„Край морето“, Абдулразак Гурна, превод от английски Владимир Полеганов, редактор Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“, 2023 г.
„Това е домът, в който живея – мисли си Латиф, един от героите в „Край морето“, след като си дава сметка с колко негативни конотации е натоварена думата „черен“ в английския, – език, който ме лае и хули на всяка втора крачка.“ Латиф е имигрант в Лондон, преподава английска литература, пише стихове и читателят няма как да не се изкуши да види в него автора, Абдулразак Гурна, който също напуска родния Занзибар осемнайсетгодишен и оттогава живее, преподава и пише (предимно) на Острова. Тези думи, в които тъй афористично с придаващата философска тежест препратка към Хайдегер се описва участта на имигранта, като че ли сплитат нишките на моя прочит (един от многото възможни) на романа. Изграждащите сюжета житейски перипетии на Салех Омар и Латиф, ту леко приказни на моменти, ту по ориенталски мелодраматични, разнищват въпроси, които грубо могат да се обособят в две тематични ядра. В първото, „историко-политическото“, влизат съдбата на бежанеца от довчерашните колонии, отговорността на метрополията към случвалото се и случващото се там, а във второто, „лично-човешкото“ – паметта и прошката. С разказвачески талант, в който се долавят отгласи и от арабската, и от европейската литературна традиция, Гурна успява да съчетае тези изобилно експлоатирани теми във въздействащо произведение. Това се отбелязва и от Нобеловия комитет, който през 2021 година му присъжда Нобеловата награда за литература „за безкомпромисния и състрадателен проникновен поглед върху последиците от колониализма и съдбата на бежанците в пропастта между културите и континентите“. Благодарение на Нобеловата награда, Гурна се появява и на български, като това е първата му преведена книга (публикувана на английски през 2001 г.).
Дали защото сме от едно поколение и сме били, предполагам, на сходна читателска диета в периода на изграждане на езика си, с преводача Владимир Полеганов споделяме един „дом“. За мен неговият език е естествен, жив, благозвучен, понятен; рядко нещо може да те подразни или озадачи, било то в диалога, било в пространните описания и често лъкатушещите изречения на Гурна (само за „офис“ и „бизнес“ няма да се разберем, при четенето наум си ги сменях на „кантора“ и „търговия“, които ми се връзваха повече с Малая от края на XIX век, но това попада в раздела на личните предпочитания и т.нар. „вкусовщини“). Чуждите думи и реалии в текста са обяснени с бележка под линия, а явните цитати (от Шекспир, Омир) са дадени с „утвърдените“ им преводи (на В. Петров, Г. Батаклиев). Без да накъсва или слива изреченията от оригинала, преводачът успява да улови смисъла и въздействието им с често чудесни находки при предаването на (почти) устойчиви изрази и ежедневна реч и майсторско развъртане на словореда за поставяне на смислов акцент. Дори и с педантична дребнавост да се изброят останалите тук-там недоглеждания и пропуски (изпуснати изречения или части от изречения на две-три места; неизчистени буквализми като „твърд под“ (hard floor) вместо „гол“/„без килим“/„с плочки“; „сблъсъци между корабните компании“ (ships’ companies) вместо „корабните екипажи“; „Кралските африкански пушки“ (rifles) вместо „стрелци“ като наименование на полк), на общия фон на преводите от английски, преводът на „Край морето“ се отличава като много добър. Колкото и да се стреми човек към съвършенство, винаги остават неизкусурени неща и претеглени на везните срещу всичко онова, което е направено както трябва, срещу цялостното звучене на текста, те не накърняват достойнствата на добрия превод.
Тук ще се спра по-подробно върху някои „тесни места“ и определени предпочетени подходи, които имат по-широко значение за (разговора ни за) превода. Те разкриват съзнателния, а понякога и подсъзнателния избор на преводача, направен в конкретния момент, и освен че ни показват с каква нагласа и с какви стратегии тръгва той (нека любезният читател не забравя докрая, че са възможни коренно различни подходи към превода на един текст и че няма превод без трески за дялане), хвърлят светлина върху въпроса как превеждаме.
Както показва и в предишните си преводи („Вроден порок“ на Т. Пинчън, „Екс-САЩ“ на Р. Кинг), Владимир Полеганов плътно следва оригинала и по оста запазване на чуждото–приближаване към родното се позиционира леко вляво. Това, както всяко нещо на този свят, може да бъде нож с две остриета. Пример за изключително сполучливо решение в този подход е запазването на носещи „чуждото“ и придаващи специфичен колорит думи като „мусим“ и „ид“, които имат еквивалент на български – „мусон“ и „байрям“. Преводачът не се стреми да улеснява читателя и да сближава текста с познатото му, а напротив, оставя маркерите, указващи един друг свят, като при първата им поява в текста дава обяснение за тяхното значение в бележка под линия.
