Преди време се обърнаха към мен с молба да редактирам нов български превод на „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад. Предложението звучеше примамливо – това е едно от любимите ми произведения, – но се зачудих дали да работя по превод на повестта, при положение че тя е вече преведена, не би представлявало самоцелно, макар и приятно, упражнение. Идеята за основанието всъщност е здраво залегнала в теорията на препревода (тоест, на превеждането на вече превеждани текстове); както гласи една класическа формулировка, „за препревода трябва основание – той не може просто да съществува“1. Да се заемеш с препревеждане означава освен това да излезеш на бойното поле – понеже препреводът оспорва вече съществуващи преводи, позицията му е едновременно „отбранителна“ и „нападателна“2. Перспективата да се вдигнеш на оръжие обаче невинаги е привлекателна, а и не се знае дали ще спечелиш. Вече са изказвани съмнения относно качеството на някои български препреводи на Конрад и нуждата от тях3.
За да съм спокойна, че един нов превод на „Сърцето на мрака“ действително е оправдан, се наложи внимателно да прочета вече съществуващия превод. Той е дело на Григор Павлов и излиза за първи път през 1971 година, а след това е преиздаван два пъти – през 1985 година (в том 1 от многотомно издание на Конрад) и през 2018 година4. Още началните два абзаца ме накараха да се усъмня в качеството на превода. На първо място, те описват нещо физически невъзможно – една и съща сцена да се разгръща едновременно при прилив (според първия абзац) и отлив (според втория). Освен това е пропуснато цяло изречение: A haze rested on the low shores that ran out to sea in vanishing flatness. Подобно начало не вещаеше добро. И действително, докато продължавах да чета, продължаваха да се трупат и всякакви пропуски и неточности – и дребни, и твърде съществени. Никоя от тези грешки обаче не ме подготви за превода на следното изречение, в което смисълът е точно обратният на този в оригинала:
I almost envied him the possession of this modest and clear flame. […] I did not envy him his devotion to Kurtz, though.
Почти му завиждах, че притежава този скромен и ясен пламък. […] Аз му завиждах за предаността му към Курц.
Ако говорим за качеството на преводния текст като цяло, трябва да отчетем, че Павлов предлага редица чудесни езикови решения; че по правило българският му е богат, разнообразен и идиоматичен; че сполучливо пресъздава атмосферата в повестта. В същото време обаче преводът е белязан от многобройни и значителни провали, така че съотношението между това, което губим, и това, което печелим, е изкривено5.
Някои от допуснатите грешки са ученически. В основната си част те са резултат от неразграничаването между различни значения на една и съща дума, като преводачът автоматично е посягал към най-честото значение, без да отчита контекста. Така external checks е преведено като проверка, вместо като външни ограничения; kind neighbours ready to cheer you or to fall on you е преведено като „любезни съседи, готови да ви развеселят или ухапят“; she stopped as if her heart had failed her е преведено като „тя се спря, сякаш бе спряло сърцето ѝ“, вместо като сякаш бе изгубила смелост. За съжаление, преводачът систематично пренебрегва логиката на ситуацията в текста. Когато например Марлоу се възхищава от безупречния вид на главния счетоводител, и по-специално от неговото linen, думата очевидно се отнася до ленените дрехи на героя, а не до бельото му, както я е превел Павлов. Подобен превод е нелеп – Марлоу за първи път вижда счетоводителя, а и при какви точно обстоятелства би могъл да опознае бельото му така отблизо? Да вземем и следния откъс, в който с присъщата си ирония Марлоу описва ентусиазма на заблудената си леля по повод начинанието, в което той скоро ще се включи:
It appeared […] I was also one of the Workers, with a capital—you know. Something like an emissary of light, something like a lower sort of apostle.
Стана също ясно, че съм един от работниците с капитал. Разбирате, нали? Нещо като посланик на светлината. Нещо като апостол от по-низша категория.
