„Апостолов“, Сибиле Левичаров, превод от немски Любомир Илиев, редактор Любомира Въжарова, издателство „Атлантис КЛ“, 2009 г.
Името на преводача
Вероятно кампанията „Преводачи на корицата“, целяща да засвидетелства подобаващо признание на литературните преводачи и да спомогне за подобряване на условията, при които работят, е добре позната на читателите на „Моста“. Напълно съгласна съм, че на преводачите трябва да се отдават дължимите внимание, уважение и възнаграждение, но не мога да не отбележа, че името ти да стои на корицата (или изобщо зад превода) би трябвало да значи не само престиж, но и отговорност. Тъй като обществената конвенция предполага незначителна разлика между превод и оригинал, тази отговорност е голяма, и наистина е добре да е известно кой я носи. Общественото осъзнаване, че преводът не е анонимно дело, и че изобщо е сериозен труд, в крайна сметка би формирало по-осведомени и придирчиви читатели.
Но какво четем
„Книгата рисува с букви картина на света“, пише Сибиле Левичаров в есето „Das wild schlagende Herz“ („Лудо биещо сърце“), посветено на ефектите от четенето. „Плуваш удоволствено в люлеещото се море от букви“1. Според Дерида при превода първо се отказваме от тялото на оригинала, това значи – именно от неговите букви2.
Отнасям една към друга тези метафори, възникнали в различни дискурси, като краен жест за онагледяване на фаталната намеса на превода (всъщност на преводача, но за това по-нататък). Преводът, разбира се, е неизбежен, защото е есенциален за културата, и този текст не е посветен на това да аргументира неговото цивилизационно значение, нито на въпроса възможен ли е въобще. Краткият отговор е не – ако приемаме целостта на творбата за ненарушима, отделянето на форма от съдържание за невъзможно.
Но тъй като проблемът с неизбежната деформация – за щастие – не е спрял преводачите да опитват да превеждат, остава да се съсредоточим върху въпроса какво четем, когато четем превод, до каква степен светът, нарисуван с буквите на превода (а когато графичната система е различна?!), се доближава до картината от оригинала, плуват ли читателите на оригинала и превода в едно и също люлеещо се море. Непредубеденият читател рядко си задава подобни въпроси; когато попитаме някого чел ли е Кафка, надали той би отговорил: не, чел съм превод. Обикновено това е повод патосът да се канализира в посока осветляване на труда и приноса на преводача, който е останал в сянка, но този проблем има и друг, не по-малко важен аспект – оправдано и заслужено ли е такова безпроблемно и безкритично сливане на оригинал и превод в читателските представи? Дали невъзможността за тотално верен превод, постулирана в теорията3, в комбинация с необходимостта от превод, не води до прекомерен компромис при превода? И къде е точката, отвъд която компромисът става прекомерен? На преводача се полага да реши, да решава отново и отново при всеки конкретен казус. Това обаче е повече отговорност, отколкото право или свобода. Специфичен вид отговорност, тъй като може да бъде единствено самоналожена.
В Типовия договор за отстъпване на авторски права върху превод, предложен като образец от Съюза на преводачите в България и обновен през месец март 2025 г., пише, че „преводачът се задължава да предостави на издателя текста на преведеното от него произведение […] в окончателно завършен вид, в електронен вариант, в срок […]“ и „да направи точен превод, без съкращения, допълнения и промени на превежданото произведение, като запази стилистичните особености на оригинала“ (член 5 и член 6).
Прави впечатление, че сред преводаческите задължения изпълнението в срок е поставено преди „точността на превода“. Същественото тук обаче е, че параметрите „точност“ и „стилистични особености“ са почти невъзможни за дефиниране, още повече, че един добър превод не изключва съкращения, допълнения и промени. За читателя не остава друго, освен да влезе в морето на превода изцяло на доверие. Това не е толкова фатално, защото дори да се удави, няма как да разбере. Изкушавам се да добавя, че само преводачът би знаел, но дори това не е така – преводачът често не знае. Самонаблюдението изисква концентрация и истинско посвещение всеки следващ път. Саморефлексивният преводач е инстанцията, която може да гарантира в най-голяма степен качеството и етичността на един художествен превод. Тъй като умението за превеждане се проявява ситуативно и често интуитивно, е необходимо да бъде подлагано на многократна самопроверка. Именно вниманието към тази част от процеса определям като етично отношение на преводача към оригинала. Ако самонаблюдението е пропуснато или неглижирано, това много бързо проличава при сравнение с оригинала, защото отклоненията спрямо него не са спорадични (каквито винаги се откриват), а формират тенденции.
