Гледам протестите на хора с ниски заплати, които не могат повече да живеят така, и като чувам, че получават примерно по 1800 лв. на месец, се чувствам леко особено. От една страна, подкрепям ги напълно. От друга, ако аз получавах толкова всеки месец, щях да се имам едва ли не за милионерка на фона на сегашните стойности.
Когато започнах да превеждам книги през 2012 г., получавах по 10 лв. на страница. Може би е било малко повече от обичайното по онова време, защото превеждах от редки езици, или пък защото имаше субсидии (още ги има), не знам. Така или иначе тази сума ми позволяваше да се чувствам горе-долу добре. Никога не съм можела да си угаждам, но поне имах самочувствието на човек, който се справя прилично с живота, а не на тотален изпадняк, който на почти 40 години трябва да живее с родителите си пенсионери, за да може цялото семейство да крета някак с общи усилия.
Постепенно през следващите години тази сума започна да спада. Работех предимно за 8 лв., но за английски ми плащаха и 6. Последната книга, която преведох, преди да подпишем Писмо 10/42, в което обявихме, че няма да приемаме по-малко от 10 лева на страница, беше с хонорар 6 лева на стандартна страница от 1800 знака. Това беше в края на 2022, когато минималната работна заплата беше 720 лв. Тогава с много усилия и главоболия се преборихме за тези 10 лева минимален праг, които обаче повечето издатели приеха и за максимален, така че започна масово да се работи за 10 лева на страница, независимо от оригиналния език и трудността на текста.
След един месец минималната работна заплата става 620,20 евро, а ние продължаваме да работим за тези 5 евро на страница, които си издействахме преди три години. (Има изключения. Има издателства, които сами започнаха да предлагат малко повече, но лично аз работя само с едно такова. Другите продължават да пробват и с 8, ако мине номерът.)
Нека ви кажа какво реално представлява превеждането на една страница. Ако текстът е сравнително прост, това е около един час работа, нали така? Само че всъщност не е. Защото трябва да се добави: предварителното четене на книгата, двете редакции, които си правиш сам, преди да я пратиш, минимум двете изчитания, които няма как да не направиш при обсъждането на текста с редактора. После би трябвало да има и още едно изчитане след коректора. Този един час на страница става поне на два. Казвам поне, защото всъщност обикновено е повече.
Когато текстът е труден, едната страница вече може да отнеме и цял един ден. А когато е наистина много висока литература, говорим дори и за една седмица. Случвало ми се е с две книги дотук. Няма да ви казвам как се живее с 10 лева на седмица. Но помислете си и как се живее с 10 лева на ден. Но хайде, да речем, че висока литература се превежда рядко и с 10 лева на ден или на седмица живеят само най-добрите преводачи. Да се върнем към 10-те лева за два часа, тоест 5 лева на час (напомням, че тези 10 лева са цялата сума – преди данъци и осигуровки. Сложете условията за самоосигуряващите се, които са ужасни, добавете и допълнителното осигуряване за бременност и болест, което никой преводач реално не може да си позволи, и сумата намалява почти наполовина). От 1 януари минималната почасова заплата в България ще бъде 3,74 евро, тоест 7,31 лв. Както и да го погледнеш, ние не се борим за достойно заплащане, както обичаме да си казваме, за да се успокояваме. Ние се борим, за да достигнем минималната заплата. И не успяваме.
Има и още нещо, за което се говори рядко. Тези хонорари не ти се плащат на определено число всеки месец. Няма и аванс. Но по-лошото е, че няма никаква сигурност кога изобщо ще ти се платят. Изцяло зависиш от милостта на издателя. От месец май насам съм превела четири книги, което не е никак малко. До този момент не ми е платена нито една. Пет месеца съм живяла от спестяванията си, докато съм работила по тези книги. Сега продължавам да разчитам на спестявания, защото клаузите в договорите, според които хонорарът се плаща до три дни/една седмица/един месец/два месеца след приемането на превода, явно фигурират там само за красота.
След няколко седмици се навършват три години от инициативата 10/42, а ние затъваме все по-дълбоко във финансова мизерия, но и по-лошо – в интелектуална мизерия. Защото преводач, който не може да си позволи да посети нито една от страните, от чиито езици превежда, няма как да се развива. Но преводач, който не може да си позволи коледни покупки, вече губи и много повече от стимул. Губи сили да превежда както трябва. Ако не прочетеш книгата предварително, ако не си редактираш превода нито веднъж, ако не отделяш време за необходимите справки, ако тракаш автоматично по клавиатурата, без да обмисляш всяка дума и фраза, ако не пожелаеш да видиш какво са направили след теб редакторът и коректорът, може и да стигнеш до две страници на час, което вече ще ти позволи да си купиш храна и лекарства. А ако не можеш да се примириш с това, просто сменяш професията, а превеждането се превръща в хоби, в работа на ентусиасти, които обаче нямат време постоянно да следят какво става в световната литература, нито в развитието на езика, нито да вървят в крак с новостите в професията. И в двата случая страда крайният текст. Което пък отвращава читателите, те спират да купуват книги на български и парите, които издателите са спестили от превод, се изпаряват заедно с голяма част от печалбата.
И какво имаме накрая? Омерзени и нещастни преводачи, обеднели издатели, полуграмотни читатели, говорещи на българо-английски, и огромна маса от хора, които изобщо не пипват книга. Резултатите вече са видими.
Първоначално този текст е публикуван във фейсбук на 28 ноември 2025 г.