Трудно е да разберем и оправдаем погрешния превод на фразата Workers, with a capital, при положение че Workers е изписано с главна буква, а capital е използвано като броимо съществително. Грешката е особено необяснима, като имаме предвид, че преводът е правен през седемдесетте години на ХХ век. Според постулатите на господстващата тогава идеология между работниците и капитала има непримиримо противопоставяне, а Павлов, заедно с всички останали в България, е бил солидно „подкован“ по отношение на класовата борба.
Подобни грешки в превода водят до сериозни изкривявания, като на места автоматичният избор на най-честото значение на дадена дума води до смислов срив. Когато Курц оплаква неосъществените си амбиции и казва: And now for this stupid scoundrel, той иска да каже, че измамникът е попречил на плановете му (ако не беше този глупав измамник). На български обаче фразата е предадена като „А сега за този глупав измамник…“, което е лишено от смисъл.
Друга категория грешки са резултат от недоглеждане. Когато например Марлоу размишлява, че нападението е only one way of resisting, Павлов превежда това като „единственият начин да се съпротивяваш“. Тук той вероятно не е разчел текста добре и е взел only one way за the only way. Тази небрежност обаче води до смисъл, който е точно обратен на оригиналния. По подобен начин той не разчита и някои числа; да вземем следното изречение, с което Марлоу описва изморителния преход до Централната станция:
Day after day, with the stamp and shuffle of sixty pair [sic] of bare feet behind me, each pair under a 60-lb. load.
Ден след ден бях следван от тропота на шестдесет чифта боси нозе, всеки чифт превит под тежестта на сто и двадесет килограма.
Павлов очевидно е умножил шейсетте фунта по две, вместо да ги раздели на две, за да получи съответните приблизителни килограми. Такава грешка се допуска много лесно, разбира се, само че тук тя води до сериозни последици – здравият разум отива на кино и навлизаме в някаква фантастична сфера, в която е в реда на нещата човек да носи товар от 120 килограма.
Друг съществен недостатък на превода е систематичното пропускане на думи, фрази, дори (както видяхме още в началото) цели изречения от оригинала. За някои от тези пропуски няма обяснение, а в други случаи съответната дума или фраза вероятно е пропусната, защото се е оказала много трудна или пък защото преводачът е преценил, че тя не е от особено значение за общия смисъл. Но това понякога води до изкривявания, като например в следната фраза от описанието на годеницата на Курц: the delicate shade of truthfulness upon those features. На български качеството truthfulness просто се е изпарило: остава само „деликатния[т] израз на тези черти“.
Склонността на преводача да подстригва и подкастря оригинала неизбежно прави художествения свят на българския Конрад по-блед и по-беден. В следното изречение например Марлоу описва чичото на главния управител:
I saw him extend his short flipper of an arm for a gesture that took in the forest, the creek, the mud, the river […]
И махна с ръка към гората, заливчето, калта, реката […]
Преводът на his short flipper of an arm като ръка има сериозни последици – губи се цялата нелепост на жеста, породена от контраста между късата ръчичка на героя и необятната джунгла, която иска да обхване с нея. По този начин се притъпява и изразяваното от Марлоу критично отношение към абсурдната самонадеяност на белия човек и опитите му да завладее Африка. А тази критика е в самата идеологическа канава на произведението.
Пропускането на думи и фрази от оригинала засяга и цялостния художествен образ на ключов герой като Курц. Да вземем следните примери от едно и също описание на героя – в превода си Павлов е изпуснал и трите фрази, дадени тук в курсив:
I could not hear a sound, but through my glasses I saw the thin arm extended commandingly, the lower jaw moving, the eyes of that apparition shining darkly far in its bony head that nodded with grotesque jerks. […] His covering had fallen off, and his body emerged from it pitiful and appalling as from a winding-sheet. […] Some of the pilgrims behind the stretcher carried his arms—two shot-guns, a heavy rifle, and a light revolver-carbine—the thunderbolts of that pitiful Jupiter.
Пропускането на that nodded with grotesque jerks отнема част от въздействието на Курц като „одушевен образ на смъртта“, както Марлоу го нарича малко по-нататък. Спестяването на фразата as from a winding-sheet също намалява силата на повтарящия се мотив за Курц като изкопан от пръстта труп (двайсетина страници по-рано се говори за „изровеното тяло на господин Курц“), а изрязването на the thunderbolts of that pitiful Jupiter опростява образа на един сложен и противоречив герой.
