Ако има някой, който неуморно се труди на полето на превода от и на английски, това безспорно е Фондация „Елизабет Костова“. Някой би казал Добре сте си вие, преводачите с английски, и би бил донякъде прав – ето, имаме си хора, които работят конкретно за нашите интереси. Обаче сме и затруднени, понеже хем сме много, хем имаме куп неща за обсъждане и за превеждане, хем не се познаваме помежду си, не познаваме ни чуденията си, ни болките си… и въобще, трудно се създава общност.
Именно това е една от целите на Ателието по превод1, организирано ежегодно от Фондацията: да събере представители на една иначе доста интровертна професия. Което е важно не само от психологическа и социална гледна точка, ами и от практическа, понеже имаме предостатъчно проблеми за решаване.
Отвореното писмо за актуализация на минималното заплащане на преведена страница от 2023 г. затвърди именно нуждата ни от общност. Да, подредихме се, подписахме се, но нямаме наблюдения над резултата. Та докато мечтата ми за организация „Обединени преводачи“ (примерно) се осъществи, събития като Ателието по превод дават възможност да се почувстваме част от нещо цяло.
Макар събитието да се съсредоточава основно в превода от английски, тази година сред участниците имаше и преводачи от италиански, испански, унгарски. Може би вътре в голямата общност имаме нужда и от микрообщности – на преводачите от френски, китайски, норвежки… Защо например да нямаме форуми (он- или офлайн), в които да обсъждаме проблеми на превода от конкретен език, да обменяме информация какво ново е излязло, какво си струва и какво – не, и т.н.
Но – макар и с леко неудобство – да се върнем на английския. Влиянието на езика, през който масово се информираме и забавляваме, е безспорно. Кой обаче да предположи, че има цели теми, за които ни е по-удобно да говорим ексклузивно на чужд език?
Лекцията на Зелма Каталан на Ателието засегна проблемите при превода на вулгарното и еротичното. Много от присъстващите споделиха, че изпитват по-малко неудобство да говорят по тези теми на английски – и въобще на езици, различни от майчиния им. Неотдавна Мария Проданова писа, че на български еротичното нерядко прелива в насилие. Факт е, че някои вулгарни английски думи се използват толкова често, че са се десемантизирали, но нима това е единствената причина да ги предпочитаме? На преден план излиза въпросът имаме ли изобщо български език за еротичното?
Колкото и неудобно да ни е да коментираме подобни теми на български обаче, smut2 си пердаши смело напред, сподели Христо Блажев от „Сиела“. Тази литература – масова или не – се издава и чете в завидни за българския пазар тиражи. В този смисъл оказва влияние върху начина, по който говорим, тъй като литературата все още учи читателите на език. Независимо от личните ни пристрастия, са ни нужни добри специалисти във всички жанрове. За да имаме изобщо език за еротичното и вулгарното, е хубаво да имаме и преводачи, които посвещават време и усилия на това да потърсят подходящи еквиваленти в тези сюжети. Би било чудесно да можем да говорим и за тези преводи, и за спецификите им, немалко на брой.
И smut, и всеки #BookTok3 хит (понякога те са едно и също) изискват „любимото ни“: бърз, но качествен превод. На Ателието се запитахме: колко време и морални прегради ни остават, преди издателите да започнат да предлагат книги, преведени с изкуствен интелект? Преводачите в България нямат ясна позиция спрямо подобни практики, но те така или иначе си битуват – колеги споделят, че им е предлагано да извършват post-editing на художествена литература, тоест да редактират машинен превод. И не е само у нас: нидерландското издателство Veen Bosch & Keuning обяви, че ще започне да използва ИИ в някои свои заглавия. Възможно е да има такава практика на много места, но тя да не е прозрачна.
Ето ви и още един въпрос: какво правим с книгите, които са написани с изкуствен интелект? Би ли било оправдано да го използваме и за да ги превеждаме? По-етично ли е? Между другото, все още няма достатъчно добър инструмент, който категорично да разпознава дали текст е написан от ИИ, или от човек. Излиза, че най-надеждният инструмент… е човекът.
Възхвала на човека и неговата мощ над изкуствения интелект беше лекцията на Дария Карапеткова. В един забавен, сърдечен, но и сериозен разговор хем се посмяхме на ИИ, хем не можахме да си затворим очите за неговите силни страни. Факт е, че има неща, които умее и по-добре, и по-бързо. Технологичният прогрес вече не е просто част от прозата на Тед Чанг, за която си говорихме в лекцията на Владимир Полеганов. ChatGPT може и никога да не се научи да превежда като човек, но в един момент това може и да няма кой знае какво значение. Живеем в ерата на най-динамичните промени в човешката история. Какво всъщност ни гарантира, че в свят, в който информацията става все повече и повече, в който има толкова много за помнене, няма да е най-логично и лесно всичко да бъде забравено?
