На първи декември беше обнародван Закон за изменение и допълнение на Закона за авторското право и сродните му права. Промените отразяват (със закъснение от две години и половина – крайният срок беше юни 2021 година) въвеждането на приетата през 2019 година Директива 790 на Европейския парламент и на Съвета относно авторското право и сродните му права в цифровия единен пазар. Както показва името ѝ, фокусът в директивата е върху цифровия единен пазар, но вътре се засягат и редица по-общи въпроси в областта на авторското право. Тук ще се опитам да представя как препоръките са „преведени“1 в новия закон, като вниманието ми ще е насочено единствено върху текстовете, които пряко засягат работата на преводачите.
Директивата
В директивата се подчертава, че в договорните си отношения авторите са в по-слаба позиция и се нуждаят от защита, както и че възнаграждението им следва да бъде подходящо и пропорционално на действителната или потенциалната стойност на отстъпените права. За постигането на тази цел се въвежда изискване за прозрачност – авторите да получават актуална, изчерпателна и разбираема информация за приходите от продажбата на своите произведения, насърчава се колективното договаряне, включително и въвеждането на минимални тарифи, и се предвижда изграждането на механизъм за решаване на спорове чрез медиация. Засягат се и други въпроси като възможността за внасяне на изменения във вече сключени договори и за едностранно прекратяване на договорите – казуси, които и досега бяха уредени в българското законодателство.
Промените в Закона за авторското право
I. Възнагражденията
В чл. 36, ал. 1 към думата „възнаграждение“ се добавя „справедливо и съразмерно“: „С договора за използване на произведението авторът отстъпва на ползвател изключителното или неизключителното право да използва създаденото от него произведение при определени условия и срещу справедливо и съразмерно възнаграждение“ и се допълва второ изречение: „Когато за създаването на произведението е договорено отделно възнаграждение за положен от автора труд, размерът му се посочва изрично“.
Въпреки препоръките на директивата, че еднократното възнаграждение не следва да бъде правило, като всяка държава има свободата да определи в кои случаи то е допустимо, в новия закон ал. 1 на чл. 38 е останала без промяна: „Възнаграждението на автора за всеки начин на използване на негово произведение може да бъде определено като част от приходите, получени от използването на произведението, като еднократна сума или по друг начин“. В следващата алинея към съществувалата и досега възможност авторът да иска увеличение на възнаграждението или да претендира за допълнително възнаграждение, когато договореното се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението, се добавя, че ако не се постигне съгласие между страните, авторът може да започне процедура по медиация, както и да предяви иск по съдебен ред. От значение е и новата ал. 5, според която при прилагането на горните разпоредби се взима предвид и действащото споразумение за браншово колективно договаряне (ако има такова).
II. Прозрачност и отчетност
Създава се нов чл. 39а, в сила от 03.12.2024 г., съгласно който ползвателят на правата е длъжен „най-малко веднъж годишно, в срока на използването да предоставя на съответния автор актуална, разбираема, относима и изчерпателна информация за: всяко използване на произведението, включително за начините на използване, за всички реализирани приходи от използването, включително от имащата пряко отношение към използването на произведението продажба на рекламни стоки, както и за дължимото възнаграждение“. Това задължение се отнася и за случаите, в които ползвателят е отстъпил правото на използване на трето лице, а ако не разполага с нужната информация, той трябва да предостави на автора възможност да се свърже с него.
III. Издателски договор
Голямата новина за преводачите е, че благодарение до голяма степен на усилията на Съюза на преводачите, подкрепени и от инициативата „Писмо 10/42“, договорите с автор на превод на литературно произведение изрично са включени в регулацията на раздел „Издателски договор“ (чл. 54а), а с промяна в чл. 44 се уточнява, че дори и когато произведението се създава по поръчка, чл. 42 не се прилага. Досега някои издатели злоупотребяваха с чл. 42, съгласно който при създаването на произведение по поръчка поръчващият има право да използва неограничено произведението без разрешение на автора, респективно преводача. С новия чл. 54а и промяната в чл. 44 би трябвало на тази порочна практика да се сложи край и отношенията между издателите и преводачите да се регулират от разпоредбите на Раздел II, Издателски договор.