Особено внимание заслужават и лексикалните повторения, с които Конрад цели определен реторически ефект. Тук Павлов отново проявява склонността си да подрязва текста и в много случаи премахва повторението. Ето няколко примера:
✤ Anything—anything can be done in this country.
Тук всичко е възможно.
✤ Glamour urged him on, glamour kept him unscathed.
Очарованието го тласкаше напред, то го предпазваше от удари.
✤ By the last gleams of twilight I could see the glitter of her eyes, full of tears—of tears that would not fall.
В последните отблясъци на здрача видях горящите ѝ очи, пълни със сълзи, които не можеха да се отронят.
Също така макар на места Павлов успешно да предава ефектите от употребата на синтактичен паралелизъм и на безсъюзно или многосъюзно свързване, в много случаи тези похвати са напълно игнорирани. Така стилистично маркираният, натоварен в оригинала елемент в превода е стилистично неутрален:
✤ Instead of rivets there came an invasion, an infliction, a visitation.
Вместо нитове върху нас връхлетя наказание, напаст божия.
✤ this strange world of plants, and water, and silence
този странен […] свят на растения, вода и тишина
✤ The consciousness of there being people in that bush, so silent, so quiet—as silent and quiet as the ruined house on the hill—made me uneasy.
Мисълта, че там, в шубраците, се крият хора, тихи и безмълвни като порутената къща на върха на хълма, ме обезпокои.
Във всички тези примери – а могат да се добавят още много – преводният текст неутрализира специфичния ритъм на оригинала, изравнява емфазите и заличава емоционалната окраска. В резултат от премахването на повторенията и нормализирането на синтактичните структури редица пасажи в българския текст звучат като блудкаво резюме на оригинала – дори да предават съдържанието на езиковото съобщение, те не пресъздават въздействието му.
Ритъмът на текста се влияе и от това, че Павлов често разделя дългите, лъкатушещи изречения, така характерни за оригинала, на две или повече по-кратки. Практически на всяка страница от превода има поне един такъв пример, а нерядко откриваме и по няколко. Ритъмът на едно изречение със средна дължина обаче е различен от този на едно дълго изречение (както са различни и логиката и кохезията му). И нещо друго: изравняването до някаква по-смилаема средна дължина отслабва реторическия контраст, който откриваме в оригинала, между подчертано дълги и подчертано къси изречения.
В някои случаи това разделяне изглежда неизбежно – алтернативата би била да се насили българският синтаксис. Това обаче са изключения. На повечето места раздробяването е можело да бъде избегнато, макар и с цената на по-голямо усилие от страна на преводача. Най-интересни са случаите, при които накъсването изглежда напълно неоправдано и немотивирано, като в следното изречение:
He was stand-offish with the other agents, and they on their side said he was the manager’s spy upon them.
С другите агенти се държеше студено. А те от своя страна твърдяха, че е шпионин на управителя.
Не е ясно какво препятствие – било за преводача или за читателя – се е опитвал да заобиколи тук Павлов. Подобно безразборно кълцане дори на недълги, несложни изречения показва, че за него тази стратегия се е превърнала в своеобразен преводачески тик.
Друга особено разочароваща страна на превода е свързана с предаването на общуването и диалога между героите. Действията на даден герой или мненията, които изразява, често погрешно се приписват на друг герой – и тук четенето е било отгоре-отгоре, без да се отчита логиката на ситуацията. Така например в оригинала руснакът казва за Курц: He declared he would shoot me unless I […] cleared out of the country – тоест, Курц иска да прогони руснака. В българския превод обаче иска да се махне самият Курц: „Заяви, че ще ме застреля, […] и след това ще се махне от страната“. В диалога пък реплики на главния управител и на лекаря, който преглежда Марлоу в началото, погрешно се приписват на Марлоу, реплики на Курц се приписват на управителя и така нататък. На едно място преводачът прави друга грешка, като пропуска ключовата ремарка I expounded – тоест тук Марлоу изказва мнение – и така оставя читателя с впечатлението, че героят просто си размишлява наум. Това обаче прави последвалите действия на останалите герои абсолютно необясними. Не, Марлоу не просто е размишлявал, а е говорел на поклонниците (както иронично ги нарича той), страстно се е опитвал да ги убеди в нещо, и именно това скандално нещо предизвиква бурната им реакция.