Случаят „Апостолов“
Случаят с българския превод на романа „Апостолов“ от Сибиле Левичаров е особен, защото фикционалният свят на оригинала реферира към реалността, в която пребивава в общия случай читателят на превода. Действието се развива в България, като пространството не изпълнява просто декоративна роля, а функцията на персонаж, при това на омразен на разказвачката антагонист. Такова смесване на реалния и фикционалния контекст предоставя подходящо поле за изследване особеностите на преводния процес.
Романът „Апостолов“ е историята на пътуването на две сестри, родени и израснали в Швабия, из родината на техния баща, България. Румен Апостолов, далечен познат, съвместява ролите на техен шофьор и екскурзовод. След ексцентричното погребение на тленните останки на деветнайсетима българи, емигрирали през 40-те години в Германия, сред които и баща им, двете сестри решават да попътуват из татковината. Далеч не като жест на преклонение пред паметта на починалия, а като садистично-мазохистичен опит веднъж завинаги да приключат с бащата, който се е самоубил, и така някога е предал невръстните си дъщери. Особено огорчена е по-младата, която води повествованието. Нейната омраза към бащата се пренася върху всичко българско: историята, езика, архитектурата, кухнята, дори природата.
Ерудираният и асоциативен език на Сибиле Левичаров е достатъчно сериозно предизвикателство за един преводач, а сюжетът на романа прави превода на български изключително деликатна задача. Нагласите на читателите на оригинала и на превода не биха могли да са по-различни едни от други. Докато немскоезичната критика изтъква „езиковия фурор“, „грандиозната комичност“ и политическия ангажимент на романа, в България – с изключение на съвсем малко на брой обективно аргументирани рецензии като тази на Пенка Ангелова4 – реакциите са силно емоционални и концентрирани почти изцяло върху негативния образ на страната ни, който произведението изгражда. Фактори като условността на художествената творба и естетиката на стила, изглежда, не са имали значение при формирането на тези оценки.
Преводът сам по себе си не би могъл да определи подобна рецепция, но значението му за приема на „Апостолов“ сред българската читателска публика в никакъв случай не бива да се подценява. В превода, излязъл през 2009 г. в издателство „Атлантис КЛ“, наблюдавам съществени отклонения от оригинала, които засягат стилистичните качества, изграждането на образа на разказвачката и не на последно място съдържанието на романа. Тази класификация на проблемите на превода е единствено с цел прегледност; голяма част от отклоненията засягат едновременно различни аспекти на оригинала, както ще стане ясно от следващите примери.
Превод и изграждането на образ
Да се улови автентичният тон при превода на разказ от първо лице, е от съществено значение. Българският превод на романа на Левичаров прави впечатление с последователния уклон към употребата на диалектни, разговорни или архаични думи и изрази: юрнали (с. 26), рипва (с. 166), снага (с. 46), нозе (с. 58), притуряме (с. 23), гътна се (с. 29), тозчас (с. 30), окашля се, избиколили (с. 19), нявгашна (с. 29), изпедепсал (109), сегиз-тогиз (с. 26), гиздаво (с. 72). В оригинала на тези места е използвана немаркирана лексика, а и не би могло да става въпрос за компенсация на стилистична маркираност другаде (бихме могли да „упрекнем“ разказвачката по-скоро в елитарен снобизъм, отколкото в народно простодушие). Освен изброените са употребени и реалии като „кака“ (с. 7), „кебапчета“ (с. 32), „чардак“ (с. 58), които няма как да са естествена част от речника на една решително разграничаваща се от всичко българско героиня. По-сложен е случаят с предаването на името на бащата. В превода той е наречен Христо. Дали обаче дъщерята германка, която категорично се дистанцира от българския си произход, би употребила тази форма, или би го произнасяла според фонетичните правила на немския език [kristo]? Транскрипцията на немския изговор би била дръзко преводаческо решение, но би запазила чуждостта на разказвачката спрямо заобикалящата я среда в романа. Освен бащиното име в превода е одомашнено и наименованието на федералната провинция, където са родени сестрите – вместо официалното название Швабия (Schwabien в оригинала) навсякъде е употребено разговорното и дори пейоративно „Швабско“. В превода разказвачката си служи с един твърде български език сякаш като с майчин, въпреки че чуждостта спрямо яростно критикуваната България е конститутивен белег на персонажа. Още повече когато тази драстична чуждост не следва от биографията, а е съзнателно избрана. Тя е тотално разграничение. Именно екстремността на тази позиция компрометира обективността, която обикновено се приписва на погледа отвън – критиката на една предубедена критикуваща е ненадеждна и нейната очерняща кампания не бива да се приема твърде сериозно. Това дава възможност на читателя да се дистанцира от силен емоционален ангажимент. Одомашняващият превод забулва чуждостта на разказвачката и така съществено повлиява образа ѝ.