И какво от това?
Новият Закон за авторското право отваря вратите за големи промени, за които като че ли никой в книгоиздателския бранш не е готов. Ако се опитаме да си представим как трябва да изглеждат отношенията преводач–издател след приравняването на договора с автор на превод с описания в закона издателски договор и въвеждането на принципа за справедливо и съразмерно заплащане, се очертава следната картина:
✤ Допуска се възможността възнаграждението на преводача вече да не е от един компонент, а от два: 1) досегашното заплащане на страница за вложения от преводача труд и 2) определен процент от цената на дребно на всеки продаден екземпляр, т.нар. royalties. В онези страни от ЕС, в които отдавна е въведен такъв модел, обикновено процентът за преводача е част от процента за писателя (в съотношение 20/80) и изрично се упоменава в договора между автора на оригинала и издателството, например, че от уговореното 12% възнаграждение 2% ще отидат за преводача. В по-малко държави процентът за преводача се добавя над процента за писателя – в горния пример писателят ще си получи своите 12%, а още 2% ще отидат при преводача, което ще се отрази и на цената на книгата. Заслужава да се отбележи, че заплащането за вложения труд (за страница превод) по същество е трудов доход и като такъв подлежи на облагане с осигуровки и освен това нормативно признатите разходи при него не са 40%, както при доходите от отстъпване на авторско право, а 25%, т.е. е напълно възможно преминаването към двукомпонентно възнаграждение реално да не доведе до по-високи доходи за преводача. Макар и в някакъв смисъл да е по-справедлив, моделът с двукомпонентното възнаграждение е доста далеч от наложилата се у нас практика и поради липсата на желание за промяна въвеждането му може да остане само в сферата на добрите намерения на законодателя.
✤ След 3 декември 2024 година преводачът трябва да получава от издателите подробна информация за продажбата на своите книги. Ако в договора между двете страни обаче не е предвидено допълнително заплащане като процент от цената на дребно на всеки продаден екземпляр, тази информация попада в графа „за сведение“ и преводачът няма особена полза от нея. В Закона не е предвидена санкция, ако издателят не изпълни това задължение (което го натоварва с допълнителна административна дейност и разходи) и така тази разпоредба до голяма степен се превръща в пожелателна – ако не получи предвидената по закон информация, преводачът трябва да се обърне към системата за медиация (тепърва Министерството на културата трябва да утвърди списък с медиатори) или към съда, като и в двата случая разходите често ще са непосилни за него.
✤ Според и досега съществувалите разпоредби в закона, чл. 45, ал. 1 и 2, авторът/преводачът може да отстъпи на издателя правото за използване на произведението и по други начини освен издаване, а от своя страна издателят да преотстъпи тези права на трети лица – просто казано, издателят да предостави превода на компания като „Сторител“ например. Това обаче трябва да е изрично уговорено в договора и при преотстъпването издателят трябва да уведоми писмено автора (в момента едно от най-честите нарушения на издателите е именно в тази област – те преотстъпват права, които не са им дадени от автора). Съгласно новите законови разпоредби за прозрачност издателите трябва да предоставят поне веднъж в годината информация и за използването на превода от трети лица или най-малкото да предоставят необходимите данни на тези трети лица, така че авторът/преводачът сам да се свърже с тях.
✤ Според диспозитивните правила за издателския договор (чл. 47), ако в договора не е предвидено друго, авторът отстъпва правата си само за едно издание с тираж не по-голям от 10 хиляди екземпляра. В сегашната практика преводачът отстъпва правата си за определен брой години, не повече от десет (чл. 37, ал. 2). В новия закон това ограничение отпада с презумпцията, че интересите на автора/преводача са достатъчно добре защитени от предвидената възможност той да поиска увеличение на възнаграждението или допълнително възнаграждение, ако договореното е несъразмерно с реализираните от издателя приходи. Тъй като обаче единственият източник на информация за тези приходи е самият издател, преводачите са поставени в неизгодната позиция да вярват сляпо на „честната дума“ на издателя колко екземпляра са продадени през годината без възможност за проверка. В повечето страни от ЕС този въпрос е решен с механизми за одит, приети от съответните браншови организации.