Едно особено грубо изкривяване в прагматиката на диалога пряко засяга представата ни за Курц:
At this moment I heard Kurtz’s deep voice behind the curtain: “Save me!—save the ivory, you mean. Don’t tell me. Save me! Why, I’ve had to save you. You are interrupting my plans now. […]” [курсив в оригинала]
В този миг чух дълбокия глас на Курц зад завесата: „Спасете ме! Искате да кажете слоновата кост? Не казвайте. Спасете мене! А трябваше аз да ви спася. Пречите на плановете ми. […]“
Ето каква е ситуацията тук: Марлоу неволно чува думите на Курц, който говори с управителя (разговорът е поверителен и се води зад една завеса). Курц очевидно първо повтаря нещо, казано от управителя – повтаря го на висок глас и с възмущение. Това нещо – което Марлоу не чува и за което и той, и читателят се досещат сами – е, че управителят казва на тежко болния Курц приблизително следното: дойдохме, за да те спасим. Конрадовият Курц знае за какво всъщност са дошли поклонниците и в никакъв случай не моли да го спасят. Нещо повече, самият той е трябвало да ги спасява от местните хора. Адекватният превод на репликата би била: „Да ме спасите ли? […] Мене да спасите? […]“. Тук Павлов е допуснал две грешки. Първо, не е отчел непосредствения контекст – ако някой моли да го спасят, дали в същото време ще се оплаква, че му пречат? И второ, не се е съобразил с цялостния образ на Курц и така от човек горд, страстен и свиреп го превръща в жалък просител.
Недостатъците на превода нанасят сериозни поражения и върху образа на Марлоу. На първо място, разделянето на по-дългите изречения, за което вече стана дума, се отразява не само на ритъма на текста и въздействието на отделни сцени. То влияе и на пресъздаването на специфичния начин, по който Марлоу – не просто главно действащо лице, а основният разказвач в повестта – възприема света около себе си; тоест, влияе на това, което в полето на художествената проза Роджър Фаулър нарича mind style. В нашия случай преводният текст променя онези „систематични структурни решения“, които „разчленяват представения свят съгласно един или друг модел“ и „създават впечатлението за светоглед“6. Синтактично сложните, криволичещи изречения, характерни за речта на Марлоу, с всичките им завои и завръщания, са отражение на един мъчителен мисловен процес, в който той пипнешком търси скрития смисъл на своите преживявания. Променим ли синтаксиса, променяме и съзнанието на героя.
Сложният образ на Марлоу става жертва и на вече познатата ни склонност на Павлов да съкращава. Конрадовият герой често се спира, за да намери подходящите думи, а речта му като цяло е колеблива и дори плаха, белязана от систематичната употреба на думи и фрази като seemed to, appeared to, of some sort, a kind of, as if, so to speak и други. В българския превод тези и други лексикални единици с подобен смисъл в много случаи са пропуснати, в резултат на което мисловните процеси и преживяванията на Марлоу са опростени, а незнанието и неразбирането му (основен лайтмотив в повестта) са омаловажени. Заличен е и контрастът между привидното и действителното, между субективното възприятие и обективния факт. Ето само няколко примера:
✤ You have no idea how effective such a … a … faculty can be.
Нямате представа колко ефектна може да бъде такава способност.
✤ What made this emotion so overpowering was—how shall I define it?—the moral shock I received […]
Зашемети ме нравственият удар […]
✤ We could have fancied ourselves the first of men […]
Ние бяхме първите хора […]
✤ It looked like a high-handed proceeding; but it was really a case of legitimate self-defence.
Това бе проява на своеволие, но всъщност бе акт на законна самозащита.