От друга страна, прекомерната злъч на разказвачката няма за цел разобличаването на критикуваните обстоятелства, а много повече да разкрие героинята като наранена. Коренът на огорчението ѝ е в травмата от детството. В превода обаче травматичното е изобразено или хиперболизирано (пример 1), или гротескно (пример 2), или смекчено (пример 3):
1. … семейните сателити се надпреварваха да размишляват за непонятния мрак в душите на българските бащи и мъже, сред които онзи, който издевателстваше над нас, беше на свой ред особено чудовищен (с. 18);
1. … die Familiensatelliten [grübelten] um die Wette über das unbegreifliche Dunkel einer bulgarischen Vater- und Mannesseele, von der die uns beklemmende wiederum ein besonders ungeheuerliches Exemplar war (с. 17)5.
Абстрактните сложни съществителни Vater- und Mannesseele (бащина и мъжка душа), всяко от които на немски е в единствено число, са предадени на български като „душите на българските бащи и мъже“. Това би било обичайно и оправдано изменение, ако не предизвикваше допълнителен ефект. Употребата на несъгласувано определение води до синтактични промени, които позволяват по-нататък в изречението издевателстващият субект вече да не е една „българска бащина и мъжка душа“, а „български баща и мъж“. Освен това beklemmen, тук преведено като „издевателствам“, означава преди всичко „потискам“, „притискам“, „натоварвам“ и едва в много по-широк контекст „мъча, измъчвам“. Тъмната бащина душа потиска в емоционален и духовен план, докато един „издевателстващ“ баща имплицира физическо измерение на мъчението. Тъй като в течение на разказа става ясно, че не е имало физическо насилие, това преувеличаване в превода не предизвиква евентуална емпатия у читателя, а недоверие и резервираност спрямо може би несправедливо обвиняващата дъщеря.
В следващия пример неглижираната детска потребност от майчина близост е обезпокоително изопачена в превода:
2. Като деца се възхищавахме [на Лило] и все гледахме да сме близо до нея; обсипвахме я с комплименти […] Телесно бе щедро надарена, нещо, което не можеше да се каже за майка ни (с. 28);
2. Als Kinder waren wir von [Lilo] begeistert, drückten uns immer in ihrer Nähe herum, schmeichelten ihr […] Sie besaß eine Leibesgenerosität, die wir an unserer Mutter vermißten (с. 25).
В превода се загатва чувственост, еротична привлекателност, която майката на разказвачката не е притежавала за разлика от Лило. Свързването на детския поглед със сексуалността предизвиква определен дискомфорт, който отново би могъл да повлияе читателското отношение към героинята. Ако съм съгласна, че думата Leibesgenerosität (буквално „телесна щедрост“) е предизвикателство за преводача, при проучването си не я открих в никакъв друг текст, то съм крайно озадачена относно мотивацията за превода на подчиненото изречение (die wir an unserer Mutter vermißten). Не възнамерявах да предлагам свои варианти, но в случая не разполагам с друг начин да се аргументирам: „Лило притежаваше физическа топлота, която ни липсваше у майка ни“.
В последния пример от тази поредица оригиналът е деформиран чрез съвсем лека промяна:
3. Не и пак не, не ставаме за тази длъжност… Сърцата ни са твърде меки и твърде сурови, онази легендарна ивица от рози никога не би ги защитила (с. 43);
3. Nein und abermals nein, wir taugen zu dem Amt nicht… Unsere Herzen sind zu weich und zu roh und waren zu keiner Zeit von jenem sagenhaften Rosensaum geschützt (с. 40).
Миналото неопределено време (unsere Herzen waren zu keiner Zeit geschützt – сърцата ни никога/в нито един момент не са били защитени), което се отнася до реално състояние в миналото, тук е предадено с условно наклонение. Намекът за травмиращото преживяване на уязвимост, незащитеност е заличен в превода, на негово място се загатва, че поради собствената им патология сърцата на по-голямата и по-малката сестра изобщо не биха могли да бъдат защитени.
Че омразата на разказвачката към бащата и родината му е израз на нейната травма, става ясно и от превода благодарение на елементарни интерпретативни операции. Сугестивният потенциал на литературното обаче се освобождава във всяко изречение, всеки детайл, всяка особеност на стила, а не единствено в съдържанието, ето защо всяко немотивирано, макар и леко, отклонение от оригинала се отразява на възприемането на творбата в който и да е чужд език.