Плътното придържане към оригинала обхваща и употребата на курсив, при което обаче резултатът не е толкова еднозначно положителен. В оригинала курсивът се използва при цитиране или за поставяне на ударение, а в превода ударението е поставено със словореда или с добавянето на подсилваща дума (I don’t even think I understood that until much later – „мина още повече време, докато наистина го разбера“; Perhaps he was Jewish – „Може би наистина беше евреин“) и курсивирането изглежда ненужно. В един момент в превода курсивът започва да се използва и за предаването на пряка реч („Какво е нож? – попитах Хасан“), която може да се обозначи с кавички, както е в оригинала, а малко след това даже и арабската дума „харам“ е курсивирана, което освен че хвърля читателя в недоумение, тъй като до този момент всички чужди думи са изписвани нормално, влиза в противоречие с позицията на автора, който води изтощителни битки с англоезичните си издатели да не курсивират/маркират като различни използваните от него арабски/немски думи. Струва ми се, че тук придържането към българската традиция да не се използва курсив (най-често изтъкваната причина за съществуването ѝ е твърдението, че различните шрифтове/изписвания натоварват очите) е за предпочитане.
Плътното следване на оригинала може да докара главоболия в още два случая. Единият е при за мен свръхкоректния стремеж дадена дума да се превежда по един и същ начин без оглед на контекста, а вторият – при характерното за английския сдвояване на синоними/сходни по значение думи (най-вече на алитеративен/ритмичен принцип) в един израз. В първия случай е трудно да се каже дали авторът нарочно е използвал една и съща дума (за да подскаже връзка, да прокара паралел, в езикова игра и т.н.), или по-скоро си имаме работа с обичайната за английския търпимост към повторенията, но ако няма как да се спази повторението на български, по-добре е да се жертва, за да не се стига до недоразумения: „Идва, когато на нея ѝ е удобно […]. Много ѝ е удобно с тази трескавост. Цялата започва да сияе…“. И на двете места в оригинала е suit, но едва ли има съмнение, че смисълът е „много ѝ отива тази трескавост, разхубавява я“ и запазването на „удобно“ и на двете места вместо да постигне някакъв ефект (какъвто е съмнително дали е заложен в оригинала), вместо да изпише вежди, избожда очи или най-малкото боде очите на читателя. Във втория случай, при изразите от рода на prime and pomp, twists and turns, а много често и при сдвоени глаголи с еднакво значение, придобили статута на фразеологизми, стремежът да се запази конструкцията често води до тромавост на български – „в разцвета и разкоша на силите си“, „пътуването беше изпълнено с извивки и завои“, която може да бъде избегната, ако се използва един точен еквивалент – само „в разцвета на силите“ е напълно достатъчно, за да се предаде смисълът.
Преводачът се придържа към оригинала и по отношение на скритите цитати. Те не са маркирани по никакъв начин, няма и пояснителни бележки към тях, което, от една страна, е напълно логично – все пак неслучайно авторът ги е оставил скрити. От друга, тези цитати са достатъчно известни, за да се предположи, че читателят ще ги разпознае, а и са с по-различен, „поетичен“ изказ, който привлича вниманието върху тях. Макар да става дума за цитати от превеждани произведения на Шекспир, Владимир Полеганов е предпочел да предложи свой превод, с което е поел огромен риск тези цитати да останат неразпознати и по този начин читателят да се лиши от ясни „инструкции“ за тълкуването на ключови моменти. Когато имиграционният служител на летището пита пристигналия да търси убежище Салех Омар защо е дошъл в чужда страна, която не го желае и в която животът му ще е труден и изпълнен с унижения, Салех си мисли: „За да може тази прекалено, прекалено твърда плът да се стопи, да се размекне и разтвори в роса. […] Еделман – това немско име ли е? Или еврейско? Или измислено? В роса, евреин, вяра“. Прозаичното предаване на стиховете допълнително „замъглява“ цитата (срвн. „Да би могла таз омърсена плът / като зацапан сняг да се стопи / и върне във пречистена роса“, В. Петров; „О, тази твърде, твърде тежка плът / да можеше в роса да се разсипе!“, А. Шурбанов; „О, таз корава плът да би могла / да се стопи, да стане пара, дим!“, Г. Милев), вместо да подскаже, че тук има нещо скрито, и да даде възможност на непознаващия Шекспир читател с бърза справка да стигне до монолога на Хамлет (и копнежа по смъртта, залегнал в основата на действията на героя). Това си личи още по-силно и в скрития цитат от „Бурята“, който на български потъва в обкръжението си с прозаичното „Очите му бяха като перли“, докато на английски слогът подсказва стихотворната форма: Those are pearls that were his eyes (срвн. „Бисер бял са му очите“, В. Петров).