В последния цитат заличаването на разграничението между това, което изглежда, и това, което е, прави изречението безсмислено.
И нещо друго – докато Конрадовият Марлоу често е несигурен дори за собствените си чувства и възприятия, Павловият сякаш има пряк достъп до вътрешния свят на другите:
✤ Suddenly she opened her bared arms and threw them up rigid above her head, as though in an uncontrollable desire to touch the sky […]
Внезапно разпери големите [sic] си ръце и ги изправи високо над главата си, овладяна от непреодолимото желание да докосне небето […]
✤ He seemed to think himself excellently well equipped for a renewed encounter with the wilderness.
Той вярваше, че е отлично екипиран за нова среща с джунглата.
Българският Марлоу не просто говори с авторитет там, където английският споделя някое неуверено впечатление или отчита грешка в преценката си за нещо. Той и действа много по-решително:
I strode rapidly with clenched fists. I fancy I had some vague notion of falling upon him and giving him a drubbing. I don’t know.
Крачех бързо със свити юмруци. Щях да го намеря и да го пребия.
Преводният текст заглушава и взаимодействието между героя и малката приятелска компания на борда на „Нели“, на която той всъщност разказва историята на странното си пътуване. Конрадовият Марлоу посвещава приятелите си в мислите си, в несигурността и незнанието си, призовава ги да разберат затрудненията му, търси някаква обща битийна и епистемологична основа, която те споделят с него. В българския превод тази страна на повествованието е значително отслабена. Да вземем следните примери, в които Павлов е пропуснал фразите, дадени тук в курсив:
✤ I made the strange discovery that I had never imagined him as doing, you know, but as discoursing.
✤ And there, don’t you see? Your strength comes in […]
✤ I did not want to have the throttling of him, you understand—and indeed it would have been very little use for any practical purpose.
✤ And I wasn’t arguing with a lunatic either. Believe me or not, his intelligence was perfectly clear […]
Тези и други подобни пропуски правят Павловия Марлоу много различен от Конрадовия. В оригинала многократните обръщения на героя към слушателите му показват нуждата му да бъде разбран и съмненията му дали е разбран; показват и надеждата, че необичайните му преживявания ще получат някакво признание. В българския си вариант героят не страда от подобна плахост и уязвимост – разказът му е и по-уверен, и по-монологичен.
Освен от пропускането на подобни фрази, читателското усещане, че Марлоу се обръща към публика, се притъпява и от начина, по който е предадено личното местоимение you. В българския текст на негово място понякога идва безлична конструкция, а в други случаи се използват местоимения за първо лице единствено число:
✤ You couldn’t imagine a more deadly place for a shipwreck.
А едва ли имаше по-ужасно място за корабокрушение.
✤ [E]ven while he was talking to you, you forgot that it was he—the man before your eyes—who had gone through these things.
[Д]ори когато разговаряше с мен, забравях, че той – човекът пред очите ми – бе преживял всичко това.
Във втория пример българският Марлоу представя описаното преживяване единствено като свое, докато в оригинала героят въвлича в него и приятелите си и може би дори внушава известна универсалност (безличната употреба на you в смисъл на който и да е човек). Този словесен жест е важен – той показва как Марлоу се мъчи да надмогне една горчива истина за човешката ситуация, формулирана по-рано от самия него: „Ние живеем, както и сънуваме – сами…“.
Неадекватният превод на местоимения като you или one понякога води и до други важни последици, като в следния пример:
You looked on amazed, and began to suspect yourself of being deaf—then the night came suddenly, and struck you blind as well.
Огледахме се изумени и помислихме, че сме оглушали – след това нощта падна внезапно и ни ослепи.
Тук решението на преводача да предаде местоимението за второ лице с глаголна форма в първо лице множествено число създава два проблема – то не просто отслабва връзката между Марлоу и слушателите му, но и размива разликата между него и поклонниците (които, разбира се, не са никакви поклонници, а служители на европейска компания, ламтящи за слонова кост). В оригинала това разграничение е изключително важно – двете страни са противопоставени на най-различни нива. В следния откъс последиците от невярното отъждествяване на Марлоу и поклонниците са направо катастрофални:
[T]his suspicion of their not being inhuman […] would come slowly to one.[…] [W]hat thrilled you was just the thought of their humanity—like yours—the thought of your remote kinship with this wild and passionate uproar.