Превод и стил
„Стилът казва всичко. Казва повече за автора, отколкото неговите истории“6. Цитатът е от поетологическа лекция на Левичаров. Излишно е да се коментира повече степента, в която стилът се запазва и предава в превода. Вече споменах маниерната употреба на диалектизми, архаизми и разговорна лексика, ще подчертая и особено експресивните „словеса“ (с. 20) и „словце“ (с. 55), в оригинала Wörter (думи) и Wort (дума). Без да имам оригинала пред себе си, не бих допуснала, че в него са използвани толкова неутрални понятия. Както и четейки следното изречение (пример 4), не бих допуснала, че в оригинала то не е иронично (или в по-лошия случай тромаво), а е всъщност поетично:
4. Ту тя, ту аз споделяхме около витрината радостта си от гледката с намигания (с. 21);
4. Wechselweise haben wir uns die Freude daran rund um die Vitrine in Lidschlägen zugeblitzt (с. 23).
Тук е описан един от редките моменти, в които сестрите са впечатлени от нещо, видяно в България – филигранно изработената златна корона на тракийска принцеса в Националния исторически музей. Толкова са възхитени, че около витрината те обменят помежду си радостта, която струи от очите им при гледката. Преводът обаче оставя по-скоро впечатлението за инфантилно-подигравателно поведение. Това усещане е подхранено и от допуснатото недоглеждане, заради което излиза, че изящният предмет е направен от злато „с дебелина един пръст“ (с. 21), когато всъщност то е тънко като нокът, fingernageldünn (с. 23); така се създава опасността в българския текст да доловим ирония, където в оригинала е изразено възхищение, при това по характерен начин.
Още един пример, който лишава читателя на превода от изтънчеността на оригинала – както на езика му, така и на обрисуваната обстановка:
5. Играеха на шарада: задаваха си гатанки посредством пантомима. Макар и улегнали люде, присъстващите се отдаваха на тази игра без остатък и с голям ентусиазъм… (с. 88);
5. Es wurde Scharade gespielt. In kindlicher Ausgelassenheit gaben sich die Erwachsenen diesem Spiel hin, waren Feuer und Flamme… (с. 106).
На това място в немския текст не присъства нещо, което би могло да означава „люде“, „улегнали“, липсва и обяснение на „шарада“. Отново най-лесно ще онагледя отклонението, като предложа вариант на превод, при това почти буквален: „Играеха шарада. С детска непринуденост възрастните се отдаваха на играта, бяха огън и пламък…“.
Почти всяка от сто и шестнайсетте ми бележки върху българското издание може да бъде обсъдена в тази точка, посветена на деформирането на стила. Но както при превода, пълната прозрачност е проблематична и при критиката на превода. Коментирам приложените примери от перспективата на субективната си интерпретация на романа, а предложените варианти за превод са диктувани предимно от собственото ми езиково чувство. При следващите откъси обаче ще става въпрос за решения, които ограничават достъпа до пълния смисъл на оригинала: изпускане (пример 6), замяна (пример 7) и неточност (пример 8), които са във висока степен обективно доказуеми.
Превод и достоверност
На страница 38 в превода е пропуснато едно изречение от страница 35 в оригинала. Това се случва понякога дори след редакция, но когато изречението променя тона на текста, такъв пропуск е смисловообразуващ. Липсва превод на изречението (пример 6) Niemandem war auch nur ein Haar gekrümmt worden (с. 35), което означава „не е паднал и косъм от ничия глава“. Това изречение е част от абзац, в който героинята разказва за Ботевата чета, превзела парахода „Радецки“. Докато описанието на „групата патриоти в градинарски костюми“ (с. 35) е двояко и в съзвучие с острия език на разказвачката може да прозвучи иронично, точно в непреведеното изречение проличава уважителното отношение – четниците не са варвари и не са наранили никого от пасажерите. Именно това изречение в оригинала показва, че пред арогантността на разказвачката съществуват граници, но българският читател няма достъп до него.
В друг случай вместо еквивалент, преводът прибягва до интерпретиращо обяснение, което прибавя към характера на разказвачката щрихи на повърхностна високомерност и снобизъм – Ramsch означава „боклук“, „бракма“, „изостанала стока“, но не и „дрехи втора употреба“:
7. Грациозни момичета се разхождат край нас, някои хубави, всички – ужасно облечени. От всеобщо предлаганите дрехи втора употреба са си избрали най-курвенските парцали (с. 121);
7. Zierliche Mädchen schlendern vorüber, manche hübsch, alle erbärmlich angezogen. Aus dem allgemeinen Ramsch haben sie sich die nuttigsten Fetzen gegriffen (с. 114).
