обществено тесто, без която нищо няма да втаса или най-много да втаса калпаво.
Ако преводът се остави на произвола на пазарните условия, с него ще продължат да се занимават предимно нископлатени изпълнители на поръчки (бързащи да отметнат необходимия брой страници на ден, за да могат да си платят тока в края на месеца) или ентусиасти (които разполагат с дебела пенсия, заможни роднини или по-доходоносна дейност), а в някакъв момент може и да го прехвърлим изцяло на машините (както вече се случва – с очакваните от това резултати). Но ако все пак решим, че са ни нужни професионалисти, които да имат уменията и времето да обърнат полагащото се внимание на всяко изречение и всеки казус, да извършват необходимите проучвания, да се образоват и да се развиват като преводачи, тогава горните предложения са възможни стъпки към това по-добро място, до което естествените механизми на пазара не изглежда да водят. За разлика от древните времена, сега пазар за преводна литература все пак има и той би могъл да се поорганизира и допълни от държавата така, че литературният превод да съществува като професия – за постигането на крехкото равновесие между осигурения социален статус на преводачите и широкия достъп до качествени книги за читателите е необходимо обществено съгласие за компенсаторните мерки.
- Данните са от доклада „Българинът и четенето 2021“ на Алфа Рисърч, изготвен по поръчка на Асоциация „Българска книга“.↩
- За повече информация: https://www.wipo.int/edocs/mdocs/copyright/en/sccr_45/sccr_45_7.pdf.↩
- Това създава както географско неравновесие при представените на пазара национални литератури (имаме много европейска литература, чудесно, но къде е арабската, еквадорската, корейската, южноафриканската…), така и известна неконкурентност на несубсидираните издания и техните преводачи, които най-често се налага да се задоволят с минимален хонорар, освен ако издателят не реши да увеличи и бездруго по-високата цена на несубсидираната книга – нещо, което в последните десетилетия се случва поради всякакви причини (поскъпнало гориво, затруднени доставки на хартия, повишаване на разходите по веригата), но никога заради нуждите на преводачите.↩
- В подробности тези и още конкретни предложения са изредени в отворено писмо до Министерството на културата, входирано през 2022 г., но останало без ответ.↩
- И също към чудодейните включвания на ентусиасти, които през свободното си време успяват да свършат изследователска работа като за петнайсет института – вж. например статията на Анриета Жекова за Лазар Голдман.↩
- Някой ще каже, че все още има издателства, които не изписват името на преводача нито в публикациите си в социалните мрежи, нито в сайтовете си (където иначе има обстойна информация, включително за теглото на книгите), а ние сме тръгнали да искаме музей, но пък може би ако направим по-голямото, дреболиите сами ще се наместят, кой знае.↩