[П]одозрението, че те не са нечовеци […] се вселяваше в нас бавно. […] [М]исълта за тяхната човечност – като нашата – ни караше да тръпнем, мисълта за далечното ни родство с тази дива и страстна врява.
Тук под one Марлоу има предвид себе си, а употребата на you отново показва стремежа му да сподели преживяването с приятелите си. Поклонниците определено не споделят това преживяване – те не чувстват абсолютно никакво родство с местните хора нито тук, нито в който и да е друг момент в повестта. Да се представи преживяването на Марлоу и като тяхно, означава да се фалшифицира художествената действителност в произведението на Конрад. Като размива разликата между възприятията на двете страни, Павлов замъглява и моралното и етично противопоставяне между тях, а то е ключово за идеологията на текста. Какво е едно местоимение (ако перифразираме Жулиета)? То е цял светоглед. В превода местоименията изискват особен такт и внимание – не ги ли предадем вярно, рискуваме да заличим реално съществуващи общности и на тяхно място да съчиним фалшиви.
***
Права ли съм обаче да говоря за „превода на Павлов“, „решенията на Павлов“, „грешките на Павлов“? В края на краищата, преводът е – или трябва да бъде – съвместно начинание. За всички сериозни недостатъци, които коментирам по-горе, отговорност несъмнено носи преводачът; отговорни обаче са и неговите редактори – Богдана Зидарова (1971 г.), Христо Кънев (1985 г.) и Кремена Бойнова (2018 г.). Както вече отбелязах, цитираните примери за изопачен смисъл и пропуснати думи и фрази са общи и за трите издания на превода. Съмнително е дали редакторите са сравнявали преводния текст с оригинала – изглежда са чели само превода, колкото да загладят ръбовете в него. Какво е загладил редакторът на първото издание няма как да знаем. Интересни обаче са разликите между първото и второто издание, понеже по тях можем да съдим за намесата на Кънев. Повечето от тези разлики са всъщност съвсем леки промени на лексикално ниво. Така например „Бяха се минали повече от тридесет дни“ става „Бяха изминали повече от тридесет дни“, а „Той спря да говори“ – „Той млъкна“. Единични са случаите, в които промените водят до осезаемо подобрение (абсолютно неприемливото „този папие-маше Мефистофел“ се превръща в „този Мефистофел от папиемаше“). Като цяло обаче Кънев чопли дребни детайли, без да се погрижи за сериозните проблеми. Ето един представителен пример:
He had been absent for several months—getting himself adored, I suppose […]
Той бе отсъствал няколко месеца, радвайки се на обграждащото го, предполагам […] (1971)
Той отсъствувал няколко месеца, радвайки се, предполагам, на това, което го обгражда […] (1985)
Незначителните промени във второто издание са абсолютно безсмислени, при положение че фразата getting himself adored остава погрешно преведена. И още нещо: Кънев не просто не отстранява големите проблеми в превода на Павлов, но понякога привнася и свои. Така например той допълнително подкастря текста:
[T]he sound of her low voice seemed to have the accompaniment of all the other sounds, full of mystery, desolation, and sorrow, I had ever heard […]
[В] глухия ѝ глас се чуха други звуци, изпълнени с тайнственост, пустош и мъка, звуци, които бях чувал […] (1971)
[В] глухия ѝ глас се чуха други звуци, които бях чувал […] (1985)
Фразата изпълнени с тайнственост, пустош и мъка наистина не звучи много добре, но пък нали работата на редактора е да помогне тя да стане по-приемлива. Кънев обаче просто я изтрива. Да вземем и следните примери (курсивът е мой):
Now, as far as I did see, I could go to the right or to the left of this. I didn’t know either channel, of course. The banks looked pretty well alike, the depth appeared the same […].