Има все пак едно поле на превода, което засега сме горе-долу спокойни, че хищните лапи на ИИ не са набарали, или поне не в такъв мащаб4, и това е преводът на поезия. И таз добра, дет се вика. Стигат му ниското заплащане и пословичната трудност, не му трябват нови дертове. Успокоени от това, цяла група преводачи се юрнахме да превеждаме Робърт Фрост за лекцията със Зорница Христова. Знаем, че колкото преводачи – толкова и преводи, но това личи особено ясно в превода на поезия. Двете стихотворения, които Зорница беше подбрала – едното в рими, другото в свободен стих, ни припомниха, че ограниченията и рамките (като рима, ритъм) понякога ни дават страшно много свобода. В това упражнение като че ли имаше и най-голямо разнообразие на преводачески решения.
Сякаш като контрапункт на многотията в превода на поезия дойдоха лекциите на Мариана Неделчева и Мариана Мелнишка за преводите им на „Мисис Далауей“ и „Момичето на френския лейтенант“. Текстове, в които са вложени толкова проучване и мисъл, че много от присъстващите на Ателието се запитахме има ли изобщо нужда от нови. Когато говорим за преводи, придобили статут на класики, неизбежно се питаме: кои сме ние, че да… Трябва ли непременно да правим следващ прочит, било то и само за да отразим колко промени са настъпили в езика от първия опит досега?
И като споменах проучване – или рисърч, както все по-често му казваме, да споменем и лекцията на Александър Маринов-Санчо, с когото разчоплихме превода на документална литература, и по-точно „Тайният живот на омарите“. Тази част от Ателието беше показно как се работи методично, как се търсят термини и консултанти, и изобщо какво да правим с превода на документална литература. Всеки превод изисква проверки и справки, но сме свикнали да мислим, че художественият понася повече своеволия. Така ли е всъщност? От друга страна, документалната проза има много конкретни читатели, има по-ясен целеви образ, пред когото много по-лесно бихме могли да се изложим. И макар че словотворчеството не е излишно и не е подход, който напълно да отричаме – особено що се отнася до птици, насекоми и изобщо всякакви твари, които нямат установен превод на български, в документалната проза е още по-важно да сме верни и да не се поддаваме прекомерно на изкушението да творим.
Да сме верни, но на кого – на автора или на читателя? По отношение на този въпрос няма как да не споменем и лекцията на Стефан Русинов за гафовете в оригинала. В нея обсъдихме един от най-щекотливите въпроси – какво да правим, ако открием грешка не другаде, а при самия автор. Консултираме ли се с него? Ако е жив де, иначе е по-трудно. За кои неща го уведомяваме и за кои – не? Можем ли да бъдем сигурни, че фактологична или каквато и да е друга грешка не са умишлени? А случаите, в които не успеем да влезем в контакт с писателя? Истината е, че нито един от тези въпроси няма еднозначен отговор. Най-хубавото и най-ужасното в превода е, че няма рецепта за почти нищо.
Последният, четвърти ден от Ателието прекарахме на Витоша. Бистрихме живота и превеждането, което нима не е едно и също; някои от нас погледаха птици, закъде без чайове и кюфтета, а накрая правихме и преводачески слам. Ето как протича: на всеки участник се дава един и същ микрооткъс. Участниците разполагат с броени минути да го преведат. После някой се престрашава да прочете своя опит. Няма речници, няма Я да го оставя за малко, после ще видя как ми се струва, няма обади се на приятел и го питай Абе, как ти звучи това?
Но оставете закачките. По-същественото е, че в последния ден беше награден и най-сполучливият превод на откъса от Butterfly Fish на Иреносен Окойе, който всички желаещи да се включат в Ателието трябваше да преведат, за да бъдат допуснати до участие. Текстът беше пълен с какви ли не чудатости и хлъзгавини. Журито в състав Зелма Каталан и Мария Пипева отличи превода на Марина Стефанова за майсторското и убедително предаване на оригинала. Марина е третият носител на стипендията за превод на африкански автори „Стефан Аврамов“. Нямам търпение някой ден ще прочетем целия роман в неин превод.
- Ежегодното Ателие по превод, насочено към преводачи на художествена литература от и на английски език, се провежда от 2011 г. насам. Програмата включва практически занятия и лекции и завършва с преводачески слам. До момента през програмата са преминали над 250 участници в различни етапи на професионално развитие. От 2022 г. се връчва и специална стипендия в памет на преводача Стефан Аврамов за отлично представяне в Ателието. (От сайта на Фондацията.↩
- Smut е жаргонен термин, който обозначава литература с открито сексуално съдържание. Smut идва от немското schmutz (мръсотия, нечистотия).↩
- Създателите на съдържание под хаштага BookTok в социалната мрежа ТикТок публикуват видеоревюта на книги, които четат. Общността е толкова популярна, че някои от тези книги стават хит – или на чист български, вайръл.↩
- Да де, ама все пак не можем да отречем, че самият човек намесва ИИ в поезията. Наскоро двама изследователи от Университета в Питсбърг провеждат изследване под надслов: кой пише по-добре – ChatGPT или Шекспир. Оказва се, че в рамките на проучването написаното от изкуствения интелект е оценено по-високо.↩