В горния пример плъзналият се по повърхността на „за да може тази прекалено, прекалено твърда плът“ читател няма как да не остане озадачен от появяващото се изневиделица изречение „В роса, евреин, вяра“. Доколкото в оригинала може да се проследи асоциативния поток, пробуден от сходното звучене на английските думи dew, jew, juju, Владимир Полеганов е направил опит да набави нужната мотивация с наблягането на звуковете „в“ и „р“ в трите думи, само че алитерацията трудно компенсира римуването, което иска гласна, а и остава непонятно предаването на juju като вяра. Може би това е един от онези случаи, в които, ако не може да се намери задоволително решение, преводачите сме принудени да признаем безсилието си с пояснителна бележка под линия.
Много по-убедително и находчиво преводачът се справя с трудностите около композита blackamoor, който е предаден като „арапин“ и така са запазени и леко архаичното звучене, и възможността за изследване на езиковия строеж и произхода на думата. И на български речниковото значение на арапин препраща към „чернокож, черен“ и оттам към „начернен, почернен, черен списък, възчерен, очернен, черен хумор, черен пазар, черна овца“, всички онези думи, заради които Латиф се чувства „окалян от пороя ругатни“. За отбелязване е, че някои от тях в българския превод (начернен, възчерен) нямат негативна конотация, за разлика от посочените в оригинала blackhearted (жесток, зъл), blackbrowed (противен, отблъскващ), blackguard (подлец, мерзавец), и е можело да бъдат потърсени по-емоционално обагрени варианти като „черна мъка, черни дни, черен труд, черен хляб“ и т.н.
Ако в разгледаните дотук примери водещ е съзнателно направеният избор от страна на преводача, има случаи, в които като че ли на преден план излиза подсъзнателната нагласа. Макар на моменти разказите в книгата да звучат приказно или в тона на героично-приключенските истории, или толкова екзистенциално човешки, че читателят се разпознава и припознава в героите, отдолу винаги е видимо разделението ние–те, африканци–европейци, туземци–колониалисти, черни–бели. В българския превод това противопоставяне понякога неволно е туширано само с пропускането на определителния член: „…а с тях и британци, които пък били последвани от германци, французи…“ (with the British close behind, and close behind them the Germans and the French). Огорчението, даже може да се каже озлоблението на Салех е продиктувано не от някакви случайно дошли британци и германци, а от колонизирането на източното африканско крайбрежие от Великобритания, Германия и Франция. Когато той размишлява, че някои хора му изглеждат ненамясто, странно по английските улици, и се чуди дали не ги познава, очевидно е, че говори за „своите хора“, за „арапите“, а не за англичани – So often I have walked by people in English streets, surprised by how strange and alien they looked there, но това е останало изгубено в превода: „Често се бях разминавал по улиците с англичани, изненадан колко странно и чуждо изглеждат там“. Подобно „подхлъзване“ при превода е донякъде обяснимо с естествената по-слаба българска чувствителност към колониалния/расовия дискурс и отново напомня, че преводачът преди всичко трябва да следва нишката на смисъла и да не спира да си задава въпроси, докато не намери удовлетворителен отговор (защо англичаните да изглеждат странно и чуждо по английските улици?).
Уви, понякога оригиналът не е достатъчно ясен, за да позволи намирането на категоричен отговор, и тогава навярно е препоръчително да се използва Бръсначът на Окам. Една от старателно изготвените бележки под линия с обяснения на чужди реалии и арабски думи е за „Шамс от Тебриз – персийски поет и богослов, духовен учител на Руми“. Тя се отнася за „земите на Шамс“, които се появяват в контекста на изрисувана на черната дъска карта: тебеширът очертава „в една непрекъсната линия“ „бреговата линия на Северозападна Европа, Иберийския полуостров, Южна Европа, земите на Шамс, Сирия и Палестина, брега на Северна Африка…“. По-нататък продължават географските обозначения като нос Добра надежда, Африканския рог, Червено море, Арабския полуостров и т.н. Поетът Шамс стои някак ненамясто тук, още повече, че по-нататък изобщо не се среща в книгата и няма никакви препратки към него, а и Тебриз е доста навътре и на североизток в сушата, непрекъснатата линия на тебешира, която в този момент описва Средиземно море, няма как да стигне до там. В случая преводаческата дилема се дължи на едно нищо и никакво s в land of Shams, тъй като без него – land of Sham, нещата са ясни: така арабите наричат Леванта или по-точно цялата провинция Сирия (с днешните територии на Палестина и Израел) в своя халифат: „левите земи“. Възможно е да става дума за печатна грешка с неволно добавено s в оригинала, възможно е множественото число да се отнася за пояснението „Сирия и Палестина“…. възможно е да е препратка и към Шамс от Тебриз, но ако нямаме потвърждение от автора, Бръсначът на Окам нашепва „Леванта“.