Реших да мина отдясно или отляво на тези островчета. Не познавах течението. Бреговете изглеждаха съвсем еднакви, а също и дълбочината […]. (1971)
Реших да мина отдясно или отляво на тези островчета. Бреговете изглеждаха съвсем еднакви, а също и дълбочината […]. (1985)
Тук преводът на Павлов от 1971 година пропуска част от текста и по този начин неутрализира неувереността на Марлоу, а Кънев, който на свой ред пропуска още една част, елиминира и признанието му за собственото му невежество.
С какво се отличава текстът на изданието от 2018 година? На практика с нищо – той е почти идентичен с текста от 1985 година. Макар да е посочен редактор, очевидно е, че не е била извършена никаква редакторска дейност – незначителните на брой промени са изцяло от коректорски тип (Гринвич е променено на Гринуич, плувахме – на плавахме). Изглежда издателството – My Book, основано през 2018 година – е приело за даденост качеството на текст, публикуван от едно от най-реномираните издателства в близкото минало („Георги Бакалов“), или пък не е искало да инвестира допълнителни средства. Във всеки случай е тъжно някой да се хвали, че издава Конрад, за да покаже колко изискан литературен вкус обслужва, и в същото време да не направи нищо, за да предложи на читателя текст с добро качество7.
Редактирането на превод, без той да бъде сравняван с оригинала, е практика, която свързваме със съвременното книгоиздаване. Дори в престижни издателства редакторите днес невинаги владеят изходния език, а работата им се свежда до стилистична редакция, или пък редактор изобщо няма, като всичко това способства за бързи и лесни печалби8. Ако съдим обаче по изданията на „Сърцето на мрака“ от 1971 и 1985 година, подобни съмнителни практики – и съответното калпаво качество – не са били чужди и на социалистическото книгоиздаване, колкото и то да се слави със строг контрол върху целия процес на превод и публикация, и колкото и да не е било водено от комерсиални подбуди. (Преводната индустрия в социалистическа България противопоставя принципите и практиките си на тези преди 9 септември, изтъквайки как национализацията на издателствата „стесн[ява] до минимум комерческите интереси като главен фактор и съображение при избора за превод“, как социалистическият преводач е много по-ангажиран с предаването не само на съдържанието, но и на стила на изходния текст, и как редакторите играят все по-важна роля и „не допускат отклонения от оригинала“9.)
Дори да допуснем, че от редакторите на Павлов не се е очаквало да прочетат оригиналния текст и задачата им е била да извършат само стилистична редакция, работата им си остава подчертано небрежна. Не е нужно да четеш оригинала, за да се запиташ как така дадена сцена ще се разгръща едновременно и при прилив, и при отлив, и как така нормален човек ще носи 120 килограма. Всъщност, в българския текст на „Сърцето на мрака“ има една поредица прелюбопитни грешки, за които е трудно да се каже кой е отговорен – дали преводачът, машинописката (ако е имало такава), редакторът, коректорът, словослагателят, а може би някаква комбинация от тях. Ето няколко от тези грешки: [s]trings of dusty niggers се явява като „[г]рупа страшни негри“ (вместо прашни), This was the station’s mess-room – като „Такъв бе стилът на лагера“ (вместо столът), neither that fireman nor I had any time to peer into our creepy thoughts – като „нито огънят ми, нито аз имахме време да надникнем в страховитите си мисли“ (вместо огнярът ми). Тези грешки фигурират и в трите издания на преводния текст, който дори сякаш съдържа следи от чернова, в която Павлов се е чудел между различни лексикални и синтактични решения. Така например изречението The Chapman light-house, a three-legged thing erect on a mud-flat, shone strongly се явява като „Заблестя фарът Чапман – трикрака постройка, издигната върху калния бряг, – засия ярко“. Независимо кой е отговорен за тях, подобни дефекти обезобразяват текста в не по-малка степен от погрешно преведените или пропуснати думи и фрази, които коментирах по-рано.