Разказвачката в „Апостолов“ е ексцентрична, пряма, хаплива, ерудирана, (само)иронична, огорчена, травматизирана. Чрез по-малки или по-сериозни отклонения от оригинала преводът редуцира нейния образ до претенциозна, невъзпитана, неприятна всезнаеща грубиянка.
Погребението в София е представено ретроспективно малко преди финала на романа. Прахът на мъртвите е разпределен в деветнайсет ковчежета, разказвачката е забравила очилата си и така и не успява да открие това с името на баща си.
8. Ковчежетата бяха деветнадесет, седемнадесет мъжки и две женски, грижливо поставени върху черно кадифе в две редици от по пет и в една от три […] (с. 227);
8. Neunzehn Kisten waren es wohl, siebzehn Männerkisten und zwei Frauenkisten, akkurat auf schwarzen Samt gestellt in drei Fünferreihen und einer Dreierreihe.
2 х 5 + 1 х 3 = 13, докато оригиналната сметка е 3 х 5 + 1 х 3 = 18. Оказва се, че в превода липсват шест ковчежета, а в оригинала липсва само едно. Дори българският читател да забележи грешката в изчисленията, вероятно би предположил, че всички деветнайсет са били налични, и без сравнение с оригинала никога не би разбрал, че бащата отново отсъства. Разказвачката също не разбира, но в края нейната всевиждаща позиция е неслучайно отнета. Тя е обречена, въпреки второто погребение, да не приключи с баща си, да не се отърси от травмата, само още не го е разбрала. Не го разбират и читателите на превода.
Сянката
Тео Херманс говори за сянката на преводача7, която той неизбежно хвърля върху превода. Херманс търси тази сянка предимно в бележки под линия, предговори, послеслови и други метатекстове. Българското издание на романа „Апостолов“, за съжаление, не е придружено от такива, но бих казала, че върху него е хвърлена плътна сянка от преводаческия авторитет на Любомир Илиев. В уважаваната и влиятелна рубрика „Ходене по буквите“, водена тогава от Марин Бодаков, той получава признание за превода на „Апостолов“: „Малко е да се каже, че преводаческата работа на Любомир Илиев е респектираща“8.
Виждам в това поредното потвърждение за забележително неуловимата природа на превода – от една страна, няма как да удостоверим точността на един превод без оригинала, от друга, преводът е отделно и самостоятелно произведение, винаги някак различно от онова, което превежда.
Разширен вариант на този текст е публикуван в брой 2/2025 на сп. „Литературна мисъл“.
- Lewitscharoff, Sibylle. Das wild schlagende Herz. – In: Wegener, F. (Ed.). Warum Lesen. Mindestens 24 Gründe. Berlin: ebook Verlag Suhrkamp, 2020. pp. 265–280. p. 265↩
- Derrida, Jaques. Writing and Difference. Chicago: University of Chicago Press, 1978. Trans. Bass, A. p. 210.↩
- Напр. Benjamin, Walter. Die Aufgabe des Übersetzers. – Das Übersetzerportal [online] [seen 10.05.2025]; Derrida, Jaques. Writing and Difference. Chicago: University of Chicago Press, 1978. Trans. Bass, A.; Venuti, Lawrence. The Translator’s Invisibility. New York: Routledge, 1995; Venuti, Lawrence. Translation Changes Everything. New York: Routledge, 2013.↩
- Ангелова, Пенка. Изопачена до узнаваемост. За „Апостолов“ на Сибиле Левичаров. ‒ Либерален преглед [онлайн] [прегледан 10.05.2025].↩
- Цитатите са по Lewitscharoff, Sibylle. Apostoloff. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 2009.↩
- Lewitscharoff, Sibylle. Vom Guten, Wahren und Schönen. Frankfurter Poetikvorlesungen. Berlin: ebook Verlag Suhrkamp, 2012. р. 86↩
- Hermans, Theo. Metatranslation. Essays on Translation and Translation Studies. New York: Routledge, 2023. р. 145.↩
- Бодаков, Марин. Сибиле Левичаров „Апостолов“ – В: Радулова, Н., Христова, З. (съст.). Ходене по буквите. Литературна критика, публикувана във вестник „Култура“ 1997–2013. Том първи. София: Точица, 2023. с. 160.↩