Господ дава, но в кошара не вкарва
Цялостната философия на промените в Закона за авторското право в областта на книгоиздаването може да се обобщи така: даваме възможност на страните в този процес да изградят нови, по-справедливи и по-устойчиви отношения, но държавата няма да налага насила решения, оправяйте се сами. В този дух е и параграф § 5а. от Допълнителните разпоредби на закона, който гласи: „Насърчават се саморегулацията и създаването на стандарти за работа за ефективното прилагане на чл. 38, чл. 39а, чл. 76, ал. 5 и 6 и чл. 83а“. Саморегулацията и създаването на стандарти обаче изискват най-малкото готовност за разговор, в който да се включат всички замесени страни и внимателно да обсъдят плюсовете и минусите на различните модели за възнаграждение и кой е най-подходящ за нашите условия, как на практика ще се осъществи предоставянето на предвидената в закона информация – какво точно ще съдържа, колко често ще се изпраща, как ще се гарантира запазването на търговската тайна и неприкосновеността на личните данни и десетките други подробности. И издателите, и преводачите ще спечелят много от утвърждаването на ясни правила в своите отношения, като се започне с дребните, но често пораждащи търкания въпроси как да се гарантира даденото от закона право на преводача да има последна дума върху текста (т.е. взаимодействието на преводача с редактора и коректора), кой може да бъде арбитър при спорове за качеството на превода, къде, кога и как се поставя името на преводача в книжното тяло, рекламните материали, издателските каталози и т.н. и се стигне до утвърждаване на типови договори, отговарящи на изискванията на закона, и до споразумения, регулиращи финансовите взаимоотношения – срокове за изплащане на възнаграждения, при какви условия се заплаща аванс на преводача, какви финансови санкции може да налага издателството при просрочия или при незадоволително качество на превода, какви да са минималните тарифи за превод. В този безкраен списък влизат и нестихващите спорове имат ли право издателите да продължат да разпространяват произведенията след изтичането на срока на договора с преводача (не, нямат), по каква формула се определя възнаграждението при преиздаване на стари преводи, дължи ли се допълнително заплащане за издаване на произведение в електронен вариант (да, според чл. 19 възнаграждение се дължи за всеки вид използване и за всяко поредно използване на произведението). Всичко това може да бъде уредено с утвърдения инструмент на колективното договаряне, при което представителните организации на двете страни, Асоциация „Българска книга“ (АБК) и Съюзът на преводачите в България (СПБ) заедно изработят нужните минимални стандарти. За съжаление, засега АБК категорично отказва да води разговор по тези въпроси – не толкова от принципни съображения, колкото заради разбирането, че асоциацията съществува само за да организира панаири и алеи и няма отношение към по-общите въпроси за професионалните стандарти и качеството на книгите (защото това е смисълът на въвеждането на стандарти и саморегулацията – с общи усилия да се подобри качеството, което се предлага на читателите), а повечето преводачи, в и извън СПБ, изпитват трудно обяснима неприязън към „вулгарната материална страна на нещата“ и дори в своите среди рядко водят дискусии, които биха могли да доведат до общи позиции по тези теми. Все пак Директива 790 и промените в Закона за авторското право дават възможност за излизане от инерцията и стъпка в правилната посока. Новата 2024 година ще покаже дали за пореден път ще пропуснем тази възможност, или не.
- Интересен е въпросът и с превода на самата директива. При сравнение между английския „оригинал“ и преводите на останалите официални езици на ЕС се забелязват дребни, но важни разлики в нюанса на избраните думи, които могат да доведат до съществени различия в разтълкуването на препоръките. Българският превод на места е ненужно тромав и буквален (като повечето документи на ЕС) и навярно заради това промените в ЗАПСП не стъпват на него, срвн. „подходящо и пропорционално“ в превода на директивата и „справедливо и съразмерно“ в текста на закона.↩