Излиза, че в продължение на повече от петдесет години българският читател се е радвал на един силно компрометиран вариант на повестта на Конрад. В теорията на превода актът на препревеждане често се представя като отдаване на дължимото на изначално отворената природа на художествения текст, като път към многообразието, подвижността, диалогичността и поставянето на нови акценти10. В случаи като този с българския превод на „Сърцето на мрака“ обаче всичко това изглежда като лукс. Препревеждането понякога е въпрос на елементарна необходимост от надежден текст, от спокойствие, че (например) Марлоу, когото четем, наистина е Марлоу на Конрад, макар да говори на български. А съществуващите преводи подлежат на препрочитане и преоценка без оглед на реномето, било на личности или на институции.
Настоящият текст е мой превод, с леки изменения, на статия, която публикувах на английски език под заглавието “Into the Bush: The Bulgarian Translation of Conrad’s Heart of Darkness”: „Научни трудове“, том 61, кн. 1, сб. Б, 2023 – Филология на ПУ „Паисий Хилендарски“, с. 117–132. Статията е достъпна на: https://ntffpu.uni-plovdiv.bg/wp-content/uploads/2024/11/010_Maria-Dimitrova-23_3-1.pdf. В нея можете да намерите номерата на страниците на цитатите от оригинала и българските издания на „Сърцето на мрака“, както и някои библиографични подробности за тримата редактори.
- Françoise Massardier-Kenney, “Toward a Rethinking of Retranslation”, в Translation Review, том 92, бр. 1, с. 75. (Превод тук и по-долу мой.) ↩
- Пак там.↩
- Вж. Аспарух Аспарухов, „Джозеф Конрад“, в „Преводна рецепция на европейска литература в България. Том 1: Английска литература“, съст. А. Шурбанов и В. Трендафилов, София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2000, с. 340–41. Тук Аспарухов коментира препреводите на Youth, Typhoon и The Shadow Line.↩
- Джоузеф Конрад, „Сърцето на мрака“, София: Народна младеж, 1971; Джоузеф Конрад, „Сърцето на мрака“, в „Джоузеф Конрад: Съчинения в пет тома. Том 1“, Варна: Книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1985; Джоузеф Конрад, „Сърцето на мрака“, София: My Book, 2018. Тук ще цитирам по изданието от 1985 година, но примерите, които давам за несполучливо преведени или пропуснати думи и фрази, са общи за трите издания. (В края ще коментирам и разликите между изданията.) Цитатите от оригинала на Конрад са по Joseph Conrad, Heart of Darkness with the Congo Diary, ed. R. Hampson,London: Penguin Books, 1995.↩
- Формулировката на това фундаментално за всеки превод съотношение (the ratio of loss and gain) е на Венути – Lawrence Venuti, Translation Changes Everything: Theory and Practice, London and New York: Routledge, 2013, с. 101.↩
- Roger Fowler, Linguistics and the Novel, London: Methuen, 1977, с. 76. (Превод мой.) ↩
- Вж. сайта на издателството: http://www.my-book.bg/. Конрад е първото сред няколко имена на автори, цитирани като доказателство, че My Book се стреми да предлага „качествена и стойностна литература, която е с най-високото качество на книжния пазар“. (Последен достъп до страницата: 12 юли 2025 г.) ↩
- Вж. Мария Пипева, „Художественият превод: между културната мисия и комерсиализацията“, в„Лингводидактически ракурси“, съст. Д. Веселинов и М. Йорданова, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 326–327.↩
- Цитатите са по: Тончо Жечев, „Преводната литература след 9 септември 1944 година“, в „Изкуството на превода. Том 2“, София: Народна култура, 1977, с. 40 (относно благоприятния ефект на национализацията); Иванка Васева, „Защо остаряват преводите?“, в същото издание, с. 124, 126 и 134 (относно вниманието към стила и взискателността на редакторите).↩
- Вж. Mona Baker and Gabriela Saldanha, Routledge Encyclopedia of Translation Studies, New York: Routledge, 2009, с. 233; Françoise Massardier-Kenney, вече цитираната статия, с. 82; Kris Peeters and Piet Van Poucke, “Retranslation, thirty-odd years after Berman”, в Parallèles, бр. 35 (1), април 2023, с. 13.↩